Произход, същност, свойства и функции на Закона

Автор: Джон Уесли

“Тъй щото законът е свят и заповедта – свята, праведна и добра”.

                                                                                                          /Рим.7:12/

1. Между всички въпроси на вярата има много малко теми, които биват така слабо разбирани като тази. На читателя на Посланието към римляните обичайно се казва, че под закон Павел има предвид юдейския закон. Така възниква погрешното разбиране, че нямаме нищо общо с него, и продължаваме да четем по-нататък, без да отделим време и да помислим върху тази тема. Други не се съгласяват с такова значение. Изхождайки от факта, че Павел пише на римляните и че в началото на главата той говори за римски правила, те твърдят, че тук става дума за римското право. Тъй като и двете неща са им еднакво безинтересни, тия хора отминават текста без по-нататъшни опити за вникване, защото мислят, че става дума за мимоходом споменати примери, имащи за цел да илюстрират други истини.
2. Но един внимателен читател на изложението на ап. Павел не би се задоволил с подобно повърхностно възприемане. Колкото повече изучава думите, толкова повече ще се убеждава, че в тази глава под “закон” не се разбира нито римско право, нито Мойсеевият закон. Главата започва така: “Или не знаете, братя /защото Павел говори с познавачи на закона, които от младостта си са обучавани в него/, че законът владее над човека само докато той е жив?” /7:1/ Кой закон? Римското право или Мойсеевият? Сигурно не, става дума за моралния закон. Ето и пример: “Защото омъжената жена е вързана чрез закона за мъжа, докато той е жив; но когато мъжът умре, тя се освобождава от мъжовия закон”/2/. “Ако при живота на мъжа си тя се омъжи за друг мъж, става блудница; но ако умре мъжът й, свободна е от тоя закон и не става блудница, ако се омъжи за друг” /3/. От този частен случай апостолът извежда общото правило: “И тъй, братя мои, и вие умряхте спрямо закона”, спрямо всички Мойсееви предписания, “чрез Христовото тяло” /4/. То беше пожертвано за вас и ви предостави новата възможност “да се свържете с друг, с възкресения от мъртвите”, Който доказа Своята мощ, за да извърши промяна, поради която “да принасяме плод на Бога”. Сега ние можем да вършим нещо, което преди не можехме: “Защото когато бяхме плътски” – т.е. стояхме под робството на плътта, на нашата покварена природа /такова е било неминуемо състоянието ни, преди да познаем силата на Христовото възкресение/ – “греховните страсти, които се възбуждаха чрез закона” – чрез Мойсеевия закон те ставаха видими и се разпалваха, но не бяха преодолявани – “действаха във вашите телесни части” – излизаха по различен начин на бял свят – “за да принасяме плод, който докарва смърт” /5/. “Но сега се освободихте от закона”, от целия морален и обреден закон, “като умряхме към това, което ни държеше” – вече сме като мъртви за него и то няма власт над нас, както мъртвият мъж няма власт над живата си жена – “тъй щото ние служим по нов дух”, в един нов духовен порядък, “а не по старата буква”, с нейното съвсем външно служение, което е папагалски вярно на Мойсеевите разпореждания.

III. След като е доказал, че християнството е скъсало с юдейските порядки и че моралният закон, макар и непреходен, от своя страна, е поставен на друга основа, различна от предишната, апостолът прави кратка пауза, за да се обори едно възражение: “Тогава що, да речем ли, че законът е грях”? /7/ Така могат да си помислят някои въз основа на неразбирането на думите “греховните страсти се възбуждаха чрез закона” /5/. “Да не бъде!” – възкликва Павел. Не, законът е непримирим враг на греха, изобличава го, както и да е скрит. “Не бих познал греха, освен чрез закона, защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казал: не пожелавай” /7/. Апостолът разгръща тази мисъл в четирите следващи стиха и добавя – с едно особено позоваване на моралния закон – обобщаващото заключение, което е мото на тази проповед: “Тъй щото законът е свят и заповедта – свята, праведна и добра”/12/.

1. Тези думи намират слаб отзвук, защото едва ли биват разбирани в тяхното дълбоко значение. За да ги обясня и изостря, ще се опитам първо да покажа произхода на закона, второ, неговата същност, трето, неговите свойства /”свят, праведен и добър”/ и накрая – неговата функция.

          І. 1. Първо, ще се обърна към произхода на моралния закон. За да подчертаят високия му ранг, хората често го наричат “закона”. Той не е, както някои може би си представят, изобретение от времето на Мойсей. Далеч преди това Ной го изяви пред своите съвременници, а преди него – Енох.  Можем да съзрем произхода му още по-рано. Да се върнем във времето на сътворението на света, което наистина е напълно непознато на хората, но е отбелязано във вечната книга – времето, когато “звездите на зората пееха заедно” /Йов 38:7/, току-що сътворени. Угодно беше на Твореца да създаде Своите първородни синове като разумни същества, за да могат да познават Оня, Който им е дал живот. Той ги надари с разум, за да могат да правят разлика между добро и зло, истина и лъжа и като естествено следствие от това – със свободата да приемат едното и да отхвърлят другото. Също така бяха надарени да Му служат свободно и с радост – едно служение, което е угодно на милостивия им Господар.

