Автор: Джон Уесли
Каза още на всички: Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва.
(Лука 9:23)
А/ Често се предполага, че даденото тук указание се отнася главно и изключително за апостолите, или най-малкото за християните от първи век или от времената на преследванията. Но това е едно опасно заблуждение. Защото макар нашият Господ да отправя горните думи непосредствено към апостолите и другите Свои последователи, които Го съпровождаха в дните на земния Му живот, чрез тях Той говори и на нас, а и на цялото човечество без изключения и ограничения. Същината на нещата не оставя място за съмнения, че дългът е възложен не само на апостолите и християните от ранното време. Това не зависи от особеното състояние на човека или от особеното време и място. Не, това е задължение от общ характер и е валидно по всяко време, за всеки човек; то засяга не само яденето и пиенето, а всички неща. Казано е: “Ако някой” – все едно какъв ранг има, какво положение, как живее, от коя нация е и в кое столетие; “иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си” във всички неща. Да вдигне кръста си – от какъвто и да било род; и да го носи всеки ден.
Б/ Да се отречем от себе си и да вземем кръста си в пълния смисъл на тези думи не е маловажна работа. Това не е само мъдро, както някои странични неща в религията, а е абсолютно неотменимо и нужно, за да бъдем и останем ученици на Христа. Към същността на нещата е да се отречем от себе си, за да ходим с Христа; това е необходимо и ако не го направим, не сме Негови ученици. Ако не се отречем трайно от себе си, не можем да се учим от Христа, а от други учители. Ако не вдигнем кръста си всеки ден, ние не следваме Него, а света, княза на мрака или плътския си ум. Ако не вървим след кръста и не повтаряме стъпките на Христа, ние се отдалечаваме от Него или най-малкото се разминаваме.
В/ По тази причина много служители на Христа от почти всички времена и народи са писали и говорили обстоятелствено за важния ни дълг да следваме Спасителя – както в своите публични речи, така и в частните си наставления. Това важи особено за времето на Реформацията, която е искала да очисти църквата от новости и развала, появяващи се постепенно. В чужбина са написани много трактати на тази тема, както и у нас. Авторите са знаели както от Божието слово, така и от собствен опит колко е невъзможно да не пренебрегнем нашия Господ, ако не се отречем от себе си, и колко напразно ще се опитваме да следваме Разпнатия, ако ежедневно не вземаме кръста си.
Г/ Но не води ли точно този факт до въпроса: “Щом толкова е писано и говорено вече на тая тема, защо е нужно още да се говори и пише?” Отговарям: Има едно значително число хора, даже богобоязливи, които не са имали възможността да чуят това, което се говори на тази тема, или да прочетат написаното. Възможно е и те да не са имали особена полза от четене. Те или не са имали точни възгледи относно истинската същност на самоотричането и затова не са можели да го обяснят на другите, или им е било непознато що е то и какво влиза в него. Не са виждали колко всеобхватна е тази заповед или не са били наясно с нейната безусловна необходимост. Други говорят по въпроса по толкова тъмен, объркан, заплетен, мистичен начин, като че ли по-скоро са възнамерявали да скрият истината от обикновения народ, наместо да му я обяснят. Трети говорят удивително добре и с голяма яснота и сила за нуждата от самоотричането, но го разглеждат само в общ смисъл, без да се спрат на определени примери, и така принасят слаба полза на нормалните хора със средна схватливост и образованост. А когато малцина от тях се спират на отделните елементи, те го правят само за онези, които не засягат повечето от хората, понеже това са изключения, случващи се рядко, дори никога в нормалния живот: например страдания поради затворничество или изтезания, или пък такива, които са неотделима част от живота в дома, семейството, страната, задължения с децата. Ние не сме призвани за това и едва ли ще бъдем, освен ако Бог не допусне да се върнат времената на гоненията. В момента не познавам писател с английско име, който да е писал за самоотричането на обикновен и понятен език и творбата му да е разбираема от средния човек; а казаното от него да е валидно за малките неща, които изживяваме всеки ден. Липсва подобен труд, и то при положение, че на всяко стъпало на житейската ни стълбица изникват пречки пред благодатта и растежа в нея; причината е, че още в началото не сме се отрекли от себе си и не сме вдигнали кръста си.
За да запълня тази празнота, ще се опитам да покажа, първо, какво означава за един човек да се отрече от себе си и да вдигне кръста си; второ, че причината той да не е пълноценен ученик на Христа е винаги в липсата на абсолютно отричане от себе си.
