Автор: Даниел Топалски
(проповед върху Исая 52:7-10; Евреи 1:1-4 (5-12); Йоан 1:1-14)
Днешните библейски текстове ни въвеждат в самата сърцевина на празника Рождество Христово. Те ни откриват ясно и недвусмислено какво всъщност празнуваме, позволяват ни да видим „заедно с всички земни краища“ в какво се състои „спасението на нашия Бог“ (Исая 52:10). Няма да сбъркаме, ако кажем, че спасението е всъщност Богоявление. Бог явява Себе Си не чрез словото на пророците, както е правил „много пъти и по много начини в миналото“. Той се явява чрез Сина. Открива се не в някакво величаво и потресаващо явление или видение, а в плът, подобна на нашата. И с това Свое явление Бог скандализира всяко правоверно религиозно съзнание, защото се случва немислимото – Бог стана човек. Всъщност именно това явление е истински потресаващо – предвечното Слово, чрез което всичко беше сътворено, се въплъти. Ето защо когато се пита какво представлява християнското спасение, трябва най-напред да отговорим: спасението е въплъщение, Бог превърна човека в Свой храм и място на Своя покой.
И тук е важно да поставим ударението върху това, че именно Бог, а не някой друг, прие цялостна човешка природа. Ако използваме думите на пророк Исая Бог, а не някой друг „запретна святата Си мишца“, за да могат да видят земните краища Неговото спасение. Евангелист Йоан изяснява това в самото начало на Своето евангелие. Исус Христос не е просто поредния Божи пратеник, Той съвсем не е просто един от пророците. Исус Христос е Словото, което стана плът – Словото, Което беше отначало, Което беше у Бога, и Което е Бог. В никой друг евангелски текст това не е заявено с такава яснота и настойчивост от самото начало. Този, Който се въплъщава е сам Бог, защото Словото е Еднородно на Отца. Не някой друг идва вместо Бога, за да разреши човешката трагедия, защото ничие друго идване нямаше да е равносилно на спасение.
Евангелист Йоан използва познатото на гърците и елинизираните юдеи понятие „Логос“, но много грижливо определя неговото съдържание, за да е ясно, че Логосът, за Който пише той, не e някакво нисше същество, подчинено на Бога. Словото на Йоан е вечно, То е Творец, а не твар, макар и висша, използвана от Твореца като инструмент за сътворението на света. Нещо повече, което е напълно скандално за философския ум на онова време, Словото се въплъти, стана човек. Очевидно и за религиозното съзнание и за философския мироглед, които тогава не могат да бъдат откъснати напълно едно от друго, въплъщението е нещо немислимо и скандално. Не само словото на кръста, но и словото на въплъщението е „за юдеите – съблазън, а за езичниците – глупост“ (1 Кор. 1:23). Християнското благовестие не е скандално заради немислимия си финал – Исус Христос умря, но възкръсна на третия ден. То е скандално по началото си. И нека да кажем: именно защото е скандално поначало, християнското благовестие е скандално въобще както за религиозното съзнание, така и за философския ум на онова време, а и на всяко едно време.
Не е ли именно такъв основният принцип на всяка религия: „На боговете са необходими небеса, на човеците – олтари“. Бог, Който слиза от небето и нахлува в човешката история и става човек, нарушава този основен принцип. Пропастта между небето и земята е преодоляна и Бог ни се явява като Емануил – Бог с нас. Небето вече не е някъде там, немислимо и недостижимо далеч, а олтарът е вече самото човешко сърце, а не някое точно определено място, съградено от камък. Това премахване на абсолютния характер на разграничението между свещено и сакрално няма как лесно да се приеме от религиозното съзнание. За него това е неприемливо и скандално богохулство. Това съединение на божественото и човешкото няма как да бъде лесно прието и от философския ум. За него въплъщението на Бога си остава несъстоятелно и скандално недоразумение, глупост.
Евангелист Йоан не остава изолиран в представянето на това, което днес бихме нарекли една „висока христология“. Авторът на Посланието към евреите стои рамо до рамо с него и е убеден, че Бог чрез Сина е създал света. Този Син обаче не е някакво тварно същество, а е сияние на Божията слава и съвършен отпечатък на Божествената природа (в РИ се казва „съвършен образ на Неговото лице“). Отпечатъкът върху печата или монетата напълно съответства на матрицата. Синът наистина не е наречен „образ на Бога“, както е в Посланието към колосяните 1:15 („ в Него, Който е образ на невидимия Бог“), но и тук е налице разбирането, че само Синът, Който има същата природа като Бога, може да бъде посредник при сътворението и откровението (вж. също Йоан 1:1-3, 18). Този, чрез Когото Бог е сътворил всичко, споделя и Божията провиденциална грижа за света: Той държи (поддържа) всичко чрез Своето могъщо слово (Кол. 1:16-17).
