“…покайте се и повярвайте в благовестието.”
/Марк 1:15/
1. Общоприето е да се счита, че покаянието и вярата са само входните врати към християнството и са нужни само в началото на пътя ни като християни, когато тръгнем по пътя към Божието царство. Това на пръв поглед потвърждава и великият апостол, когато назидава евреите да се стремят към съвършенство /Евр.6:1/ и затова да “оставят първоначалното учение за Христа” и да не “полагат изново за основа покаяние от мъртвите дела, вяра в Бога”. С това най-малкото се има предвид, че те изоставят онова, което в началото е заемало цялото им внимание, за да се пуснат към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа /Фил.3:14/.
2. Без съмнение е вярно, че има едно покаяние и една вяра, които са необходими особено в началото. Едно покаяние, което се изразява в убеждение за абсолютната ни греховност, вина и безпомощност. То трябва да е налице, преди да можем да приемем Божието царство, което, по думите на нашия Спасител, е “вътре в нас”. Има и една вяра, чрез която получаваме Божието царство, а именно “правда, мир и радост в Святия Дух” /Рим.14:17/.
3. Въпреки всичко това обаче има едно покаяние и една вяра /като използваме тези думи не в съвсем същия, но не и в съвсем друг смисъл/, които са нужни, след като сме започнали с “вяра в Благовестието”; и то на всяко следващо стъпало на християнския ни живот, защото иначе не можем да “тичаме в прилежащото пред нас поприще”. Това покаяние и тази вяра са също толкова необходими за оставането и растежа ни в благодатта, както преди покаянието и вярата за влизането ни в Божието царство.
Но в какъв смисъл ние трябва да се покаем и да вярваме, след като сме били оправдани? Това е важен въпрос, който си струва да бъде разгледан с извънредно старание.
І. И тъй, първо, в какъв смисъл трябва да се покаем?
1. Покаяние често означава една вътрешна промяна, една промяна на мисленето от грях към святост. Но сега ние употребяваме думата в съвсем друг смисъл – като един вид себепознание, че сме грешници; да, обременени с вина, безпомощни грешници – ако и същевременно да знаем, че сме Божии чада.
2. Наистина, когато за пръв път ни стане ясно това, когато за пръв път намерим спасение чрез Христовата кръв, когато за пръв път Божията любов се излее в сърцата ни и небесното царство започне, тогава естествено приемаме, че вече не сме грешници, че всичките ни грехове не само са покрити, но и унищожени. Понеже в този момент в сърцата ни няма съзнание за нищо зло, ние лесно си въобразяваме, че повече в тях няма да има нищо зло. Да, някои доброжелателни хора си въобразяват това не само в онова време, но и винаги след него, и си говорят, че при своето оправдание са били напълно осветени. Те са издигнали това като общовалидно правило дори в противоречие със Словото, разума и опита. Вярват искрено и твърдят с пълна сериозност, че при оправданието им всичките им грехове са унищожени, че в сърцето на вярващия вече няма никакъв грях и че от този момент той е напълно чист от грях. Ако с доволство добавим: “Който вярва, е роден от Бога, и който е роден от Бога, не съгрешава” /1 Йоан 3:9/, все пак не можем да кажем, че той вече не ЧУВСТВА никакъв грях. Грехът повече не ВЛАДЕЕ, но още е там. Това постоянно съзнание за грях, който още ОСТАВА в сърцата ни, съставлява една съществена част от покаянието, за което говорим тук.
3. Защото не минава много, докато представилият си, че всички грехове са изчезнали, усеща, че в сърцето му живее гордост. Дава си сметка, че в много отношения мисли за себе си по-високо, отколкото трябва; че си е приписал заслуги за нещо, което е получил, и се хвали с него, сякаш не му е то подарено; и все пак той знае, че е при Бога в благодатта. Той не може и не трябва да “напуща дръзновението си” /Евр.10:35/. “Духът свидетелства на неговия дух, че е Божие чадо”/Рим.8:16/.
