Автор: Даниел Топалски
Лесно е да противопоставим тези две понятия – Писание и традиция, но е изключително трудно, ако не и напълно невъзможно да ги мислим отделени едно от друго. Достатъчно е да си припомним, че в основата на библейските книги стои устната традиция (традиции) най-напред на избрания народ на Израил, а след това и на Църквата – този „трети народ“, в който няма „юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен“ (Гал. 3:28).
Предаването (традирането) на спомена за мощните Божи дела в израилската история или за думите и делата на въплътения Син Божи и Неговите апостоли не приключва с първото негово записване или фиксирането на окончателния вариант на една или друга книга. Традицията е средата, в която се случва възприемането на смисъла и се натрупва живият опит от срещата на общността на вярващите с живителното Слово на живия Бог. По този начин традицията се явява самият живот на общността – начинът, по който тази общност вярва и живее.
Ако това е така, традицията няма как да бъде мислена откъснато от действието на Божия Дух. Той животвори Тялото Христово и е Дарител на дарбите, които са дадени за обща полза. Църквата не може да вярва и живее, не може да пази и опази „вярата, която веднъж завинаги беше предадена на светиите“ (Юда 3), без животворното дихание на Духа. Тази вяра трябва непрестанно да бъде предавана на всяко следващо поколение по всички краища на земята.
Целият този живот и всичкото му многообразие няма как да бъдат сведени до един прост набор от авторитетни мнения по въпроси на вярата и живота. Традицията не е музеен експонат или лабораторен препарат. Именно в това е нейното предизвикателство. Когато говорим за нея, ние се изправяме не просто пред миналото, а и пред настоящето и бъдещето. И още нещо, за нея не можем да говорим отстрани, защото винаги сме част от нея, дори когато не признаваме това.
Текстът е публикуван за първи път като редакционна колонка в октомврийския брой на в. “Зорница”.