І. 1. Какво значи да се отрече човек от себе си и да носи кръста си всеки ден? Това трябва непременно да се обмисли и разбере повече от всичко друго, защото точно тук се явява най-голямата съпротива. При споменаването на самоотричането цялата ни природа се вдига на крак в самозащита. Светът, и с него човекът, който се остава да бъде воден от природата, а не от благодатта, се възмущават дори при изричането на думата. Големият враг на душата ни, който добре знае значението на самоотричането, не може да не организира съпротива. Но това не е всичко: дори хора, които в определена степен са отхвърлили робството на дявола и особено в последно време са изпитали истинското дело на благодатта в сърцата си, все пак не са приятели на това най-важно учение на християнството, макар че техният Господ така набляга на него. Поради това някои от тях са така дълбоко и напълно невежи, като че ли в Библията не е казана и дума по въпроса. Други са още по-далеч от него, като несъзнателно отправят силни упреци срещу самоотричането. Такива те са възприели от формалните християни, от хора с плътски речник и приятно поведение, на които не липсва благочестие, но са отречени от силата му; не им липсва религиозност, но не и дух. Но няма ли все пак някои между тях, които нито практикуват самоотричането, нито го препоръчват на другите? Ти зле познаваш хората, ако се съмняваш в това. Има цели групи от хора, които са срещу него, само дето не са му обявили война. За да останем в Лондон: погледнете цялата група на привържениците на предопределението, които поради милостта Божия наскоро излязоха от мрака на природното си състояние в светлината на вярата. Тези хора пример ли са за самоотричане? Колко малко от тях твърдят, че биха практикували такова нещо! Колко малко от тях го препоръчват на другите и се радват на ония, които се отричат от себе си! Не представят ли те това в най-отблъскваща светлина, като че ли то е стремеж към оправдание чрез дела или въздигане на собствената праведност? И колко охотно се обединяват в един хор антиномисти от всякакъв вид, от нежните хернтхутци до шумните кресльовци, причислявайки себеотричането към “законничеството” и “пропагандиране на правда чрез дела”! Затова ти, ако не си здраво вкоренен в Бога, си подложен на постоянната опасност да бъдеш осмян, одуман поради едно важно евангелско учение от лъжливи учители или лъжливи братя (които повече или по-малко са се откъснали от простотата на Евангелието). Поради това чети, моли се усърдно и следвай Христа, за да се напише на сърцето ти от Божия пръст истината, която никога не може да се изтрие.
2. Но що е самоотричане? Как да се отречем от себе си? И откъде идва необходимостта за това? Отговарям: Божията воля е върховното, непроменимо правило за всяко разумно същество. Тя обвързва със същата сила и всеки ангел на небето, и всеки човек на земята. Тя не може да бъде нищо друго, защото това е естествената последица от отношенията между творение и Творец. Но ако Божията воля за нас е върховният закон във всяко отношение, дали за дреболии или за големи неща, следва неотменимо, че ние не бива да следваме собствената си воля никога. Ето защо тук е същността и основанието за самоотричането. Същността му е: да се откажем от своята воля и да следваме Божията от убеждението, че тя е единственият закон за нас. Причината е: ние сме творения на Бога, Той ни е направил (Пс. 100:3).
3. Това основание за себеотричането трябва да важи и за Божиите ангели в небесата, и за човека, излязъл от ръката на Твореца си така чист и невинен. Но друго основание произтича от положението, в което сме всички след грехопадението. Всички ние сме “родени в нечестие и зачнати в грях” (Пс. 51:5). Природата ни е изцяло покварена – и силите, и способностите ни. И волята ни, покварена като всичко друго, е притисната да се поддаде на развалата у нас. От друга страна, Божията воля е ние да устояваме на тая развала – не само в някои ситуации, а постоянно и във всичко. Затова тук е основанието за постоянното и всеобхватно отричане от себе си.
4. Другояче казано: Божията воля е една пътека, водеща директно до Бога. Човешката воля, някога вървяла успоредно с нея, сега е различна пътека, не само друга, а съвършено противоположна. Тя води далеч от Бога. Така че ако вървим по едната, сме принудени да оставим другата. Не можем да вървим по двете. Наистина, човекът с боязливо сърце и слаби ръце може да върви по двете, едно след друго. Но той не може по същото време да върви и по двете, не може да следва и Божията воля, и своята. Трябва да избере между тях: или да се отрече от Божията воля и да следва своята, или да се отрече от себе си, за да следва Бога.
