Автор: п-р Даниел Топалски
Ние винаги трябва да помним Реформацията, но и винаги трябва да се питаме какво всъщност празнуваме на този ден. Това е наложително с още по-голяма сила сега, когато отбелязваме петстотингодишнината от онзи ден, в който Мартин Лутер отправя своята знаменита покана за академичен диспут, провокиран от скандалната търговия с индулгенциите.
Най-лесно е днес да ви представя една героична история и да заговорим отново за триумф на Писанието над традицията, за триумф на вярата над делата, за триумф на благодатта над човешката воля. Можех, с други думи, да ви говоря за триумфа на онези основни пет принципа на Реформацията – Sola scriptura, Sola fide, Sola gratia, Solus Christus, Soli Deo gloria. Предпочетох обаче да не ви представям една триумфална история, защото опростенческият подход към историята е безполезен. Превръщането на историята в идеологическа дисциплина, която борави с лесни за внушаване и запомняне лозунги, е голямо изкушение, на което не бива да се поддаваме. Еднакво неприемливо е и превръщането на историята в агиография – в жития на светиите, които често пъти прекалено преувеличават добрите качества на своите герои и удобно премълчават лошите. И обратното, противниците на героите са представени в най-черни краски. Историята, разказана в черно и бяло, не е история, а агитация и пропаганда. Мисля си, че ние нямаме нужда от това днес. Нещо повече, мисля си, че ние, хората, никога не сме имали нужда от такава история. За голямо съжаление, именно такъв вид история е била съставяна и разказвана през по-голямата част от историята на човечеството.
Ето защо ви предлагам да подходим другояче. Дължим го на себе си и на паметта на онези, които са започнали това, което ние наричаме Реформация.
Фактите ни заставят да уточним, че е много по-вярно е да говорим за Реформации, отколкото за една Реформация. Обобщаването на това, което се случва във Витемберг, Цюрих, Женева и на много други места в Европа, поставянето, образно казано, на Лутер, Цвингли и Калвин в една компания, макар и да не е невъзможно и да е често предпочитано, не държи сметка за съществените различия помежду им. Не трябва да пропускаме от вниманието си, че т. нар. Контрареформация е по съществото си реформиране на Римокатолическата църква, но с една съществена отлика – от Контрарефорацията не се появяват нови църкви. И още нещо, Реформацията не се изчерпва само с Лутер, Цвингли и Калвин, нито само с техните съработници и продължители Меланхтон, Бусер и Беза. Тя не се изчерпва с Реформацията на континента, но обхваща и Реформацията в Англия, която, лутайки се между различни крайности, намира своята via media чрез делото на такива богослови като Томас Кранмър. Той, фигуративно казано, обръща едното си око към Реформацията в континентална Европа, докато другото е насочено към традицията на ранната Църква. Но нека да отидем още по-далеч, Реформацията не приключва с края на ХVІ в., а се простира в следващото столетие, а защо не и в следващите две столетия. С други думи, Реформацията заговаря на различни европейски езици, дава началото на различни протестантски църкви, които продължават по-нататък в историята си да култивират своите различия.
Това, което започва в началото като протест срещу продажбата на индулгенции, една отвратителна практика, която не може да се съгласува нито с Писанието, нито с човешката съвест, това, което започва като една покана за академичен диспут, забита според легендата на вратата на църквата „Вси светии“ във Витенберг, се превръща началото на нещо, което ще промени завинаги лицето на Европа. След последвалите изтощителни кръвопролитни войни Европа никога повече няма да бъде същата. Ние сме наследили именно тази Европа и е много важно как осмисляме този факт.
Ние наричаме себе си протестанти и без съмнение сме такива, но ще си позволя да запитам колко от нас са си дали времето и труда да се запознаят с Тезисите на Лутер. Ако днес някои от нас ги прочетат, лесно биха могли да го обявят за заклет католик, защото в тях няма да могат да открият онзи Лутер, който сами сме си измислили. Образът, който съществува в съзнанието ни и в често пъти героизираните биографии, твърде много се различава от истинския му образ.
