“Християнското блаженство” от Джон Уесли

Аудио вариант на проповедта можете да чуете тук.

 

 

/Първа проповед върху Проповедта на планината/

 

“А Исус като видя множествата, възкачи се на хълма и когато седна, учениците Му дойдоха при Него. А като отвори устата Си, поучаваше ги, казвайки: “Блажени нищите по дух, защото е тяхно небесното царство.  Блажени скърбящите, защото те ще се утешат”. /Мат. 5:1-4/

 

          А/ Нашият Господ обикаляше по цяла Галилея /виж 4 гл./. По времето, когато Йоан беше хвърлен в тъмницата, Исус започна не само да “поучава в синагогите и да прогласява благовестието на царството”, но също и да “изцелява всякаква болест и всякаква немощ между людете”. Поради това, естествено, след Него вървяха големи множества от Галилея и Декапол, от Ерусалим и Юдея и отвъд Йордан. И когато Исус видя, че никаква синагога, макар че имаше една наблизо, няма да ги побере, възкачи се на хълма, където имаше място за всички. Седна /по обичая на юдеите/ и като отвори устата Си /този израз означава началото на важно изказване/, поучаваше народа.

 

          Б/ Нека обърнем внимание кой е тоя, който говори, за да “ внимаваме как слушаме”/Лука 8:18/. Говори Господарят на небето и земята, създателят на всички неща. Като такъв Той има право да разполага с всичките Си творения. Говори Господ, нашият владетел, чието царство е вечно и Който е великият Законодател, Който може да направи действени всичките Си закони, “може да спаси и погуби”/Як.4:12/, да наложи “вечна погибел от присъствието на Господа и от славното явление на Неговата сила”/2 Сол.1:9/. Говори вечната премъдрост на Отца, Който знае от какво сме създадени и разбира вътрешното ни естество, как стоим пред Бога и един пред друг и спрямо всяко друго Негово творение. Оттам Той знае също как се съгласуват всичките Му закони с обстоятелствата, в които ни е въвел. “Благ е към всички и благите Му милости са върху всичките Му творения”/Пс.145:9/. Говори Богът на любовта, слязъл от славата на Отца Си, след като се е отказал от цялата Си вечна слава и след това се е върнал при Отца. Изпратен е от Бога да отвори очите на слепите и да осияе седящите в тъмнина. Той е великият пророк на Господа, за когото Бог отдавна е известил: “Който не послуша думите Му, които Той ще говори в Мое Име, Аз ще искам ответ от него” /Втор.18:19/; или, както апостолът се изразява: “Всяка душа, която не би послушала тоя Пророк, ще бъде изтребена из людете”/Деян.3:23/.

 

          В/ Но какво учи Той? Божият Син, дошъл от небето, тук ни показва пътя към небето, към мястото, което е приготвил за нас, към славата, която е имал отпреди създанието на света. Учи ни на правия път към вечния живот, на царския път, водещ към Божието царство, единствения истинен път, освен който няма друг – всички други пътища водят в осъждението. Поради естеството на говорещия ние сме дълбоко убедени, че Той ни прогласява чистата и съвършена воля на Бога. Не ни изявява и йота извън онова, което е приел от Отца, но и ни йота по-малко. Не се е посвенил да ни изяви цялата Божия воля, камо ли да каже нещо лъжливо или противно на Този, Който Го е пратил. Всичките Му думи във всяко отношение са истинни и ще траят през цялата вечност.

 

          Лесно можем да установим, че като ни изяснява тия достоверни и истинни неща, Той не само има за цел да обори грешките на книжниците и фарисеите, сиреч фалшивите разяснения от онова време, с които юдейските учени от древността изопачаваха Божието слово; Той се обръща и срещу всички несъвместими със святостта грешки и житейско поведение, които щяха да възникнат по-нататък в християнската църква. Оборва всички тълкувания, чрез които тъй наречените християнски учители в някое историческо време или в някоя страна биха изопачили Божието слово и биха заблудили несмислени души да бъдат осъдени поради безумния си живот.