5. Несъмнено приятно е за известно време да следваме своята воля, като при всеки удобен случай отстъпваме пред покварата на природата си. Дори ако само в един пункт я следваме, с това укрепваме още повече своеволието си и покваряваме природата си още повече. Както при чревоугодничеството, когато се наслаждава небцето ни – сладко ни е, но това поражда болест, а дори и смърт.
6. Така че да се отречем от себе си означава да се отречем от волята си, когато тя не съвпада с Божията, колкото и да ни е неприятно. Означава да се отречем от всяка наслада, която не идва от Бога и не води към Него. Означава, накрая, отклоняване от приятната, украсена с цветя пътека, но пълна с отрова и опасности.
7. Всеки, който желае да следва Христа и иска да Му бъде ученик, не само трябва да се отрече от себе си, но и да вдигне кръста си. Кръстът – това е всичко, което върви против волята ни, което не харесва на природата ни. Така вземането на кръста отива малко по-далеч, отколкото самоотричането. Качва се по-горе и е тежка задача за плътта и кръвта, понеже е по-лесно да се откажем от удоволствието, отколкото да понасяме болката.
8. Ако по Божията воля тичаме по попрището си, пред нас се изправя един кръст. Той не само не ни радва, а ни носи болка, противоречи на волята ни, не се нрави на природата ни. Какво да правим? Трябва ясно да решаваме: или да “вдигнем кръста си”, или да се отклоним от Божия път, от святата Божия заповед, да свърнем назад към вечното проклятие.
9. За да излекуваме покварата, лошата болест, която всеки носи на този свят, често е необходимо да си извадим дясното око (Мат. 5:29), да си отсечем едната ръка. Така болезнено е или онова, което трябва да направим, или единственото средство да направим това: раздялата с вредните страсти, с необузданите пожелания или с техния обект; без това те никога няма да бъдат изкоренени. Да се изкорени едно влечение или страст по този начин, ако то е дълбоко вкоренено в душата, е като отсичане с меч – той разделя душата и духа, ставите и мозъка” (Евр. 4:12). Господ хвърля душата в очистителен огън, за да прегори всяка шлака. Това на практика е кръст, болезнено е и не може да не е така. Душата не може да бъде разсечена безболезнено, не може да бъде обгорена без болка.
10. От друга страна, средството да се изцели болната от греха душа, да се премахне вредна страст, да се уталожи порочно желание често е болезнено не поради средството, но и поради естеството на болестта. Когато Господ казва на богатия момък: “Иди, продай имота си и дай на сиромасите” (Мат. 19:21), ни става ясно защо последният си отиде натъжен. Той по-охотно се раздели с надеждата си за небето, отколкото със земното си притежание. Не можеше да се реши да вдигне кръста си. Всеки християнин ще бъде призован “да вдигне кръста си”.
11. Вземането на кръста се различава от носенето му. С право може да се каже за нас, че си носим кръста, ако смирено устоим на онова, което ни се връчва не по наш избор.
12. Затова за всеки Христов последовател е нужно както да вдигне кръста си, така и да го носи. Всъщност в известен смисъл той не е само негов. Той го носи с мнозина други, защото никой не бива изпитван повече от това, което други са носили (1Кор. 10:13). Други вече са го носили. Но в определена степен, ако се обмислят всички обстоятелства, това е негов кръст, само негов. Бог му го е приготвил, Бог му го е дал като знак за любовта си. И ако го вземе като такъв – разбира се, след като е приложил всички средства, на които ни учи християнската мъдрост, за да избегнем бедствието – той е като глина в ръцете на грънчаря. Този кръст му е предвиден за благото му, като Бог ще определи интензивността, времетраенето, начина на изпитване и всички други обстоятелства.
13. Във всичко това можем лесно да схванем, че нашият Господ действа като лекар на душите, “за наша полза, за да участваме в Неговата святост” (Евр. 12:10). Ако при изпитанието Той причинява болка на раните ни, това е само с цел те да се излекуват. Бог изрязва разваленото и нездравото, за да предпази здравото. И ако ние предпочитаме да се лишим от една своя част, отколкото от цялото си тяло, колко повече би трябвало в преносен смисъл да си отсечем дясната ръка, отколкото цялото ни тяло да отиде в ада!
14. Така че виждаме ясно какво значи и защо е нужно да поемем кръста си. Това не включва “самобичуване” (както някои смятат), при което буквално си късаме плътта, носим вретище или железен пояс, или вършим нещо друго, увреждащо физическото ни здраве (макар че не знаем какво снизхождение ще покаже Бог спрямо хората, които от незнание правят подобни неща), а приемане на Божията воля, макар че е обратна на нашата; избор на лечебно, макар и горчиво лекарство; доброволно поемане на временно страдание от произволен вид и степен, ако това е нужно пряко или косвено за вечното ни блаженство.