Малцина от нас познават поне едно от съчиненията на Калвин. Може би си спомняме за неговия акцент върху предопределението, с чиято безусловност не се чувстваме особено комфортно, но това съвсем не изчерпва неговия богословски принос. Калвин е и един изключителен коментатор на Свещеното Писание, за когото ангажирането на църковната традиция не е забранен инструмент. Познаваме ли този Калвин? Отговорът е по-скоро отрицателен. Защо е така? Този Калвин изисква от нас усилие, изисква да се откажем от опростенческите си представи за това какво представлява Реформацията и какво са представлявали самите реформатори. Изисква да се убедим в многообразието и дълбочината на богословските идеи, на които не само Калвин, но и останалите реформатори са били носители. Превърнали сме тези хора в герои на Реформацията, в борци за една или друга идея, с която радостно се отъждествяваме. По този начин те се превръщат в бледа сянка на самите себе си в рамките на същата тази черно-бяла история, за която стана дума в самото начало, а ние празнуваме днес това, което ни харесва в тях, и щедро пренебрегваме всичко, което не се съгласува с нашите сегашни убеждения и практики.
Трябва да си дадем сметка, че често пъти празнуваме не толкова делото на Реформацията, а по-скоро собствените си представи за това дело. Празнуваме триумфи, за които знаем твърде малко, и пренебрегваме всички останали последици, за които не искаме и да знаем. Можем ли при това положение да се наречем истински наследници на реформаторите?
Какво всъщност трябва да празнуваме? Трябва да празнуваме, без всякакво съмнение, смелостта да се поставят въпроси и да се изказва несъгласие дори пред лицето на една крайна опасност. Трябва да празнуваме тази смелост, която поставя въпроси и изказва несъгласие, защото не може другояче. Защото всичко друго би било противно и на съвестта, и на вярата, и на убежденията, и на самото съществуване на човека, който поставя тези въпроси. Ето тази смелост ние трябва да празнуваме. Трябва да празнуваме смелостта да се поставя под въпрос съществуващият ред и да се пита кой или какви трябва да бъдат източниците на авторитет по въпросите на вярата и живота, кой е истинският глава на Църквата; смелостта да се настоява, че никой няма право да приватизира за себе си тази функция, защото глава на Тялото е и ще бъде единствено и само Исус Христос.
Ние трябва да си даваме сметка, че поставянето на тези въпроси тогава не е могло да опази единството на Църквата. И от двете страни аргументите са били изключително остри. Но когато спорим и желаем да произведем впечатление, когато желаем ушите на опонентите ни да се отворят, за да чуят най-после това, което казваме, тогава използваме крайни аргументи. Спомнете си как говореше Исус Христос. Тези, които идваха, за да Го изпитват, а не защото искаха да научат нещо от Него, Той наричаше лицемери, змии, рожби ехиднини, гробници варосани. Исус искаше да Го чуят, искаше със силните думи, които изговаряше, да ги предизвика най-после да изоставят своето измамно самомнение, че единствени знаят истината, и да чуят, че истината е съвсем друга, а пътят, по който вървят, съвсем не е прав. Така и по време на Реформацията са използвани много силни думи и крайни аргументи. Когато се използват такива аргументи, мирът няма как да бъде опазен в крайна сметка. Едните тръгват в една посока, а другите – в друга. Най-напред обаче тръгват един срещу друг.
За голямо съжаление, самите реформатори не са могли да се опазят от размяната на крайни аргументи. Още в рамките на ХVІ в., към който често поглеждаме като към втори златен век след апостолския, в рамките на самата Реформация има болезнени разграничения, противопоставяния и дори гонения на едни нейни привърженици срещу други, завършващи понякога и с отнемането на човешки живот.