 

          Г/ Това ни задължава последователно да внимаваме на Неговото поучение. Не само апостолите! Ако беше така, нямаше да е нужно Исус да се качва на хълма. Една стая в дома на Матей или на някой друг от апостолите щеше да е достатъчна за тях. Също в никой случай не изглежда Неговите ученици да са били само дванадесет. Думите Му бяха отправени към всички, които желаеха да научат нещо. Но нека изясним този въпрос и направим недвусмислено ясно какво означава: “като отвори устата Си, поучаваше ги”. Това “те” включва цялото множество хора, които се качиха с Исус на планината. Това личи от последните стихове на глава 7: “И като свърши тия думи, народът се чудеше на учението Му, защото ГИ поучаваше с власт, а не като техните книжници”/28,29/.

 

          Също така с Него на хълма се изкачи не просто едно множество, на което Господ прогласяваше пътя на святостта; това бяха всички полове, големи и малки, всички бъдещи поколения до свършека на века, които щяха да чуят някога тези думи на живот.

 

          Д/ Всеки признава това по отношение на някои части на проповедта. Например никой не оспорва това, което Исус казва по адрес на нищите духом. Но мнозина считат, че другите части се отнасят само за апостолите или за ранните християни, служителите на Исус с духовен ранг. Тези части не се отнасят до всички хора, така че те нямат нищо общо с тях.

 

          Но не можем ли с право да запитаме кой е казал, че едни части на Проповедта на планината засягат само апостолите или християните от апостолското време, или служителите на Христа с духовен сан. Прости твърдения не могат да служат за доказателства при решаването на един така важен въпрос. Учил ли ни е сам нашият Господ, че едни части на Неговата проповед не засягат цялото човечество? Ако беше така, Той несъмнено щеше да ни го каже. Не би изпуснал едно толкова важно съобщение. Но казвал ли е такова нещо? Къде? В самата проповед? Не! Няма ни най-малък намек за това. Изявил ли го е на друго място? В някоя друга Своя проповед? Не намираме и една дума, която и да съдържа подобна нотка; никакво изявление, по никое време, нито пред множество от хора, нито пред апостолите. Оставили ли са някой апостол или друг боговдъхновен автор подобно указание? Нищо такова! Дадените от Бога Писания не съдържат намек от тоя род. Кои са тогава хората, които са толкова по-мъдри от Бога, толкова по-мъдри от писаното Слово?

 

          Е/ Може би те ще кажат, че същността на нещата изискват подобно ограничение. Ако е така, последното трябва да почива на един от следните два фундамента. Или без такова ограничение проповедта е очевидно противоречива, или тя противоречи на някоя друга част от Библията. Но не е така. При разглеждането на различните детайли ясно се вижда, че няма нищо противоречиво, когато прилагаме изложеното от нашия Господ спрямо целия човешки род.

 

          Няма никакво противоречие и спрямо другите Негови изявления, нито спрямо друга част от Словото. Много по-явно е, че или всяка част от Проповедта на планината трябва да се приложи към човечеството, или никоя. Защото всички те са взаимно свързани, както камъните в арката, нито един от които не може да бъде изваден, без цялата да рухне.

 

          Ж/ Накрая можем да видим как поучава нашият Господ. Както винаги Той говореше, “както никога човек не е говорил”/Йоан 7:46/; този път това беше особено явно: говореше не като святите човеци от старите времена, “движени от Святия Дух” /2 Петр.1:21/; не като Петър, или Яков, или Павел. Тия бяха наистина извънредно мъдри строители на Неговата църква, но когато става дума за небесна мъдрост, ученикът не може да надмине учителя си. Да, сам Той не беше говорил никога и по никакъв повод така. Очевидно не искаше по друго време и на друго място да излага целия осветителен план на Своята религия, да ни даде цялостен поглед върху християнската вяра или да опише подробно същността на освещението, без което никой няма да види Бога. Наистина, при хиляди други поводи Той описва отделните детайли. Но само тук Той напълно умишлено даде един всеобхватен преглед. Да, в цялата Библия не намираме нещо от тоя род, освен ако човек не пожелае да види такова кратко описание на освещението, каквото Бог даде чрез Десетте заповеди на планината Синай. Но каква огромна разлика откриваме между тия две неща! “Наистина, онова, което е било прославено, изгуби славата си поради славата, която превъзхожда” /2 Кор.3:10/.

