След като на конференцията през 1744 г. започва да полага основите на доктрината и дисциплината за тези, които са във връзка с него, Уесли продължава да подбира изводите от различните решения, изброени в протоколите. Очевидното му намерение е да задържи развитието на методизма в съзнателно премерен ход, който няма да надмине способността му да управлява плановете на движението и да предпазва от неоснователна критика. Няма никакъв “опустошителен огън”. Уесли дори предупреждава срещу прекаленото проповядване на открито: “За да избегнем ненужни обиди, ние никога не проповядваме на открито, ако имаме удобството да го правим на закрито.” Той възнамерява да разпространява дейността си постепенно, “да върви малко по малко”, започвайки от установените общества, “така че малко квас да се разпростре с по-голям ефект и по-малко шум и помощта да е винаги наблизо” (Minutes, 23).
Скоро след конференцията, на деня на Свети Вартоломей (24 август) Джон Уесли проповядва в църквата Сейнт Мери в Оксфорд и нанася съсипваща атака срещу лицемерието в университета с проповедта си “Библейско християнство.” След като описва същността и разпространението на истинското библейско християнство (с термините на характерното за него разбиране за външна и вътрешна святост), той стига до основната точка: “Къде съществува сега християнството?…Този град християнски ли е?” До тази точка в проповедта отговорът е ясен: “Не”. И Уесли не проявява благосклонност, докато повтаря някои от провалите на университета с подробности. Той не намира нито един истински християнин сред ректорите на колежите. Смята, че общият характер на преподавателите варира от “недоволство” до “безполезност”, описана в притчите. Младите студенти той описва като “поколение от лекомислени хора или развейпрах.”
Някои, които присъстват, очакват изява на ентусиазъм от страна на Уесли, който при отсъствието на Уайтфийлд бързо започва да става известен като “методиста” в страната. Но никой не очаква това, което Бенджамин Кеникът нарича “пламтящо свещено порицание” (Sermons, 1:112), което Уесли излива дори върху “искрящите светлини” на университета. Това не е проповед на възпитаник на университета, за да бъде приета с радост, и Уесли осъзнава, че тя вероятно ще е неговата последна проповед там. Той записва своите чувства в “Дневника”: “Така да бъде. Сега съм чист от кръвта на тези хора. Напълно освободих душата си.” Въпреки че все още е университетски преподавател (със заплата и привилегии), Уесли действително оставя зад себе си кариерата си в университета и продължава да се концентрира изцяло върху съживлението. Както началото на неговото проповядване на открито в Бристол бележи “нов период” в живота му, така и проповедта му в Оксфорд бележи нов дух на независимост и енергия в неговото призвание на деец на съживлението.
Откъс от книгата “Уесли и хората, наречени методисти” от Ричард Хайтценратер. Превод: Десислава Тодорова.