4. Не минава много и той чувства в сърцето си твърдоглавие, та дори и една воля, която е различна от Божията воля. Това е една воля, която има у всеки човек, докато той притежава разум. Тя е съществена част от човешката природа, от природата на всяко съзнателно същество. Също и нашият прославен Господ като човек имаше воля, иначе не би бил никакъв човек. Но Неговата воля беше безусловно подчинена на волята на Отца. По всяко време, при всички обстоятелства, дори и в най-дълбоки страдания Той можеше да каже: “Не както Аз искам, но както Ти искаш” /Мат.26:39/. Но дори и при този, който истински вярва в Христа, не винаги е така. Той постоянно усеща, че волята му повече или по-малко се бунтува против Божията воля. Иска нещо, защото то се нрави на естествения човек, въпреки че не е угодно на Бога, и не иска друго, макар че то е по Божията воля, защото е болезнено за естествения човек. На практика той /ако остане във вярата/ се бори против това с всичките си сили. Но точно това показва, че своеволието е налице и че човекът разбира тази истина.
5. Твърдоглавието и гордостта са един вид идолопоклонство. И двете са в открито противоречие с Божията любов. Същото може да се каже и за ЛЮБОВТА КЪМ СВЕТА. И нея усещат в себе си дори истински вярващите хора. Всеки чувства нещо от това у себе си – повече или по-малко, по-рано или по-късно, в някоя област. Когато отначало християнинът е бил изведен от смъртта в живота, той не е желаел нищо друго, освен Бога. Можел е да каже: “Господи, известно е пред Теб всичкото ми желание” /Пс. 38:9/ и “Кого имам на небето, освен Тебе; и на земята не желая друг” /Пс.73:25/. Но нещата не остават завинаги така. В хода на времето той усеща в себе си /ако и само за минути може би/ “страстта на плътта”, “пожеланието на очите” и “тщеславието на живота”. Дори и ако непрестанно се моли и бди, възможно е у него да се надигнат греховни желания и да го обземат с такава сила и да го притискат към падение, щото той остава почти изтощен. Може да усеща в себе си атаките на срамна похот, силно влечение да обича повече “творението, а не Твореца” /Рим.1:25/ – било то дете, бащи или майка, мъж или жена, или приятел, който “ти е като душата” /Втор.13:6/. По хиляди начини може да изпитва желание за светски неща и удоволствия. В същата степен това води до забравяне на Бога, отклоняване от радостта в Него и обикване на света.
6. Скоро повярвалият ще усети и “пожеланието на очите”, влечението да задоволи вътрешните си представи с гледки на неща по-красиви, големи и необичайни. По колко различни начини това влечение атакува душата? Може би като копнеж по дреболии без стойност – дрехи, мебели, вещи, чието предназначение не е да задоволяват копнежите на безсмъртния дух. Колко лесно изпадаме отново в глупави и низки желания по неща, които се изплъзват от ръцете, даже след като сме “вкусили от великите неща, които въвеждат в бъдещия век” /Евр. 6:5/. Колко тежко е за тези, които “знаят в Кого са повярвали”, да стъпчат с нозете си само една от формите на пожелание на очите – любопитството; да не пожелават нещо само защото то е ново.
7. Колко тежко е дори за Божиите чада да победят напълно суетата на живота. Йоан сигурно има предвид онова, което днес наричаме славолюбие /1 Йоан 2:16/. То не е друго, освен желание да “приемаме слава един от друг” /Йоан 5:44/, изгарящият копнеж да бъдеш хвален и заедно с това да се страхуваш от упреци. Тясно свързан с това е лошият срам – да се срамуваш от неща, с които би трябвало да се хвалиш. Често той е съпътстван от страх от хората, който води душата по хиляди начини към клопка. Къде може да се намери и един – даже измежду най-силните във вярата – който да не чувства в себе си подобни лоши подбуди? Дори те са само отчасти “разпнати за света”, защото лошият корен остава все още в сърцата им.