 

          З/ Преди всичко, с каква достойна за удивление любов открива тук Божият Син волята на Своя Отец на хората! Той не ни поднася отново “планина, пламнала в огън, нито тъмнина и буря” /Евр.12:18/. Не говори, както тогава: “И гръмна Господ от небето; Всевишният даде гласа Си, град и огнени въглища” /Пс.18:13/. Сега Той ни говори със Своя тих, нежен глас: “Блажени нищите по дух”. Блажени са скърбящите, кротките, гладуващите за правдата, милостивите, чистите по сърце: блажени са в хода си към целта и приближаването й, блажени са в този живот и във вечността. Като че ли казва: “Желае ли човек живот, обича ли дългоденствие, за да види добрини? Ето, показвам ти към какво да се стреми душата ти. Виж пътя, който толкова дълго напразно си търсил: пътя на приветливостта и пътеката на тих, отраден мир, пътя към небето тук, долу, пътя към небето там, горе”.

 

          И/ В същото време, с каква власт поучаваше Той! Наистина може да се каже: “не като книжниците”. Погледни естеството на словото Му! Не може да се опише с думи, но виж начина на изразяване. Не като Мойсей, Божият раб, не като Авраам, Божият приятел, не като някой пророк, не като някой човек. Тук има много повече от присъщото за човека, за някое друго творение. Тук говори самият Творец на всичко. Говори един Бог, един Бог се изявява! Да, Същността на съществуващото, Йехова, Този, Който е, Възвишеният, Бог над всичко, благословен до века.

 

          К/ Тази Божествена проповед е превъзходно изградена. Следващите части постоянно онагледяват предходните. Както обичайно – и не неуместно – проповедта е разделена на три главни откъса: първият в глава 5, вторият – в глава 6 и третият – в глава 7.

 

          В първия откъс е представено обобщението на всяка истинна религия в осем точки. Те ще бъдат обяснени и защитени в следващите части на глава 5 от фалшиви тълкувания. Във втория откъс се намират правилата за точните подбуди, които трябва да имаме предвид при всички свои действия. Те не бива да бъдат смесвани  със светските пожелания или страхливите грижи /дори за жизнено необходими неща/. В третия откъс намираме предупреждения за главните пречки за вярата и накрая едно приложение на всичко казано.

 

          І. 1. Първо нашият Господ дава в осем точки едно обобщение на всяка истинна религия. Той ги разяснява и в края на глава 5 ги осигурява срещу фалшиви човешки тълкувания.

 

          Някои хора са предполагали, че в тези точки са описани различните стъпала на един християнски живот – стъпките, които един християнин извървява една след друга при пътуването си из обещаната земя. Други считат, че изложените единици спадат по всяко време към всеки християнин. Защо не бива да считаме едновременно и двете за валидни? В кой пункт те са несъвместими? Несъмнено вярно е, че “нищетата по дух”, както всяка друга от споменатите тук особености, повече или по-малко може да се намери по всяко време във всеки истински християнин. Вярно е също, че истинската християнска вяра винаги започва с духовна нищета и в тук описаната последователност напредва, докато “Божият човек бъде усъвършенстван”/2 Тим.3:17/. Започваме с най-ниската дарба от Бога, но без да я изоставяме, и ако Бог ни е призовал за това, се придвижваме напред. Много повече “това, което вече сме достигнали” /Фил.3:16/, държим здраво, като същевременно се стремим към лежащото пред нас, към “горното от Бога призвание в Христа Исуса”.

 

          2. Основа на всичко е нищетата по дух. Затова нашият Господ започва с нея. “Блажени нищите по дух, защото е тяхно небесното царство”.

 

          Може би е достоверно да приемем, че Той е погледнал на обиколилите Го хора. Забелязал е, че между тях няма много богати, а по-скоро бедняци. Използва това обстоятелство, за да премине от светските към духовните въпроси. “Блажени /или щастливи, защото така може да се преведе/ нищите по дух”. Не казва, че те са бедни относно външните обстоятелства /защото възможно е някои от тях да бяха толкова далеч от щастието, колкото един монарх на своя трон/; тук става дума по-скоро за духовно бедните. Каквото и да е външното им положение, те имат такава настройка на сърцето, която е първата крачка към истинското и съществено щастие, и то на този и на бъдещия свят.

 

          3. Някои хора приемат, че под духовно бедни тук става дума за свободните от алчност, от сребролюбие, които обичат бедността, които по-скоро се страхуват от богатството, отколкото да го желаят. За такова разбиране те може би са подбудени от употребената дума или от важното становище на Павел, че “сребролюбието е корен на всички злини”/1 Тим.6:10/. Следвайки това убеждение, мнозина са се отрекли не само от богатството, но и от всички световни блага. Изглежда оттам е произлязъл обетът за доброволната бедност в римската църква. Може да се предположи, че една такава висока степен на наличност на основополагащата благодат е една голяма крачка по пътя към небесното царство.