2. За да могат да използват всичките си способности, дадени им от Бога, особено разума и свободата, Той им даде един закон, един съвършен образец на всички истини, доколкото ангелите можеха да го разберат, един идеал за всичко добро, доколкото то беше достъпно за разума им. С това Създателят следваше и целта да осигури на творенията Си растящо блаженство, защото следването на закона трябваше да предизвиква растящо съвършенство на личността и даване на по-висока награда, която праведният съдия обеща да даде на подходящото време.
3. По същия начин Бог създаде в определен от самия Него момент нов вид съзнателни същества. Той извая човека от земната пръст, вдъхна му жизнено дихание и го направи жива душа, снабдена със способността да различава добро и зло. И на това свободно и надарено с разум същество даде същия закон, както и на първородните си чада, но не написан на каменни плочи или на друг тленен материал, а го начерта с пръста Си на сърцето му, начерта го във вътрешностите му, както и на ангелите, за да не бъде той никога далеч, труден за разбиране, но винаги налице и по всяко време бляскав като слънцето по обедно време.
4. Това беше произходът на божествения закон. Той беше даден на човека в момента на неговото сътворение, но за по-възрастните Божии синове заповедите блестяха с пълна слава, “преди да се родят планините и да е дадено съществуване на земята и вселената” /Пс.90:2/. Но скоро след това човекът се надигна против Бога и с това законът беше почти напълно изтрит от сърцето му; очите на разума му бяха помрачени, душата му – “странна на живота от Бога” /Еф.4:18/. Но и сега Господ не презря Своето творение, а като последица от изкупителното дело на Своя възлюбен Син написа отново в определена степен закона на сърцето на Своето помрачено, греховно създание. “Той ти е показал /отново/, човече, що е доброто /макар и не както в началото/: да вършиш праведното, да обичаш милост и да ходиш смирено пред своя Бог” /Михей 6:8/.
5. Това Господ е показал не само на нашите прародители, но и на всички техни потомци чрез “истинската светлина, която осветлява всеки човек, дошла на света” /Йоан 1:9/. Но в хода на времето всяка плът, въпреки тази светлина, “се обхождаше развратно на земята” /Бит.6:12/, докато Той избра един измежду народите на човечеството, на когото даде по-всеобхватно познание за Своя закон. Тъй като хората трудно възприемаха, Бог написа сърцевината на закона на две плочи от камък. На тях бащите трябваше да учат своите деца през всички бъдещи поколения.
6. Така се случва и сега. Божият закон става известен и на ония, които не познават Бога. Те чуват с ушите си неща, които много отдавна са написани за наше поучение. Но това не е достатъчно. По този начин те не могат да схванат височината и дълбочината, дължината и широчината на закона. Само Бог може да открие това чрез Своя Дух. Той върши това за искрено повярвалите и по този начин изпълнява милостивото обещание: “Ето, идат дни, казва Господ, когато ще направя с израилевия дом … нов завет … ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им. Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мои люде” /Йер. 31:31-33/.

ІІ. 1. Във втората част ще покажа същността на закона, който първоначално бе даден на ангелите на небето и на човека в рая и който Бог по Своето милостиво обещание желае отново и отново да написва на сърцата на Своите чада. При това най-напред желая да изясня, че с понятията “закон” и “заповед” понякога се означават различни неща /заповедта бива посочвана като част от закона/. Но аз ще ги използвам като еднозначни понятия. Нито под едното, нито под другото трябва да разбираме обредния закон. Не за него говори апостолът в горецитираните думи: “Освен чрез закона, не бих познал греха”/Рим.7:7/. Това е толкова ясно, че не се нуждае от доказване. Също и следващите думи не се отнасят за обредния закон: “Не пожелавай!”.