8. Не усещам ли и други движения на чувствата, които са толкова враждебни на любовта към ближния, колкото и на любовта към Бога? Любовта към ближния не мисли зло. А как е при нас? Не питаем ли никаква ревнивост, подозрителност, необосновано или несправедливо съмнение? Който е свободен от това, нека пръв хвърли камък срещу своя ближен. Кой не чувства понякога в себе си подбуди, за които знае, че противоречат на братолюбието? Кой не би признал злоба, завист и горчивина, а може би дори омраза спрямо ония, които притежават нещо, което и ние бихме искали да имаме, но не можем да си го позволим? Не се ли чувстваме поне малко докачени, когато сме пренебрегнати или осмяни от особено обичани хора или когато не са ни помогнали ония, за които сме сторили много? Не причинява ли у нас несправедливостта чувството за отмъщение, желание да отвърнем на злото със зло, наместо “да побеждаваме злото с добро” /Рим.12:21/? И това показва колко много неща в сърцата ни се противопоставят на любовта към ближния.
9. Не по-малко противоречи на братолюбието и любовта към Бога също и всяка форма и всяка степен на алчността, все едно дали става дума за любов към парите, която е корен на всяко зло, за желание да имаш повече или за стремеж към умножаване на имуществото. Малцина дори сред истинските Божии чада са напълно свободни от това! Великият Мартин Лутер казва, че не само след покаянието си, но от рождението си не е усещал никаква алчност. Ако наистина е така, не бих се колебал да кажа, че той е единственият между родените от жена /с изключение на Този, Който бе Бог и човек/, който не е познал алчността, който е преминал през света без нея. Не, аз даже вярвам, че никога не е имало и един роден от Бога човек, който е живял известно време след новорождението си и по-малко или повече не е усетил в себе си алчност – особено в смисъл на стремеж към умножаване на имуществото. Можем да считаме като неоспорим факт, че дори в сърцата на оправданите са останали алчност заедно с гордост, своеволие и гняв.
10. Тази опитност кара много сериозни хора да разбират края на Римляни, 7 глава, като отнасящ се не към онези, които са “под закон”, т. е. изобличени от техния грях, а към ония, които са “под благодат”, т. е. “оправдани даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса” /Рим.3:24/. Несъмнено те имат това право. Дори и в оправданите остава “грях”, докато те са до известна степен “плътски”; остава едно сърце, склонно към отпадане, постоянно готово да се отклони от живия Бог; една склонност към гордост, своеволие, гняв, отмъстителност, любов към света и всякакво зло; един горчив корен, който веднага ще се надигне, ако човек и за миг му даде безпрепятствена възможност за развитие; да, една дълбока поквара, която сами, без ясна светлина от Бога изобщо не можем да си представим. Познанието за целия този грях, който остава в сърцата ни, е покаянието, което подобава на оправданите.
11. Но ние трябва да се убедим и в това: както грехът живее в сърцата ни, така той е ПРИСЪЩ и на всички наши думи и дела. Трябва да се страхуваме, че много наши думи не само носят заразата на греха, но са и напълно греховни. Под тази присъда несъмнено попада всеки лишен от любов разговор; всичко, което не произтича от братолюбие, което не е съгласно златното правило: “Всичко, каквото желаете хората да ви вършат, това правете и вие на тях” /Мат.7:12/. Тук влизат всяко злословие, интригантство, шепотничество и одумване, т. е. говорене за грешките на другите в тяхно отсъствие, защото никой не би желал да се говори за грешките му в негово отсъствие. Малцина са дори сред вярващите, които в това отношение са безупречни, които следват доброто старо правило: “За умрелите и отсъстващите да се говори само добро”. И да приемем, че те го изпълняват; тогава въздържат ли се от всякакво ненужно говорене? И те несъмнено са в грях и “оскърбяват Святия Дух” /Еф.4:30/; защото “за всяка празна дума, която кажат, човеците ще отговарят в съдния ден” /Мат.12:36/.