 

          Изглежда тези хора не са се съобразили с три неща. Първо, изявлението на Павел трябва да се приема с определено ограничение, иначе не е вярно. Защото алчността не е коренът, единственият корен на всяко зло. Има хиляди други корени на злото в света, както ни показва тъжният опит от ежедневието. Апостолът би могъл да счита, че то е корен на много злини, може би на повече, отколкото другите пороци подхранват. Второ, изразът “нищи по дух” не означава осъществяване на нещо моментално; Христос иска само да положи една основа, върху която ще бъде издигнато цялото здание на християнската вяра. Предпазването от един-единствен порок не е достатъчно. Така че подобно тълкуване не може да обхваща целостта на идеята, дори и да е част от едно по-широко мнение. Трето, човек не бива да приема подобно разбиране дори като част от нещо по-широко, ако не иска да бъде обвинен в очевидна тавтология: ако “нищета по дух” означава само свобода от алчност, от сребролюбие или стремеж към богатство, тогава то се покрива с неща, за които Исус говори по-нататък; то би било само една част от “чистотата по сърце”.

 

          4. Кои са, прочее, тия “нищи по дх”? Не ще питане, това са смирените, които познават себе си, убедени са в греховете си, на които Бог е дал първоначалното покаяние, което предхожда вярата в Христа.

 

          Един такъв човек не може повече да казва: “Богат съм и нямам нужда от нищо” /Откр.3:17/. Защото сега знае, че е “окаян, нещастен, сиромах, сляп и гол”. Истински е убеден, че да си духовно беден значи да нямаш нищо духовно добро. “В мене не живее нищо добро – казва той – само зло и порок”. Издъно е убеден в проказата на греха, съзнава, че тя го е заразила от рождението му, разпростряла се е върху цялата му душа и убива всяка духовна сила и способност. Все по-ясно вижда злите качества, израстващи от този лош корен: гордостта и високомерието на духа, постоянното влечение да мисли за себе си по-високо, отколкото трябва, суетността, жаждата за признание и уважение от хората, омразата и завистта, ревността и жаждата за отмъщение, гневът, лукавщината и горчилката, вродената враждебност срещу хората и Бога, изявяваща се в десетки хиляди форми, любовта към света, своеволието, глупавите и вредни страсти, пленяващи най-дълбоките места на душата му. Ясно му е колко тежко е грешил с езика си – дори ако не е говорил недуховни, срамни и лъжливи неща, то най-малкото е грешал с разговори, които не са за назидание /Еф. 4:29/ и “за благодат на тия, които слушат”. Всичко у него е било развалено, Святият Дух е бил потиснат. Очевидни също са и злите му дела: “те превишават всяко преброяване” /Пс.40:5/.

 

          5. Пред очите му ясно е очертана вината. Знае какво наказание е заслужил, дори само заради “копнежа на плътта” /Рим.8:7/, заради пълната развала на природата му; колко повече заради всичките му зли пожелания, заради грешните му думи и дела! Не би могъл и за миг да се усъмни, че и най-малкото от тях заслужава адско проклятие, където “червеят не умира и огънят не угасва”/Марк 9:45/. Преди всичко върху него тегне вината, че “не е повярвал в името на единородния Божи Син” /Йоан 3:18/. “…то как ще избегнем въздаянието ние, ако пренебрегнем едно толкова велико спасение…” /Евр.2:3/. “Който не вярва, е вече осъден” и “ Божият гняв остава върху него” /Йоан 3:18, 36/.

 

          6. Но какво може да даде човек, за да спаси душата си, подвластна на справедливия гняв на Бога? С какво да се приближи при Бога? Как може да плати своя дълг пред Него? Ако от този момент нататък покаже съвършено покорство на всяка Божия заповед, това не прави нито един негов грях оправдан, нито едно зло дело от миналото. Каквото и добро да върши, не може да навакса изоставането поради изгубеното време. Така вижда, че е напълно безсилен да изкупи предишните си грехове; не е в състояние да направи нещо добро пред Бога и да плати изкупителната цена за душата си.