Синът е описан като творческо Слово, идентифицирано с предсъществуващата Мъдрост (вж. Евр. 11:3; Йоан 1:3; Кол. 1:16). Зад тази идентификация стои образът на Божествената мъдрост като участник в акта на сътворението (вж. Притчи 8:22-31). Премъдростните традиции (в това число неканоничните) също стоят зад описанието на Сина като „сияние на Божията слава“ и „съвършен образ на Неговото лице“ (букв. „точен отпечатък на Неговата природа“). В Прем. 7:25-26 мъдростта е представена като „дихание на Божията сила и чист излив на славата Вседържителева… отраз на вечната светлина, чисто огледало на действието на Бога и образ на благостта Му“.
Ако за новозаветните автори е важно да подчертаят кой е Този, Който се въплъщава, не по-малко важно е за тях да изяснят и какво всъщност представлява въплъщението. Евангелист Йоан го формулира съвсем накратко „И Словото стана плът и живя между нас…“. Авторът на Посланието към евреите пояснява тази кратка формулировка: „Затова трябваше да се оприличи във всичко на братята Си, за да бъде милостив и верен Първосвещеник по отношение на Бога, за да извърши умилостивение за греховете на народа. Обърнете внимание колко ясно е очертана неразкъсваемата причинно-следствена връзка между оприличаването във всичко и умилостивението за греховете. Оприличаването, за което четем, не е някакво привидно уподобяване, а именно оприличаване във всичко (kata. pa,nta) – във всяко едно отношение. И за да определим точно за какво оприличаване става дума, нека да прочетем и следващия стих: “Понеже в това, дето и сам Той пострада като изкушен, може и на изкушаваните да помага.” Какво ни казва този текст? Не това ли, че Христос може да помага в изкушенията ни – в страстите и изкушенията на нашето грехопадение – именно защото Той Самият е изстрадал всички тези неща и ги познава лично, изцяло, в своя непосредствен опит като човек?
Но да добавим още едно важно изявление от Посланието към евреите: “Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях” /4:15/. Би ли могло да се каже, че Той наистина “състрадава с нас в нашите слабости”, че усеща точно като нас нашата морална и духовна слабост, възможно ли е да се твърди, че Той наистина е “бил във всичко изкушен като нас”, ако от човешката природа, която е възприел Христос, се изключат последиците на грехопадението? С други думи, всичко, което прочетохме от Посланието към евреите досега, нямаше да бъде наистина възможно, ако Христос беше приел идеална, безгрешна и незасегната от греха човешка природа. Проблемът с човешката природа не се решава преди въплъщението или с оглед на въплъщението като своеобразна прелюдия към решителния етап на спасителната история. Не е нужно някакво непорочно зачатие на дева Мария, за да може да получи Исус една незасегната от греха човешка природа. За какво изцеление на човешката природа бихме говорили, ако приетата от Исус природа нямаше нужда от изцеление. Бог няма нужда от нашите човешки опити, за да го спасим от неподобаващото за Него в природата на човека. Както знаем грехът не е проблем на природата, а на волята. Независимо от това, че Христос не е приел някаква идеална човешка природа, той пак е “без грях”. Тогава възможно ли е да се каже едновременно, че се е оприличил във всичко на нас, че е бил изкушаван във всичко като нас, и въпреки това не е съгрешил. Възможно е, защото “без грях” означава “без извършване на грях”. Той не е съгрешил, но знае много добре какво означава за нас да живеем в греховен, паднал свят. Човешката природа, която прие Христос, не се различава от човешката природа, която притежаваме аз и вие. Тя е подвластна на ограниченията и немощите, които ние добре познаваме. Не в природата трябва да се търси разликата, защото това “във всичко” (kata. pa,nta) повторено не случайно два пъти, трябва да се разбира в пълния смисъл на думата като пълно, цялостно тъждество между нашето естество и естеството, което прие Христос. Разликата е в това, че Той не се подаде на изкушенията и ги победи, а ние нямаме достатъчно сила за това.
Истинските християни вярват в действителността на Боговъплъщението. Само Бог може да спасява. И щом като Христос е нашият Спасител, Той е напълно Бог. Но в същото време спасението трябва да стигне до човека. Хората могат да споделят и приемат това, което Бог като Бог е направил за нас, само ако Божественият Спасител Христос е и напълно човек и то по начина, по който и ние сме човеци. Символът на вярата изразява това разбиране по един максималистичен начин: Христос е напълно Бог и същевременно е напълно и изцяло човек; не наполовина Бог и наполовина човек, а напълно Бог и напълно човек.