12. Но да приемем, че вярващите “бдят и се молят” непрестанно и затова не падат в изкушения /Мат.26:41/; стараят се да пазят стража на устата си; упражняват се техните думи “да са винаги с благодат, подправени със сол” /Кол.4:6/, така че да носят благословение на слушащите – въпреки това не се ли подхлъзват при всичкото си внимание ежедневно чрез празно говорене? Дори когато се стараят да защитават Бога, чисти ли са думите им, непримесени с несвятост? Не откриват ли нищо неправилно във възгледите си? Говорят ли само с цел да угодят на Бога и без скритото намерение да се харесат на хората? Желаят ли да вършат само Божията воля, а не и своята? Или когато започнат с искрени очи, по-нататък продължават ли да гледат на Исус и да говорят с Него, докато говорят с ближните си? Не хранят ли никакъв гняв, никакви лоши чувства към грешника, когато го укоряват за греха? Не пламва ли у тях гордост и самодоволство, когато обучават невежите? Когато утешават страдащите или се подбуждат взаимно към любов и добри дела, не чуват ли вътрешния глас на себехвалението: “Това добре го каза”? Не се ли възправя в тях суетното желание другите да мислят като тях и да им подражават? Колко грях от този род ЗАРАЗЯВА и най-доброто общение между вярващите. Съзнанието за това е друга част от покаянието, което подобава на вярващите.
13. И още, колко грях може да се намери в техните ДЕЛА, ако съвестта им е напълно будна? Много от тия, които са изоставили света, не могат да бъдат одобрени, а и оправдани, ако към тях се приложи мярката на Божието Слово. Не са ли те наясно, че много от действията им не служат за Божия слава, че в много случаи не са имали такова намерение и че изобщо не са се съобразявали с Бога, когато са ги вършили? Не са ли те изпускали Бога от погледа си и не са ли се стремили да осъществят своята воля, а не Божията? Не са ли се мъчили да угодят на себе си, а не на Бога? Не са ли възникнали в тях лоши чувства, докато са се мъчили да вършат добро на ближните си, така че “добрите им дела” всъщност не заслужават да се нарекат с това име, защото са били размесени със зло и нечистота? Това са техните дела на МИЛОСЪРДИЕ! И няма ли много от същите примеси в делата им на БЛАГОЧЕСТИЕ? Докато слушат думи, които правят душите им блажени, често вътре в тях изникват мисли, заради които те се страхуват, че слушат тези думи не за благословение, а за проклятие. Не става ли същото, докато се стараят да принесат молитвите си – и в събранието, и когато са сами? Да, що за мисли им идват и при най-тържествените богослужения, дори и при Господната вечеря? Не обхождат ли понякога сърцата им цялата земя и не са ли изпълнени от такива представи, щото трябва да се боят, че цялата им жертва е една мерзост пред Господа? С това те се срамуват от себе си и при изпълнението на най-святите задължения повече, отколкото преди от най-срамните си грехове.
14. И още, колко много ГРЕХОВЕ НА БЕЗДЕЙСТВИЕ могат да им бъдат припомнени? Яков казва: “Ако някой знае да прави добро и не го прави, грях е нему” /4:17/. Не са ли им известни хиляди случаи, когато са можели да сторят добро на враговете, чужденци или братя, но не са го сторили? С колко много пропуски са пренебрегнали задълженията си и са станали виновни пред Бога? Колко много възможности са пропуснали за Господна вечеря, слушане на Божието Слово, молитва в общение или в самота? Затова оня свят човек, архиепископ Ъшър, след всичките си усилия и работа за Господа извикал почти с последния си дъх: “Боже, прости ми греховете на бездействие!”
15. Но няма ли у вярващите освен тези външни пропуски и безброй ВЪТРЕШНИ НЕДОСТАТЪЦИ? Пропуски от всякакъв род! Липсва им любов, страхопочитание, упование, което трябва да имат в Бога. Не им достига любов, която дължат на ближните и на всички човеци, та дори и братолюбие, което дължат на всяко Божие чадо, независимо дали е далеч или близо. Нямат свят облик в степента, която следва да се очаква от тях. Във всяко отношение са недостатъчни. В тази дълбока беда могат да извикат: “Аз съм една обрасла с тръни нива”, или с Йов: “Не съм достоен”; “Отричам се и се кая в пръст и пепел” /Йов 42:6/.