 

          Но също и ако Бог му прости всичките минали грехове при условие, че повече няма да съгрешава и ще се покорява занапред съвършено и безпрекословно на всички заповеди, той пак знае, че това не го ползва, защото никога не би могъл да изпълни това условие. Знае и чувства, че не в състояние да изпълни Божиите заповеди, докато сърцето му си стои с естествената греховност и развала. Та едно лошо дърво не може да дава добри плодове! Един човек не може да очисти едно греховно сърце. За човека това е невъзможно. Следователно не може да започне да ходи в пътя на Божиите заповеди. Не знае да направи и една крачка по този път. Обиколен от грях, страдание и ужас, не намира начин да се освободи и може само да вика: “Господи, спаси! Загивам!” /Мат.8:25/.

 

          7. Така че нищета по дух е първата крачка по пътя на борбата, която ни предстои. Тя е истинско наличие на съзнание за вътрешната и външната ни греховност, както и за вината и безпомощността ни. Това някои хора с чудовищна неточност наричат “добродетелта на смирението”. С това ни учат да се гордеем с разбирането, че сме заслужили проклятие. Но Словото на нашия Господ ни казва тук нещо съвсем друго; то извиква у слушателя само представата за пълна недостатъчност, за абсолютен грях, безпомощна виновност и нищета.

          8. Когато великият апостол се мъчи да привлече грешници при Бога, той говори по начин, напълно съответстващ на това. “Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на човеците” /Рим.1:18/. С това обвинение той засяга езическия свят и го предупреждава за надвисналия гняв на Бога, но засяга и юдеите, които не са по-добри и им се полага същото проклятие; и това той прави не за да изисква “благородната добродетел на смирението”, а “ да затули устата на всекиго и цял свят да се доведе под съда на Бога”/Рим.3:19/.

 

          След това продължава, че всички тия са не само виновни, но и безпомощни; това ясно личи от думите: “Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела, изискани от закона”. А сега независимо от закона се яви правдата от Бога чрез вяра в Исуса Христа”. “Ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона” /Рим. 3:20,21,28/. Всички тези изявления засягат един пункт, а именно: “Да извади гордостта от човека” /Йов 33:17/, да го свали в праха, а не да го научи, че трябва да счита смирението си за добродетел. Те трябва да го изпълнят с абсолютното, пронизващо убеждение за най-дълбоката му греховност, вина и безпомощност, която изправя грешника – обезоръжен, изгубен и тласнат в разтлението – пред най-силния му помощник – Исус Христос, Праведния.

 

          9. Не може тук да не се установи, че християнската вяра започва точно там, където свършва езическото учение за нравствеността. Да станеш “нищ по дух”, да не постъпваш лукаво, да се отречеш от себе си, да не разчиташ на своя правда – това са съществените точки на религията на Христос, чрез които тя оставя далеч зад себе си всички езически религии. Това е било винаги скрито от мъдреците на тоя свят,  и то толкова пълно, щото в целия латински език, дори след всичките му облагородявания по време на Августиновата епоха, няма абсолютно никакво понятие за смирение. Да, също и в целия гръцки език не може да се намери такова понятие, докато великият апостол не го въведе.

 

          10. О, да можехме да почувстваме онова, което тези езици не успяха да изразят! Грешнико, събуди се! Познай себе си! Осъзнай и почувствай, че “в нечестие си роден и в грях те е заченала майка ти”/Пс. 51:7/, а сам ти си трупал грях върху грях, преди да започнеш да правиш разлика между добро и зло. Съкруши се под мощната ръка на Бога, след като си осъден на вечна смърт. Откажи се от всяка мисъл, че с нещо можеш да си помогнеш, отхвърли я, отвърни се от нея. Цялата ти надежда трябва да е тая, че можеш да бъдеш умит в Христовата кръв и обновен чрез могъщия Дух на Тоя, Който сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото” /1 Петр.2:24/. Тогава ще засвидетелстваш: “Блажени нищите по дух, защото е тяхно небесното царство”.

 

          11. Това е Небесното или Божието царство, което е “вътре в нас”, а именно, “правда, мир и радост в Святия Дух” /Рим.14:17/. И какво друго е правда, освен животът на Бога в душата, подобие на Христовия образ, отпечатването на Божия образ в сърцето, обновен по подобие на Неговия създател? Какво друго, освен любов към Бога, защото Той първи ни е възлюбил, и любов към всички хора заради Него?

