Автор: Даниел Топалски
(проповед върху 2 Царе 7:1-11, 16; Лука 1:26-38)
На пръв поглед между днешните текстове не съществува пряка връзка. Старозаветният откъс ни разказва за желанието на Давид да построи дом за Бога и Божия отговор чрез пророк Натан, че сам Бог ще построи дом за царя. Евангелският текст свидетелства за събитието на благовещението – ангел Гавриил известява на Мария, че ще зачене в утробата си Син на Всевишния. Славословието в самия край на Посланието към римляните говори за откриване на тайната, която Бог е пазил скрита от вечни времена.
Тези, които не се задоволяват само с беглото прочитане на текстовете, няма как да не забележат връзката между тях. Те не са поставени случайно един до друг в реда на библейските прочити за четвъртата адвентна неделя. Тайната, за която става дума тук и която в 1 Тимотей 3:16 е наречена „тайна на благочестието“, е явяването на Бога в плът. Това е тайната на въплъщението, пълното осъществяване на обещанието, което Бог дава на цар Давид, че ще му построи дом.
Нека най-напред да се обърнем към старозаветния текст. Царят вече се е установил в новия си дом в столицата си Йерусалим. Най-накрая той може да се радва на спокойствие, защото Бог му е подарил победа над неприятелите му. При все това Давид не е спокоен. Той живее в кедров дом, а Божият ковчег е поставен под завеси. Давид вече не бяга за живота си, странстването му е приключило, защото той вече е цар над целия Израил. Странстването на Божия ковчег също е приключило. Той е пренесен в царската столица и вече не подобава да стои в скиния. Нужен му е постоянен дом, достоен за Бога на Израил. Царят има своя дворец, значи и Бог трябва да има Своя храм. Едно благочестиво желание на един благочестив цар.
Пророк Натан дава първоначално своето одобрение на царското желание, но Бог има друго намерение. Кой е Давид, че ще строи дом за Бога? Сега той е цар, но не пасеше ли преди овцете на баща си? От кошарата Давид бе взет, за да бъде поставен за водач на народа на Израил. Колко дръзко е всъщност царското желание! Творецът на всичко съществуващо, на всичко видимо и невидимо няма нужда от дом, направен от човешки ръце. Не е ли писано и в книгата на пророк Исая: „Така казва Господ: Небето Ми е престол и земята е Мое подножие; какъв дом искате да построите за Мен? И какво ще бъде мястото на Моя покой? Защото Моята ръка е направила всичко това и по този начин всичко това е станало, казва Господ…“ (66:1-2).
Царят трябва да осъзнае, че в на пръв поглед благочестивото му желание има твърде много дързост. Не той ще съгради дом на Бога, а тъкмо обратното – Бог ще съгради неговия дом и ще утвърди престола на царството на сина му довека (2 Цари 7:16). Наистина Соломон ще построи храм на единия истинен Бог, който ще се превърне в център на религиозния живот на Израил. Този храм обаче няма да трае вечно, както и царуването на Давидовата династия. Тогава по какъв начин ще се сбъдне даденото обещание, че Давидовото царство ще бъде утвърдено довека? И за какъв дом говори всъщност Бог?
Малко преди смъртта си Стефан ясно заявява пред събралата се гневна тълпа: „А Соломон Му построи дом. Но Всевишният не обитава в ръкотворни храмове“ (Деян. 7:47-48). След това той цитира същите думи от книгата на прор. Исая, които си припомнихме преди малко. Трудно е да си представим колко скандално и богохулно са прозвучали думите на Стефан в ушите на неговите съвременници. Ако Бог не обитава в храма Си, то тогава къде обитава Той? Кой собствено е Неговият дом? Къде е мястото на Неговия покой? Не беше ли свещеният облак – шехина – видим знак на присъствието на Бога в Светая светих. Този облак на Божията слава едновременно скриваше Неговото обитаване в храма и го откриваше. Но къде е този облак сега? Има ли библейско свидетелство за него след възстановяването на храма от Зоровавел или каквото и да е свидетелство за него от времето на Ирод, когато храмът достигна най-голямото си разширение и благоустрояване? Пророк Йезекиил има видение за това, че Божията слава напуска града (гл. 11), а след и видение, че тя се връща обратно в града и новия храм (гл. 43). Но кой е този нов храм, в който Бог ще обитава сред израилтяните „довека“? Иродовият храм беше разрушен от римляните и до ден днешен той не е възстановен. Тогава за какъв храм говори пророкът? Какъв е този храм, изпълнен с Божията слава?
Отговорите на тези въпроси няма как да бъдат намерени в Стария Завет. Еднозначният отговор е даден в Новия Завет и по-точно в евангелското свидетелство за зачеването на Исус Христос. Евангелист Лука ни разказва как ангел Гавриил известил на девицата Мария, че ще зачене и ще роди Син, когото ще нарече Исус. Той ще получи престола на баща си Давид и царуването Му над Якововия дом няма да има край. Но този Син няма да бъде просто потомък от Давидовия дом, Той ще е много повече от това – Син на Всевишния, Святия, Син Божи. Не е ли това домът, за който Бог говори на Давид; домът, който Бог ще му построи; домът, който ще трае вечно? Не е ли това домът, който Бог ще построи за Себе Си и който ще бъде мястото на Неговия покой?