16. Съзнанието за техния ДЪЛГ е следващата част от покаянието, което подобава на Божиите чада. При това е нужно да бъде представен с голяма предпазливост особеният смисъл, в който се разбира такова твърдение. Несъмнено “няма никакво осъждане за тия, които са в Христа Исуса” /Рим.8:1/, които вярват в Него и чрез силата на тази вяра “ходят не по плът, но по Дух” /4/. Но те могат да понесат строгостта на Божията справедливост толкова малко, колкото и преди да са повярвали. Въз основа на обвиненията срещу тях те са достойни за погибел в същата степен, както и преди. Без примирителната жертва върху им без съмнение ще заслужават смъртната присъда. С това те са напълно убедени, че и сега заслужават наказание, въпреки че поради жертвата то е отменено. Човек може тук да изпадне в две крайности и малцина не го правят. Той или се счита за осъден, или вярва, че е заслужил да бъде оправдан. Истината е по средата. И сега той заслужава, строго погледнато, проклятието си. Но не получава, благодарение на своя “Ходатай при Отца”, това, което е заслужил. Животът, смъртта и застъпничеството Му стоят между грешника и проклятието.
17. Друга част на покаянието е съзнанието за ПЪЛНА БЕЗПОМОЩНОСТ. Под това разбирам две неща. Първо, те са способни също толкова малко, както и преди оправданието си със свои сили да мислят добро, да имат добри намерения, да намират добри думи, да вършат добри дела. Те и сега не разполагат с никакви собствени сили. Нямат устойчивост да се противят на злото и да вършат добро. Не са способни да победят света, дявола или собствената си греховна природа, та дори да им се съпротивят. Всичко могат /Фил.4:13/, но не със свои сили. Могат да победят всички тези врагове, защото “грехът не ги владее” /Рим.6:14/. Но това не идва нито изцяло, нито отчасти от природата им; то е дар от Бога. Също те не получават тази сила веднъж завинаги, така че да натрупат запаси за много години, а ден за ден и миг за миг.
18. На второ място под безпомощност разбирам пълната неспособност да се освободим от вината и заслужената присъда, в която все още сме убедени. Не можем също да победим с всичката притежавана благодат /камо ли с естествените си способности/ гордостта, своеволието, любовта към света, гнева и цялостната склонност за отклоняване от Бога; за всички тях от опит знаем, че те остават дори в сърцето на новородения и че злото е присъщо на всичките ни думи и дела, въпреки всичките ни усилия. Към това се прибавя и пълната ни неспособност да избягваме разговори, които не са подбудени от любов, а още по-малко, безполезните разговори; да се освободим от бездействието си или да премахнем безбройните недостатъци, които съзнаваме – преди всичко недостига на любов и изобщо на правилно отношение към Бога и хората.
19. Ако това не е ясно някому, ако вярва, че всеки оправдан е в състояние да премахне тези грехове от сърцето и живота си, то той може да направи опит. Нека да пробва дали чрез вече получената благодат изобщо може да изгони гордостта, своеволието и живеещия в него грях; дали може да очисти думите и делата си от всякакви примеси на злото; дали може да избегне всичките лишени от любов и ненужни разговори, както и всички грехове на бездействието; и накрая, дали може да премахне всичката си недостатъчност, която още открива у себе си. Той не бива да се обезкуражава от един или два опита, а да продължи с усилията си много пъти. Но колкото повече се мъчи, толкова по-дълбоко ще става убеждението му, че във всички тези отношения е напълно безпомощен.
20. Очевидно това е истината. Така че у почти всички Божии чада по цялата земя – колкото и различни да са мненията им относно другите неща – има едно общоприето убеждение: въпреки че “чрез Духа умъртвяваме телесните части” /Рим.8:13/, че се борим и преодоляваме грехове в мислене и дело, въпреки че ден след ден противниците ни отслабват, ние не можем да ги унищожим. Също и чрез цялата благодат, поверена ни при оправданието, не можем да ги изкореним. Ако и усърдно да бдим и да се молим, не можем да очистим напълно нито ръцете си, нито сърцата си. И сигурно няма да можем, докато на Господ не се види угодно отново да говори на сърцата ни, втори път да каже: “Бъди очистен”. Едва тогава ще бъдем “чисти от проказата си” /Мат.8:3/. Едва тогава лошият корен, плътският ни нрав, ще бъде изтръгнат и живеещият вътре в нас грях ще изчезне. Но ако няма такова второ преобразяване, ако след оправданието няма моментално освобождение, ако няма нищо друго, освен едно постепенно дело на Бога /никой не отрича, че има такова/, то тогава трябва да се примирим, колкото и добре да върви всичко, че до смъртта си ще останем пълни с грях и с това до смъртта си ще сме ВИНОВНИ и ЩЕ ЗАСЛУЖАВАМЕ наказание. Защото невъзможно е от нас да бъде отнета вината и наказанието, докато грехът живее в сърцата ни и е присъщ за нашите дела и думи. Не, от позициите на строгата справедливост вината във всичките ни мисли, думи и действия непрестанно ще се умножава.