 

          Какво друго е тоя мир, Божият мир, освен тихото упование на душата, сладкият покой в Христовата кръв, недопускащ никакво съмнение, че сме приети от Спасителя; той изключва всеки страх, освен произтичащия от любов страх, че можем да нараним своя небесен Отец.

 

          Вътрешното царство включва също “радостта в Святия Дух”, Който запечатва върху нашите сърца “изкуплението, което е в Христа Исуса”, и Христовата правда, вменена ни за прощаване на миналите грехове. Още отсега получаваме “залога за нашето наследство” /Еф.1:14/ и короната, която Господ, праведният Съдия, ще ни въздаде в оня ден /2 Тим.4:8/. Това може да бъде обозначено като “небесното царство”, защото още отсега небето се е отворило в душата. Избликнали са ония живи потоци на радост, които бликат от Божия престол.

 

          12. “Тяхно е небесното царство”. Който и да си ти, комуто Бог е подарил “нищета по дух”, за да се почувстваш изгубен: ти имаш правото на това чрез милостивото обещание на Този, Който не може да лъже /Тит 1:2/. небесното царство е купено за тебе чрез кръвта на Агнето. То е много близо: ти стоиш непосредствено на границата на небето. Още една крачка и влизаш в него, където има правда, мир и радост. Пълен ли си с грехове? “Ето Божия Агнец, Който носи греха на света!” /Йоан 1:29/. Лишен ли си от всякаква святост? Погледни на своя “Ходатай при Отца, Исуса Христа праведния” /1 Йоан 2:1/. Невъзможно ли ти е да изкупиш и най-малкия си грях? “Той е умилостивение за нашите грехове” /1 Йоан 2:2/. Повярвай сега в Господ Исус Христос и всичките ти грехове ще бъдат изличени. Нечист ли си в тяло и душа? “Стани и се умий от греховете си” /Деян. 22:16/. Не се съмнявай повече в обещанията! Отдай слава на Бога! Бъди смел да повярваш! Извикай от дъното на сърцето си:

 

                                      Предавам се на Тебе аз

                                      и чувам как кръвта Ти ми говори:

                                      Хвърли във Мен греха си в този час

                                      и в мир ще бъдеш с Бога горе.

 

          13. Тогава ще научиш от Него какво значи “смирен на сърце” /Мат.11:29/. Това е истинското, християнското смирение, произтичащо от едно опитване на Божията любов, която примирява с Бога. “Нищетата по дух” започва в това значение там, където завършва познаването на вината  и на Божия гняв; тя е постоянно съзнание за пълната ни зависимост от Него във всяка добра мисъл, дума или дело, едно съзнание за пълната ни неспособност за каквото и да било добро, ако Господ не напоява всяка минута /Ис. 27:2/. Тя е отвръщане от човешките похвали, понеже добре знаем, че само на Бога се полага славата. С нея е свързан един пълен с любов свян, едно нежно преклонение пред Бога поради греховете, които, знаем това, Той е простил, и поради греха, който живее все още в сърцето ни, макар да знаем, че той няма да ни донесе проклятие. Въпреки това убеждението за вродения у нас грях се задълбочава с всеки изминал ден. Колкото повече растем в благодатта, толкова по-ясно виждаме отчайващата злина на сърцето си. Колкото повече заякваме в познанието и в Божията любов чрез нашия Господ Исус Христос /макар че за хората, които не познават спасителната сила на Бога, това може да е една голяма тайна/, толкова по-ясно познаваме отчуждението си от Бога, враждебността на плътската ни природа и необходимостта да бъдем напълно обновени в правда и истинска святост.

 

          ІІ. 1. Наистина, когато се намираш в това начало, ти трудно ще си представиш тези истини. “Аз в благоденствието си рекох: няма да се поклатя довека. Господи, в благоволението Си Ти беше ме поставил на твърда планина” /Пс.30:6,7/. Грехът е така настъпен под нозете ти, щото едва ли би повярвал, че той остава в тебе. И изкушението е заставено да мълчи и не повдига гласа си повече. Не може да се приближи, изгонено е надалеч. Възкачен си на триумфалната колесница на радостта и любовта. Издигаш се с крила като орел. Но Господ знае добре, че това състояние на ликуване рядко трае дълго. Затова прибавя: “Блажени скърбящите, защото те ще се утешат”.