ІІ. 1. Второ, искам да покажа, че винаги недостатъчното себеотричане или готовност да вдигнем кръста си е причина да не бъдем пълноценни последователи на Христа.
Истина е, че причината понякога може и да е в липсата на благодатни средства: слушане на истинното Божие слово, проповядвано със сила; тайнствата или християнското общение. Но ако те не липсват, голяма пречка за нас да не приемаме Божията благодат или растем в нея е в това, че не сме се отрекли от себе си и не сме вдигнали кръста си.
2. Нека вземем примери, за да обясним това. Един човек чува Словото, което може да спаси душата му. Той е много доволен от чутото, признава го за истина и донякъде е обладан от него. Но си остава “мъртъв в греховете и престъпленията си” (Еф. 2:1), безчувствен и спящ. Защо е така? Защото не иска да се раздели с любимия си грях, макар че сега знае, че той е мерзост пред Господа. Дошъл е да слуша, но е изпълнен със страсти и несвяти желания, с които не желае да скъса. Затова Словото не упражнява дълбоко въздействие върху него, сърцето на този човек е кораво. Това означава, че той е още безчувствен и спящ, понеже не иска да се отрече от себе си.
3. Да приемем, че въпросният брат се събужда от сън и очите му леко се отварят. Защо се затварят отново така бързо? Защо той заспива отново в смъртен сън? Защото пак се поддава на любимия си грях, пие пак от приятната отрова. Затова е невъзможно в сърцето му да се отпечата трайно впечатление. Той отново пада в безпаметния си унес, защото не иска да се отрече от себе си.
4. Но не при всички е така. Има много примери за хора, които веднъж са се събудили и не заспиват повече. Впечатленията, които са получили, не изчезват; не само са дълбоки, но и трайни. И все пак мнозина не са намерили онова, което са търсили; тъжни са и няма утеха за тях. Защо е така? Защото не принасят плодове, съответстващи на покаянието (Мат. 3:8). Не са престанали да вършат зло и не са започнали да вършат добро, понеже не са получили съответната благодат. Не оставят греха, който ги заплита постоянно, който произтича от средата, възпитанието или професията им. Или пренебрегват заради някои неприятности доброто, което биха могли да вършат и знаят, че трябва да вършат. Това значи, че те не са дошли до вярата, понеже не са се отрекли от себе си и не са вдигнали кръста си.
5. Но този човек е приел небесния дар (Евр. 6:4). Вкусил е “великите дела, които въвеждат бъдещия век”. Видял е “Божията слава в лицето Христово” (2 Кор. 4:6). Божият мир, по-висок от всеки разум, е пазил сърцето и мислите му, Божията любов е била изляна в него чрез дадения му Святи Дух. Въпреки това е слаб, колкото всеки друг. Намира отново удоволствие в нещата от този свят, повече гледа на видимите неща, отколкото на невидимите (2 Кор. 4:18). Очите на разума му пак са затворени, така че не може да види Невидимия (Евр. 11:27). Любовта е охладняла, Божият мир не владее вече сърцето. Нищо чудно, защото човекът пак е отстъпил пред дявола и е потиснал Святия Дух. Пак си позволява глупостта да извърши някой любим грях – ако не с дела, поне вътре в сърцето си. Дал е място на гордостта, гнева, желанията, своеволието си. Или не е “разпалвал дарбата”, дадена му от Бога. Дал е път на духовната леност, не си дава усилието да се моли в Духа на всяко време, да е постоянен и неуморен (Еф. 6:18). Това означава крушение на вярата, защото не е било налице отричането от себе си и ежедневното носене на кръста.