ІІ. 1. В този смисъл ние трябва да принасяме покаяние след своето оправдание. Едва след като това стане, можем да вървим по-нататък. Защото болестта ни може да бъде излекувана, ако преди това разберем за нея. Но след като сме се покаяли, към нас идва следващият призив: “Вярвайте в Благовестието” /Марк 1:15/.
2. И тази дума следва да бъде разбирана в един особен смисъл. Тази вяра се различава от вярата, която сме имали, за да бъдем оправдани. Първата е вяра в Благата вест за спасението, което Бог е приготвил за всеки човек; в това, че Този, Който е “сияние на Божията слава и отпечатък на Неговото могъщество”, може да “спасява съвършено тия, които дохождат при Бога чрез Него” /Евр.1:3; 7:25/. Той може да те спаси от всеки грях, който още живее в сърцето ти. От всеки грях, присъщ на твоите думи и дела. От всички грехове на бездействие и да премахне от теб всяка недостатъчност. Да, за човеците това наистина е невъзможно, но всичко е възможно за Божиите хора. Защото какво може да бъде трудно за Този, на Когото е “дадена всяка власт на небето и на земята” /Мат.28:18/? Наистина, силата Му да направи всичко това още не е достатъчно основание за вярата ни, че Той наистина ЩЕ ГО СТОРИ, че тази сила ще бъде използвана в този смисъл, освен ако не го е обещал. Но Той е обещал, и то неведнъж, и то с най-ясни думи. Подарил ни е тези “скъпоценни и твърде големи обещания” /2 Петр.1:4/ както в Стария, така и в Новия Завет. Това четем в Закона, най-старата част от Божието откровение: “Господ, твоят Бог, ще обреже сърцето ти и сърцето на потомството ти, за да любиш Господа с цялото си сърце и с цялата си душа” /Втор.30:6/. Също и в Псалмите: “И Той ще изкупи Израиля от всичките му беззакония”/130:8/. В пророците: “Тогава ще поръся върху вас чиста вода, и ще се очистите от всичките си нечистотии и от всичките ви идоли ще ви очистя… И ще вложа Духа Си вътре във вас, и ще ви направя де пазите съдбите Ми и да ги извършвате… Ще ви спася от всичките ви нечистотии” /Йез.36:25-29/. По същия начин и в Новия Завет: “Благословен Господ, Израилевият Бог, защото посети людете Си и извърши изкупление за тях, и въздигна рог на спасение за нас… За да покаже милост към бащите ни и да си спомни святия Свой завет, клетвата, с която се закле на баща ни Авраам, да даде нам, бидейки освободени от ръката на неприятелите ни, да Му служим без страх, в святост и правда пред Него” /Лука 1:68-75/.
3. Затова ти имаш пълно основание да вярваш, че Той не само има сила, но и ИСКА да го стори: да те измие от “всяка плътска и духовна нечистота” /2 Кор.7:1/ и да те избави от всяко опетняване. Това е, за което копнееш сега, тази е вярата, която ти сега считаш за особено необходима: че великият Лекар, Който ме е възлюбил, е готов да ме очисти. Но готов ли е Той за това утре, или днес? Дай му сам да отговори: “Днес ако чуете гласа Ми, не закоравявайте сърцата си” /Евр.3:7/. Ако отложиш за утре, с това закоравяваш сърцето си, съпротивляваш се да чуеш гласа Му. Затова вярвай, че Той иска ДНЕС да те спаси. Той е готов СЕГА да те спаси. “Ето, сега е благоприятно време!”/2 Кор.6:2/. Сега Той казва: “Бъди очистен!” Само вярвай и незабавно и ти ще разбереш: “Всичко е възможно за този, който вярва”.