 

          2. Не бива да считаме, че това обещание важи за хората, скърбящи поради световните теготи, които изпитват болка и печал само въз основа на някакви грижа или разочарование, например застрашени са доброто име, приятелите или имуществото им. Те имат толкова малко основание, колкото и ония, които се измъчват от страх от някакво временно зло, които чезнат от безпокойства и грижи или се косят от пожелания за земни неща, поради които изнемощява сърцето. Нека не мислим, че те ще получат нещо от Господа /Як.1:7/. Мислите им са далеч от Бога. Всяка нищожност ги смущава /Пс. 39:6/. “Това ще имат от ръката Ми: в скръб ще легнете”/Ис. 50:11/ – казва им Господ.

 

          3. Скърбящите, за които тук говори Господ Исус, скърбят по съвсем друга причина. Те скърбят в търсенето си на Бога. Това е скръб по Тоя, в Когото са се радвали с “неизказана радост”, когато им е дал въпреки недостойнството им да опитат благото Му слово, прощението и “великите дела, които въвеждат в бъдещия век”/Евр. 6:5/. Но днес Той е “скрил лицето Си и те се смущават”/Пс.104:29/. Не могат да Го видят през дебелите облаци. Но виждат как изкушението и грехът, за които наивно са си представяли, че с тях е свършено и никога няма да ги изпитат, отново се съвземат. Сега биват подгонвани от тях с пълна сила и обградени от всички страни. Не е изненадващо, че душите им са обезпокоени и обхванати от страх. Техният мощен враг не би изпуснал случая да ги запита: “Где е твоят Бог? Къде остана блаженството, за което приказваше? Къде е небесното царство, което трябваше да е наближило? Наистина ли каза Бог, че греховете ти са простени? Не е казал такова нещо. Това е било само сън, самозаблуда, плод на въображението. Щом са простени греховете ти, защо си това, което си? Може ли някой, чиито грехове са простени, да е така несвят?” И ако те, вместо веднага да извикат към Бога, се хванат да спорят с някого за тези неща, тогава наистина ще изпитат печал, болка в сърцето, неизговорима нужда. Да, даже и ако сам Бог огрее душите им и с познатото Си милосърдие отмахне всяко съмнение, пак някой “слаб във вярата” може да изпадне в изкушение и беда поради това, което го сполита. Това най-често става в случаите, когато греховното мислене го връхлита и го тласка да падне. Тогава той може да извика:

                                      На въжето на страха вися.

                                      Ако се скъса, ще пропадна!

                                     

Става дума за страха, че вярата ми може да претърпи крушение и състоянието ми ще стане по-лошо от предишното, че

 

                                      хлябът жив ще се привърши

                                      и в ада затова ще се намеря.

 

          4. Той е сигурен, че тази мъчителна борба “не се вижда  да е за радост, а е тежка, но после принася правда като мирен плод” /Евр.12:11/. Затова блажени са тия, които страдат по този начин, ако “чакат Господа” и не допускат да излязат от пътя поради окаяните утешители на света, ако не приемат никакви утешения за греха, безумието и суетата, ако знаят, че всяко разсейване и губене на време из света, всякакви удоволствия водят само до затъпяване и упояване на душата, така че тя да стане безчувствена и към себе си, и към Бога. Блажени са, които се стремят да опознаят Господа и отблъскват всякаква друга утеха. Те ще бъдат укрепени чрез утехата на Святия Дух, чрез едно ново откровение за Неговата любов, чрез неунищожимото свидетелство, че “сме обдарени във Възлюбения” /Еф.1:6/. Тази убеденост на вярата поглъща всяко съмнение и мъчителен страх. Бог дава на вярващия доверчива надежда, трайно притежание и вечна утеха. Ние не дискутираме дали е възможно някой, който е бил просветен и е станал причастен на Святия  Дух, да отпадне /Евр. 6:4,6/. Достатъчно е чрез силата, която почива на него, да каже: “Кой ще ме отлъчи от Христовата любов? Знам, че нито смърт, нито живот … нито сегашното, нито бъдещето … нито височина, нито дълбочина може да ме отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашия Господ”/Рим.8:35, 38,39/.