Истинският християнин може да вярва само в такъв Бог – Бог, чиято любов към нас е толкова всеобхватна, че приема напълно да се отъждестви с нас, ставайки един от нас, едновременно твар и Творец, създание и Създател, човек сред нас, човеците, погълнат от цялата пълнота на нашия човешки живот, а също и от цялата пълнота на нашата човешка смърт. Пълнотата на Въплъщението е условие за пълнотата на нашето спасение – заради плътта ни, Той носи плът, и заради душата ни е съединен с разумна душа, пречиствайки подобното с подобно. Въплъщението всъщност ни казва, че спасението се осъществява чрез споделяне. Бог ни лекува като възприема накърнената ни човешка природа в Себе Си. “Онова, което остава неприето – казвал Григорий Богослов – не е изцелено, спасява се само онова, което е съединено с Бога.” Спасението е цялостно, само ако Бог е възприел изцяло нашата човешка природа. И още нещо. Човешката природа е единно цяло. Доколкото човешката личност е живо единство, нейното разделяне на части е невъзможно. Така че няма смисъл да поставяме въпросът: “Колко от нашата човешка природа е приел Христос?”
И все пак, защо трябваше да се въплъти Исус Христос? Ние знаем, че най-трагичната последица от прародителския грях е смъртта. И тук трябва да направим една много важна уговорка. Често си мислим, че смъртта е просто наказание за греха, че тя иначе е непозната на творението. Нека си спомним, че Бог сътвори всичко от нищо със силата на своето творческо Слово. Нищо тварно (нито дори човешката душа) няма живот само по себе си, само Бог е самобитен. Следователно, преходността е характеристика на всичко сътворено. Смъртта се превръща в проблем за човека след греха, защото с отвръщането от Бога, с предпочитането на творението пред Твореца, смъртта вече не можеше са бъде преодоляна. Надмогването над смъртта е възможно само благодарение на Божията благодат. Когато човекът обръща гръб на Източника на живота, той вече не е в състояние да надмогва над смъртта. В тази връзка трябва да се има и предвид, че ние християните не вярваме в безсмъртието на душата, а във възкресението. Смъртта е феномен на цялото творение. Нейното преодоляване можеше да стане само чрез цялостното преобразяване на творението, чрез единението на тварното и нетварното.
Безплътното, нетленно, невеществено Божие Слово идва в нашата сфера, от която и преди не е било далече, след като нито една част от творението не е лишена от Него. То пребъдва със Своя Отец и така изпълва цялата вселена във всичките й части. Но идва при нас в Своето човеколюбие. Смилява се над нашия род, проявява милосърдие към нашата немощ и снизхождение към тленността ни. Само приема тяло, което не е чуждо на нашето. Не просто изявява желание да бъде в тяло, не просто пожелава да се яви на хората. Ако би поискало единствено да ни се яви, богоявлението можеше да се осъществи и чрез друго, по-съвършено тяло. Но То взема нашето тяло – от непознала мъж девица. Тъй като е Всемогъщ и Създател на вселената, Бог Слово приготвя за Свой храм тялото в девицата и го превръща в Свой инструмент. Обитава в него и така ни дава да Го познаем. Той заимства от нас тяло, подвластно на тлението на смъртта, и го принася на Отца, като го предава на смърт заради всички нас. От една страна, извършва това, за да сложи край на закона за тлението на хората, като осъществи властта му в Господното тяло. От друга страна, за да оживотвори човеците, чрез благодатта на възкресението унищожава в тялото Си смъртта, както огънят унищожава сламата.
В началото казахме, че спасението е всъщност Богоявление – явяване чрез въплъщаването на Сина Божи. Без въплъщението нашето спасение нямаше да бъде възможно. Ако цялата човешка трагедия се свежда само до един нравствен проблем, той можеше да бъде решен просто по пътя на прошката. Проблемът беше много по-дълбок и проникваше до най-дълбоките недра на сътворения свят. Този проблем беше смъртта и за нея няма друго лекарство освен въплъщението на Сина Боги и победата на смъртта в Неговото човешко естество.
Обикновено в днешния ден се говори за малкото градче Витлеем, за раждането на Спасителя извън града, в яслата, за поклонението на овчарите и за необикновената звезда. Аз предпочетох да ви говоря за това, което стои зад добре познатата рождествена сцена, за същинската сърцевина на това, което празнуваме. Надявам се, че по този начин по-добре ще проумеем, че случилото се в дните на император Август раждане на младенеца край Витлеем се явява неочаквания, немислим, но единствен истински отговор на ужасяващата власт на смъртта в живота на човека и в живота на цялото творение.
Честито Рождество Христово!