4. Продължи нататък, повярвай в Този, “Който те възлюби и предаде Себе Си за тебе” /Гал.2:20/, Който понесе “твоите грехове на дървото”/1 Петр.2:24/, и Той ще те спаси от всяко проклятие чрез непроменимото действие на Своята кръв. Така ние се озоваваме в положението на оправдание. Ако крачим напред “от вяра към вяра”, ако чрез вяра бъдем очистени от греховната си същност, спасени от всичката си нечистота, тогава ще бъдем спасени и от ВИНАТА, от ПРИЧИНАТА да бъдем наказвани, която до този момент ни е била напълно известна. От това следва, че можем да кажем не само: “Нуждая се във всеки миг, о, Господи, от Твоята заслуга”, но и с пълната сигурност на вярата да добавим: “Аз ИМАМ, Господи, във всеки миг закрилата на Твоята заслуга.”
Защото чрез вяра в Христовите страдания и смърт и в Неговото ходатайство за нас, вяра, която от ден на ден бива подновявана, ние биваме напълно очистени; и за нас вече няма никакво осъждение, нито предишното съзнание за заслужено наказание, защото Господ е очистил сърцата ни.
5. Чрез същата вяра усещаме във всеки миг, че Божията сила почива върху нас и само чрез нея сме това, което сме, чрез нея ставаме способни да продължим духовния си живот и без нея, въпреки освещението, в което сме, в следващия миг можем да се превърнем в дяволи. Но докато се държим за вярата, ние “черпим с радост вода от изворите на спасението” /Ис. 12:3/. Уповаваме на Христос, надеждата на славата, Който живее чрез вяра в сърцата ни, Който непрестанно стои отдясно на Бога и се застъпва за нас /Рим.8:34/. Така Той ни помага да мислим, говорим и вършим онова, което е угодно Нему. По този начин Исус води вярващите във всичките им дела и ги укрепява чрез постоянната Си помощ, така че всичко в тях да започва, продължава и завършва по волята Му. По този начин Господ очиства мислите на сърцата ни чрез действието на Своя Дух, за да Го обичаме без остатък и да можем да прославим святото Му име.
6. Така става възможно вярата и покаянието у вярващите да се допълват. Чрез покаянието ние усещаме, че грехът е останал в сърцата ни и е присъщ за думите и делата ни. Чрез вяра получаваме заради Христос Божията сила, която пречиства сърцата ни и умива ръцете ни. Чрез покаянието усещаме още, че за всичките си чувства, думи и дела заслужаваме наказание. Чрез вярата ни става ясно, че нашият “Ходатай при Отца” постоянно се застъпва за нас и с това предотвратява всяка присъда и наказание. Чрез покаянието добиваме трайното убеждение, че сами не можем да си помогнем. Чрез вярата получаваме не само милост, но и “благодат, която помага благовременно” /Евр.4:16/, когато особено се нуждаем от помощ. Покаянието отклонява всяка друга възможност за помощ. Вярата приема вседостатъчната помощ от ръката на Този, Който притежава цялата власт на небето и на земята. Покаянието казва: “Без Него не мога да сторя нищо”. Вярата казва: “За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява” /Фил.4:13/, чрез Христос. Чрез Него мога не само да победя всичките врагове на душата си, но и да ги прогоня. Да “възлюбя Господа, своя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичките си сили” /Марк 12:30/ и да ходя пред Него “в святост и правда през всичките си дни” /Лука 1:75/.
ІІІ. 1. От казаното можем лесно да видим колко погубително е мнението, че при оправданието биваме НАПЪЛНО осветени и че сърцата ни биват очистени от всеки грях. Наистина, тогава биваме /както вече казахме/ освободени от властта на реалния грях и същевременно властта на греховната ни природа бива така разклатена, че повече не сме зависими от нея. Но в никой случай не е вярно, че същевременно греховната ни същност е напълно унищожена, че корените на гордостта, своеволието, гнева, любовта към светското са изтръгнати от сърцето, или че “копнежът на плътта” и желанията на сърцето към връщане назад са напълно изчистени. Противоположното разбиране не е, както някои могат да мислят, невинно и безобидно заблуждение. Не, то е извънредно опасно, то запречва напълно пътя към всякакво по-нататъшно преобразяване. Защото очевидно е: “Здравите нямат нужда от лекар, а болните”/Лука 5:31/. Ако вярваме, че сме напълно здрави, тогава не остава никакво място за по-нататъшно изцеление. При тия условия би било безсмислено да очакваме продължаващо освобождение от греха, било то постепенно или внезапно.