6. Но може би вярата не е отишла на дъното, защото човекът още има определена степен на дух на осиновление, който свидетелства заедно с неговия дух, че е Божие чадо (Рим. 8:15). Наистина, вече не върви към съвършенство, не гладува и не жадува за правдата, не се стреми да е подобен на Бога и да пъхти по Него, както еленът пъхти за водни потоци. Често е уморен и слаб духовно, клати се между живота и смъртта. Защо е така? Само защото е забравил думите: “вярата се усъвършенства от делата” (Як. 2:22). Не прилага старание, за да върши делата Божии. Не се моли постоянно, сам или с други; не е постоянен в Господната трапеза, в слушането, в размишлението, в поста и духовните разговори. Даже и да не е изоставил напълно тези благодатни средства, не ги използва пълноценно. Или не е усърден в дела на милосърдие и благочестие, не върши добро с всички сили, дадени му от Бога. Не служи пламенно на Господа, като върши добро на хората. Защото не се моли постоянно. Защото във времена на суша това за него означава болка и потиснатост. Не слуша при всяка възможност, понеже сънят е сладък, понеже времето е студено, тъмно или дъждовно. И защо не напредва в добротворството? Защото не облича голите и не храни гладните, ако парите не му стигат за собственото му облекло и не обича да се носи скромно. Освен това посещението при болни или затворници е свързано с неприятни усещания. Така се отнася и с всички други дела на духовно милосърдие, особено с изобличаването. Може би е изобличил ближните си, но понякога се бои, че ще стане за смях или ще изпадне в неудобно положение. По тази причина или заради някоя друга той изоставя някои, ако не и всички дела на милост и благочестие. Затова вярата му не е съвършена, не може да расте в благодатта, защото не иска да вдигне кръста си и да го носи всеки ден.
7. Следва очевидно, че: Недостигът на самоотричане или нежеланието за носене на кръста винаги води дотам, че човек не следва своя Господ от цяло сърце, че не е ученик на Христа. Това е и причината мъртвият в греховете си да не се събуди, даже да му свириш с тръба в ухото. Това е причината току-що пробудилият се човек да не приеме дълбоко и трайно познание. Това е причината и за това оня, който дълбоко и трайно е познал греховете си, въпреки това да не желае прошка за тях. Това е причината някои, които са приели небесния дар, да не го запазят, а да претърпят крушение на вярата, а други, макар и да не паднат в проклятие, все пак да са слаби и безсилни и да не достигнат целта, “наградата на горното от Бога призвание в Христа” (Фил. 3:14).
ІІІ. 1. От гореказаното може да се направи изводът, че хората, които открито или прикрито, пряко или косвено, публично или насаме противоречат на учението за себеотричането и за ежедневното носене на кръста, не познават нито Словото, нито Божията сила! Те нямат представа за стотиците стихове от Библията, които говорят за това, както и понятие за общия смисъл на Божието откровение. Напълно непознат им е истинският, действителен християнски опит, начинът, по който Святият Дух и днес действа в човешките сърца. Те могат да говорят високо и самоуверено (естествен резултат от невежеството), сякаш са единствените хора, които разбират Божието слово и опита на Божиите чада. Но душите и им във всяко отношение са празни; претеглени са и са намерени за недостатъчни.
2. И второ, което следва: Става дума за причината не само отделни личности, но и цели общности от хора, които някога са били горящи светилници, да загубят виделината и топлината си. Ако те не са ненавиждали това скъпоценно учение на Евангелието и не са му се противопоставяли, поне са отказвали да му отдават известна почит. Ако не са повтаряли трикратно: “Ние потъпкваме под нозете си всякакво себеотричане и го предаваме на унищожение!”, то поне не са оценявали точно неговото важно значение и не са си дали и най-малко усилие да го спазват. “Мистиците учат, че трябва да се отричаме от себе си” – е казал един човек. Не, боговдъхновените писатели учат това! И сам Бог учи всяка душа да се отрича от себе си, всеки, който слуша Неговия глас.
3. Третото нещо, което можем да научим, е: не е достатъчно един служител на Евангелието да не се противопоставя на учението за себеотричането и да не казва нищо за него. Да, той не изпълнява задоволително дълга си, дори ако казва няколко добри неща за това учение. Ако истински желае да бъде чист от кръвта на всички хора, този човек трябва да говори за него често и подробно. Трябва да изтъква неговата неотменимост по най-ясен и прозрачен начин. Да го втълпява с всичките си сили, по всяко време и на всяко място. Да дава “заповед след заповед, правило след правило” (Ис. 28:10). Така ще има съвест, свободна от обвинения; ще спаси душата си и душите на своите слушатели.
4. Накрая: погрижете се учението за себеотричането да се установи в душите ви за ваше добро. Мисли върху него, ако искаш да видиш благо, скътай го в сърцето си! Погрижи се не само да го разбираш, но и да си го припомняш до края на живота си! Призови Силния да ти даде сила, за да започнеш да го изпълняваш веднага щом си го разбрал. Не отлагай, но стори това още сега, в този час! Осъществявай го навсякъде, при всяка от хилядите възможности, които ти се предлагат във всички ситуации на живота. Изпълнявай го ежедневно, без прекъсване, от момента, в който си сложил ръка на ралото, и остани в него, до края, докато духът ти се върне при Бога!