Поставянето на смелите въпроси и изказването на несъгласие тогава не е могло да опази единството, но и не може да оправдае по безспорен начин разединението. Трябва ясно да признаем факта на това разединение, както и неговата изключителна болезненост. Ние живеем в това разединение, но не можем да останем безучастни към него. Какво обаче се случва? Вместо да се стараем да го преодоляваме, доста често ние, които се наричаме наследници на Реформацията, се задълбочаваме в усилията да копаем още по-дълбоки пропасти помежду си. Понякога дори успяваме да заблудим самите себе си, че действаме в духа на Реформацията. Но това съвсем не отговаря на истината.
Предизвикани сме да търсим още по-дълбоки отговори на въпросите, които реформаторите са поставили. Отговори, които са напълно легитимни и изцяло в техния дух. По тази причина вече отбелязах, че Реформацията не приключва с ХVІ в. и даже с края на следващото столетие. Тя продължава и през ХVІІІ в., когато бащата на методизма Джон Уесли подготвя себе си за свещеническо служение, чете изключително богат набор от съчинения, опитва се да върви по пътя на светостта, но непрестанно се натъква на разочарования от слабостта на собствените си сили. Той ще открие при задочната си среща с Лутер, че Бог е пожертвал Своя Син и за него и че благодатта е тази, чрез която светостта, правдата, животът в мир и радост са единствено възможни. Уесли обаче не спира дотук. Той приема предизвикателството на Лутер, но разбира, че и други важни крачки следва да бъдат направени. Лесно е да се противопостави вярата на делата, но е много по-мъдро да се постави акцент върху тяхната връзка. Лесно е да се противопостави благодатта на свободната воля, но е много по-добре да се настоява, че благодатта освобождава волята и я прави способна да се превърне в един истински съработник на Бога. Лесно е, по-нататък, да се противопостави Писанието на традицията, но е много по-редно да признаем, че ние, християните, винаги сме съществували в традицията и не можем да говорим за нея отстрани, сякаш отделени от нея. Всички ние имаме своите собствени традиции, които не започват с основаването на църквите, в които проповядваме или членуваме. Традицията не е просто набор от авторитетни мнения и тълкувания на Свещеното Писание, тя не е просто някакви конкретни разрешения по отношение на църковния живот и организация. Традицията е самият живот на Църквата през всички векове, възможен благодарение на диханието (вдъхновението) на Божия Дух, което никога не е преставало в нея, защото според обещанието на Исус Христос портите на ада няма да й надделеят (Мат. 16:18).
Джон Уесли е успял да проумее всичко това благодарение на традицията на Англиканската църква, в която е възпитан и израснал. През ХVІІ в. в тази църква се възражда един жив интерес към християнската древност, както и към всички онези автори, които независимо от вероизповедната си принадлежност искрено се стремят към святост на сърцето и живота. Този богословски плурализъм е помогнал на Уесли да разбере, че лесно се копаят пропасти, но е трудно и благословено да се изграждат мостове.
Нямам намерение да ви предлагам идеализиран образ на Уесли, както не сторих това и с реформаторите от ХVІ в. По-важно е да се вгледаме в живота на тези хора, в тяхната лична драма, не толкова в триумфите, които им приписваме, а във вътрешните, тревожни и мъчителните въпроси, които са ги терзаели. Когато тези въпроси са били споделяни с широката публика благодарение на книгопечатането, реформаторите и техните приемници са били принудени да направят най-големите си стъпки на вярата. Много по-насърчителен за мен е примерът на Лутер, който вътре в себе си е смутен и си терзае, защото е чадо на едната Църква и иска да остане такъв. В същото време неговата съвест не може да се примири. На мен тази драма ми е по-скъпа, защото е драмата на един човек, който го е грижа за църковното единство. Той съзнава, че когато границата бъде премината, ще е лесно да се извадят мечовете и да се пролее кръв. Знаем от историята, че това се случва и неговата съвест също не остава неосквернена. Страховете се сбъдват, но не това е, което Лутер желае. По-близък ми е разтерзаният Лутер от тържествуващия Лутер, защото по-лесно виждам в първия отразения образ на Христос. Историите на реформаторите трябва да бъдат разказвани, като не се спестяват онези мигове на пределно изпитание и съмнения, в които те са се питали за собствената си правота, за последиците от своите решения.