2. Ако обаче сме дълбоко убедени, че все още не сме здрави и че сърцата ни не са напълно очистени, че имаме все още в себе си “плътски копнежи”, които по същността си са “вражда против Бога”, и че в нас остава едно греховно естество, което наистина е отслабено, но не и напълно унищожено, то това несъмнено доказва, че ние безусловно трябва да бъдем още преобразявани. И още: едновременно с оправданието ние биваме “новородени”. Точно в този миг усещаме онзи вътрешен преход “от тъмнината в чудесната Божия светлина”/1 Петр.2:9/, от подобие на животни и на дявола в подобие на Бога; от плътския, земен, дяволски облик към Христовия образ. Но биваме ли НАПЪЛНО преобразени, ИЗЦЯЛО уподобени на образа на Този, Който ни е създал? Далеч не! У нас ще остават дълбочините на греха и това съзнание ни принуждава да очакваме пълно спасение чрез Този, Който е силен да ни помогне. Оттам идва това, че вярващите, които не са убедени в дълбоката порочност на своите сърца или имат само едно повърхностно /тъй да се каже, теоретично/ убеждение за това, малко се стараят към ПЪЛНО ОСВЕЩЕНИЕ. Вероятно смятат, че нещо от тоя род ще ги споходи малко преди смъртта или в някакъв неизвестен момент. Но липсата на такава опитност не ги притеснява. Те не гладуват и жадуват за нея. И не могат, докато не опознаят по-добре себе си, преди да се покаят в гореописания смисъл, преди Бог да им покаже лицето на живеещия в тях грях и да им открие истинското състояние на душата. Само когато почувстват товара, ще закопнеят за избавление. Тогава, а не преди това, ще извикат в страданията на душата си:
Строши на моя грях хомота
и дух свободен дай дълбоко в мен.
Тежи ми като камък тук животът,
докато в Теб не бъда приютен.
3. На второ място, можем да видим, че след като Бог ни е приел, е необходимо едно дълбоко съзнание за нашата МАЛОЦЕННОСТ /която също можем да наречем вина/; само така можем да познаем и видим истинската стойност на изкупителната кръв, от която и след оправданието си се нуждаем също толкова, колкото и преди него. Без това съзнание кръвта на завета неминуемо ще се превърне в нещо ОБИКНОВЕНО, от което повече не се нуждаем, тъй като всичките ни грехове са изличени. И ако сърцето и животът ни са поради това нечисти, ние хвърляме върху себе си все нова и нова вина, която все повече ни излага под проклятие, ако не можем да кажем:
Той вечно жив е горе
и наш е Ходатай.
Чрез жертвата Си без умора
избавя ни – и тъй докрай.
Покаянието и свързаната с него вяра намират един властен израз в следващите стихове:
На всеки дъх аз съгрешавам
пред Тебе и Закона нарушавам.
Разпада се доброто в мен…
Но бликва извор на водата жива,
сърце, ръце, нозе измива;
в любов се виждам потопен.
4. Трето, можем да видим, че дълбокото съзнание за нашата пълна БЕЗПОМОЩНОСТ, за пълната ни неспособност да задържим нещо, което сме получили, или да се предпазим от останалия в сърцето и живота ни свят на греха ни учи да основем чрез вяра живота си върху Христос, Който е не само наш Първосвещеник, но и наш Цар. Това ни подбужда да прославим Исус, да отдадем слава на Неговата благодат, да Го признаем за вседостатъчен Спасител и да поставим короната на главата Му. Тези думи, както често биват употребявани, имат само малко или даже никакво значение. Но те биват изпълвани с най-дълбок и властен смисъл, когато сякаш напускаме себе си, за да бъдем погълнати от Христос. Когато Неговата всемогъща благодат покори всичко, което се противи срещу нея, тогава ще започне “пленяването на всеки разум да се покорява на Христа” /2 Кор.10:5/.