Така евангелистът ни изправя пред тайната, пазена от Бога в мълчание от вечни времена. Не трябва да сме изненадани, че той ни открива тази тайна, използвайки терминология, типична за богословието за храма и на Божието присъствие в Светая светих. Когато Мария пита: „Как ще стане това, тъй като мъж не познавам?“, ангелът отговаря: „Святият Дух ще дойде върху теб и силата на Всевишния ще те осени; затова и Святият, Който ще се роди от тебе, ще се нарече Божи Син“ (Лука 1:34-35). Това е идване на Святия Дух в кайроса на човешката история, „когато се изпълниха времената“. Тогава пустинята ще се превърне в плодородна земя, както пише пророкът: „…докато Духът се излее на нас отгоре и пустинята стане плодородно поле…“ (Исая 32:15). Думите „силата на Всевишния ще те осени“ вероятно са свързани с описанието в Изход 40:34-35: „Тогава облакът покри шатъра за срещане и Господната слава изпълни скинията. Моисей не можа да влезе в шатъра за срещане, защото облакът стоеше над него и Господната слава пълнеше скинията“. Така Мария, а чрез нея и човешката природа, се явява като живата скиния Божия, в която Бог желае да живее сред човеците по нов начин. Така се открива и смисълът на казаното в книгата Откровение 21:3: „Ето, скинията на Бога е с човеците; Той ще обитава с тях; те ще бъдат Негов народ; и сам Бог ще бъде с тях – техен Бог“.
И наистина, не е ръкотворен храмът, в който Бог благоволява да обитава. Не е направен от камък домът, в който Той намира Своя покой. Евангелист Йоан го е казал по най-добрия начин: „И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина“ (1:14). Това е истинският храм, в който се завръща Божията слава във видението на пророк Йезекиил – не някакъв нов храм, направен от човешки ръце, а човешката природа, която Словото възприе, за да я освети и обнови напълно. Истината е, че Бог намира покоя си в единственото живо същество, създадено по Божия образ – човека.
Скинията на Бога е с човеците. Това ни явява и името на родения младенец – Емануил. То означава „Бог с нас“. Този Бог не трябва да бъде търсен някъде далеч. Той не е някъде „отвъд“. Но Той не е и просто „отсам“. Той е с нас, заедно с нас по начин, който надхвърля дори и най-смелите представи и очаквания. Той се оприличи във всичко на нас, стана като един от нас, влезе в човешката история, получи човешко име и имаше своя човешка биография. Той не прости ни се яви като човек, а стана човек. Прие цялостна човешка природа и имаше Свое тяло – не призрачно и привидно, а напълно истинско. Затова и страданията, и смъртта, които претърпя за нас бяха напълно истински. Без реализма на въплъщението няма и реализъм на спасението. Ако Бог не се беше въплътил, никой човек нямаше да може да се спаси.
Нека да добавим и още нещо, което е много важно. Бог чрез единородния Си Син не прие човешката природа само временно. Съединението на Божествената и човешката природа в лицето на Сина няма преходен характер. Писанието ясно свидетелства, че Исус Христос се възнесе на небесата в Своето възкресенско тяло. Ето това е храмът, който никога няма да бъде разрушен, домът, в който Бог намира покоя си за вечни векове. Авторът на Посланието към евреите представя плътта на Исус като завесата към Светая светих: „И така, братя, като имаме чрез кръвта на Исус дръзновението да влезем в светилището през новия и живия път, който Той е отрил за нас през завесата, т.е. плътта Си…“ (10:11-20).
Благодарение на въплъщението на Сина Божи и освещаващото действие на Святия Дух, Бог може да направи Свое обиталище в сърцето на вярващия човек. Исус казва: „Ако Ме обича някой, ще пази учението Ми; и Отец Ми ще го възлюби и Ние ще дойдем при него, и ще направим обиталище у него“ (Йоан 14:23). Апостол Павел се обръща към коринтяните с въпроса: „Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас?“ (1 Кор. 3:16). Ако се върнем на думите на пророк Исая, ще установим, че те имат много важно продължение. След като заявява, че за Него не може да бъде построен дом, след като небето е Негов престол, а земята Му е подножие, Бог добавя: „…но пак към този ще погледна, към онзи, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми“ (66:2).
Не е случайно, че в богословието се използва понятието „домостроителство на спасението“. Спасението на човека се осъществява именно чрез това, че Бог Си съгради дом. Този дом не е съграден от камъни и дърво, а чрез въплъщението на Сина Божи. Той е дело на самия Бог, Който не намери никъде другаде място за Своя покой, освен в човека, когото единствен създаде по Своя образ. За да не остане никаква сянка на съмнение за някаква човешка намеса Бог избра девицата Мария, която мъж не познаваше, „защото за Бога няма нищо невъзможно“ (Лука 1:37). По този начин Синът Божи стана и Син Човешки, за да могат синовете човешки да станат синове Божи.
За празнуването на тази явена тайна, пазена от Бога в мълчание от вечни векове, се подготвяме в днешния ден. Това е същността на празника, която често остава укрита за нашите съвременници. Не защото Бог продължава да я пази в мълчание или защото Той е някъде твърде далеч от човеците. Напротив, тайната е открита, а Бог е близо, Той е с нас и не може да бъде „затворен“ в някакъв храм, който да посещаваме веднъж в седмицата или само по празници. А тази близост притеснява, защото зове към откритост и ясен отговор. Радикалната близост на Бога е неудобна и нежелана от мнозина, но тя е едничката ни надежда. Защото истината за човека не може да бъде отделена от истината за Бога.