Денят на Реформацията е празник, който трябва да ни насърчава да продължим да поставяме въпросите, които са поставяли и реформаторите. Да ги поставяме не просто на църковните общества, на които принадлежим, но най-напред на самите себе си. Смело да ги поставяме, но да имаме и готовността смело и искрено да им отговаряме, каквото и да ни струва това. Такова е голямото предизвикателство на Реформацията, която винаги започва отвътре. Тя никога не може да започне отвън. Ние не можем просто да започнем с реформирането на институциите. Не можем просто да дадем Библията на хората, трябва да ги научим да я четат и да я разбират. Трябва да ги насърчим да бъдат част от една общност, която ще им помага не да търсят индивидуалистично удовлетворение на своите интереси, а да се стремят към общото (на цялото Тяло) благо, в което ще намерят и своето собствено.
Реформацията продължава да бъде и за нас днес едно предизвикателство със своето наследство. Въпросът е дали ние правилно ще съумеем да го разчетем и приемем. Днес ние, както и всички останали християни, сме призовани да се молим непрестанно за единството на Църквата. Сам Господ Исус Христос се моли за това с молитвата, която наричаме първосвещеническа. Ние можем да приемем, че цялото това многообразие на християнските вероизповедания, което се е родило от трагичните разделения помежду ни, в крайна сметка в Божието провидение има и положителен смисъл. Така се е разкрила многообразната Божия благодат, но това все пак не може да бъде окончателно оправдание за разделението. Всички ние трябва да осъзнаваме и собствената си вина в нашите местни църковни общества, както и начина, по който се отнасяме към останалите християни.
Днес не можем просто да осиновим онова тълкуване на Свещеното Писание, което чете всички истории за фарисеите и бирниците като истории за католиците и протестантите. Не можем днес да осиновим онова тълкуване, което вижда в неблагочестивите царе на Юдея и Израил образа на римския първосвещеник, макар и аналогиите да са били за ранните реформатори натрапчиво самоочевидни. Това, което днес можем да направим, е да се опитаме да осмислим наследството на Реформацията по същия начин, по който се е опитал да стори това Джон Уесли в проповедта си „Католичният дух“. Според Уесли този, който има католична нагласа, „обича като приятели, като братя в Господа, като части на Христа и Божии чада, като съграждани в Божието царство и сънаследници заедно с Христа всички вярващи в Божия Син. При това не е важно какви схващания, форми на благочестие или църква отстояват те. Обича онези, които обичат Бога, и хората, които се радват на Божието благоволение и се боят да не го изгубят, затова старателно избягват злото и прилежно вършат добро. Един католично настроен човек носи всички тия в сърцето си, неизразимо ги обича и желае от все сърце тяхното добро. Затова не престава да ги препоръчва на Бога в молитва и да се застъпва за тях пред човеците. Говори приятелски с тях и се стреми с думите си да укрепява ръцете им в Господа. Стои на тяхна страна до предела на силите си във всички светски и духовни неща. Готов е за тях “цял да се отдаде” (2 Кор.12:15), да даде живота си“.
Важно е не само да задаваме въпроси, но и да сме в състояние да останем в диалог помежду си. Важно е да задаваме въпроси, но е още по-важно след като ги зададем, да не излизаме от стаята, като затръшваме вратата след себе си. Това е нещо, което ние, като християни, днес не трябва повече да си позволяваме. Да преоткриваме пътищата на единството помежду ни – това е необходимост от първи ред. Ако празнуваме нещо днес, то нека да бъде това: нека празнуваме смелостта да се питаме един друг дали стоим на правия път, но да празнуваме и смелостта да останем в диалог помежду си, защото всички ние в цялото свое многообразие сме синове и дъщери на същия Триединен Бог, изповядваме същия Господ Исус Христос и все същият Дух прави възможно нашето преобразяване, независимо от всички различни пътища, по които вървим.