 

          5.  Целият този процес, скръбта по един изгубен Бог и радостта отново да съзреш лицето Му, изглежда има първообраз в това, което нашият Господ каза на апостолите в нощта на страданието: “Затова ли се питате помежду си, дето рекох: Още малко и няма да Ме виждате, и пак малко и ще ме видите? Истина, истина ви казвам, че вие ще заплачете и ще заридаете  /поради това, че няма да Го виждат/, а светът ще се радва /той ще ликува, защото тяхната надежда е затъмнена/; вие ще скърбите /чрез съмнение, страх, изкушение, силен копнеж/, но скръбта ви ще се обърне на радост /поради връщането на Този, Който живее в душите им/”. Жена, която ражда, е в скръб, защото е дошъл часът й; а когато роди детенцето, не помни вече тъгата си поради радостта, че се е родил човек на света. И вие сега сте на скръб /вие сте опечалени и не можете да бъдете утешени/. Но Аз пак ще ви видя и сърцето ви ще се зарадва /с тиха, вътрешна радост/, и радостта ви никой няма да отнеме”/Йоан 16:19-22/.

 

          6. Но въпреки че тази скръб има край, че преминава в свята радост чрез възвръщането на утехата, има една друга, благословена скръб, която остава у Божиите чада. Те носят все още една тъга поради греховете и окаяността на човечеството; плачат с плачещите. Плачат за онези, които не плачат за себе си, и за ония, които съгрешават против собствените си души. Те носят страданието, слабостта и неверността на онези, които всъщност са спасени от греховете си. “Кой изнемощява, без да изнемощявам и аз? Кой се съблазнява, без да се разпалям и аз?” /2 Кор.11:29/. Огорчени са заради безчестието, което се причинява непрестанно на Владетеля на небето и земята. Те винаги имат съзнанието за пълно страхопочитание и това придава на духа им дълбока сериозност. Тази сериозност се е умножила, след като очите на сърцето им са се отворили, защото сега съзират необятния океан на вечността, бездънен и безбрежен. Но милиони хора вече са потънали в него и устата му се е разтворила, за да погълне и останалите. От една страна, виждат Божия дом, вечния дом в небесата; от друга – ада и погибелта. Затова усещат колко важен е всеки миг – той няма да се върне, изгубен е навеки.

 

          7. Но цялата тази мъдрост от Бога е глупост за света /1 Кор. 3:19/. Всички тия “страдания” и “бедност по дух” за него са глупост и невежество. Да, даже би било добре, ако се мине с толкова лека присъда, защото той може да нарече тези неща и с по-тежки думи: мрачен светоглед, лудост или хипохондрия, да ги обяви за безумие или духовна бъркотия; никак не е чудно, че хората, непознаващи Бога, издават такива присъди. Да си представим, че двама души са излезли да се разходят. Единият внезапно се спира и извиква с явен ужас и уплаха: “Пред каква бездна стоим! Виж, има опасност да се пребием в пропастта! Още крачка и пропадаме в този трап! Стой! За нищо на света няма да вървя по-нататък!” Но другият, по свое мнение също така добре зрящ, поглежда напред и не вижда нищо такова. Какво ще си помисли той за своя спътник, освен “че е полудял”, че нещо в главата му не е наред, че несъмнено /освен ако не го отдаде на прекаленото му учене/ религиозните му занимания са го довели до лудост /Деян. 26:24/.

 

          8. Но нека Божиите чада не се смущават поради подобни колебания. Вие, които имате просветлени очи, не се плашете от ония, които ходят още в мрака. Не ходете в сенките на безполезността! Бог и вечността наистина съществуват. Небето и адът наистина стоят разтворени пред вас и вие сте застанали на ръба на бездънната пропаст. Тя вече е погълнала повече, отколкото думите могат да изразят – нации и племена, народи и езици. Все още е разтворила паст /няма значение виждате ли това или не/, за да погълне лекомислените, окаяни човешки чада. О, извикайте силно, не се щадете! Издигнете гласа си към Този, Който държи времето и вечността, викайте за себе си и за братята си, за да избегнете това, което предстои да става и което идва като опустошителен вятър, за да се доберете през всички вълни и бури в пристанището, което очаквате! Плачете за себе си, докато Бог обърше сълзите от очите ви; а дори и тогава плачете за бедствието, което ще слети земята, докато Господарят сложи край на всичко и приключи с окаяността и греха, докато Той обърше сълзите от всяко лице и “земята се изпълни със знание за славата на Господа, докато водите покриват морето”/Авакум 2:14/.