2. Също толкова малко можем да разбираме под “закона” Мойсеевия порядък. Понякога думата има това значение – например: “Завет, предварително потвърден /с Авраам, бащата на всички вярващи/, не може да бъде развален от закона /Мойсеевия кодекс/, станал четиристотин и тридесет години по-после”/Гал.3:17/. Ние не схващаме значението на думата по този начин, защото апостолът никога не придава толкова голяма стойност на оня несъвършен и засенчен порядък. Никъде той не прави заключението, че това е духовен закон, че е “свят, праведен и добър”. Не е вярно също, че Бог желае да напише тоя закон на сърцата на ония, чиито “грехове и беззакония няма да помни вече”/Евр.10:17/. Очевидно под закон се разбира не нещо друго, а моралният закон.
3. Този закон е неразрушимият образ на Всевишния и Превъзнесения, Който обитава вечността. Той прави Оня, Когото никой човек не може да види, видим за човеците и ангелите. Той показва неприкритото лице на Бога. Бог се откри на Своите творения така, както те можеха да понесат. Откри се, за да даде живот, а не да го унищожи – и това с цел да може всеки да види живия Бог. Той е откритото за хората Божие сърце. Да, човек може в определен смисъл да приложи относно закона думите на Павел за Божия Син: той е “отпечатък” на Божието същество /Евр.1:3/, т.е. “сияние на Неговата слава и отпечатък на Неговото същество”.
4. Един езичник от античността казва: “Ако добродетелта можеше да облече такъв образ, щото да се яви пред очите ни, каква чудесна любов би  събудила у нас!” Ако добродетелта можеше! Но това вече е станало: Божият закон обединява всички добродетели в себе си. В този облик той може да бъде видян от всички с отворени очи, които Бог е просветлил. Какво друго е законът, освен божествена добродетел и мъдрост, приела видима форма? Какво друго е, освен праобраз на истината и доброто, които се помещаваха от вечността у Несътворения? Сега той е записан и облечен в такава дреха, щото дори човешкият разсъдък може да го познае.
5. Ако разгледаме Божия закон от една друга страна, ще видим, че той е израз на върховен разум, непроменима истинност и вечна целесъобразност на всички неща, които са сътворени или ще бъдат сътворени. Аз усещам колко несъвършени и недостатъчни са всички човешки изрази, когато се опитваме със слаби средства да представим най-дълбоките Божии тайни. Но в тази детинска фраза на нашето съществуване нямаме по-добра възможност, а и никаква. Тъй като сега “отчасти знаем”, в говоренето си за Божиите неща сме обречени на ограниченост. “Поради невежество не можем да наредим думите си” /Йов 37:19/. Докато съм дете, трябва да говоря като дете, но скоро ще напусна детинското; “когато дойде съвършеното, частичното ще се прекрати” /1 Кор.13:10,11/.
6. И тъй, Божият закон е /изразено с човешки думи/ отпечатък на вечния Дух, отражение на божествената природа; най-чист резултат от действието на вечния Отец, най-лъчезарната субстанция на присъщата Му мъдрост, видима красота на Всевишния. Той е наслада и чудо за херувимите и серафимите и всички небесни войнства, слава и радост за всеки мъдър вярващ, за всяко истинско посветено Божие чадо на земята.

ІІІ. 1. Това е същността на преблагословения закон на Бога. В третата част ще изложа неговите свойства. Не всички /защото за това би била нужна мъдростта на един ангел/, а само ония, които се съдържат в мотото: Законът е “свят, праведен и добър”. И тъй, първо, “законът е свят”.

2. С тази характеристика апостолът явно не говори за действието на закона, а за неговата същност. По същата тема Яков говори, използвайки други понятия: “Мъдростта, която слиза отгоре /с това се има предвид не друго, а законът, написан на сърцата ни /, е преди всичко чиста” / неопетнена, вечна и свята в същността си/. Когато се изяви в душата или живота на конкретния човек, тя се изразява в “чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца” /Як.3:17,1:27/.
3. Законът действително е във висша степен чист, непорочен, безупречен и свят. Иначе не би могъл да бъде непосредствен плод и още по-малко убедително подобие на Бога, Чиято същност е святостта. Той е чист от всеки грях, недокоснат от всякакви набези на лукавия. Подобен е на чиста девойка. Не допуска никакво опетняване или каквото и да било размесване с нечистото и несвятото. Няма никакви връзки с която и да е форма на греха. Защото “какво общение има светлината с тъмнината?” /2 Кор.6:14/ Както грехът по същността си е вражда против Бога, така Божият закон е враг на греха.
4. Затова апостолът с такова отвращение отхвърля богохулната теза, че законът е или греховен, или причинител на греха. “Да не бъде”. Бог отхвърля предположението, че законът е причинител на грях, защото той разкрива греха и изважда наяве скритите дела на тъмнината. Истината е, че с това грехът бива разкрит като грях /Рим.7:13/. Всичките му маски биват разкъсани и той се явява с истинското си зловещо лице. Излиза на бял свят и всички го виждат, дори и онези, които не са силни в знанието, така че и те нямат вече извинение; става все по-отвратителен в очите на Бога и човеците. Да, наистина “грехът ми докарва смърт чрез това добро нещо”, което само по себе си е чисто и свято. Когато бъде поставен на светло, грехът още повече бушува; колкото по-яки решетки му се налагат, толкова повече иска да вилнее. Поради това апостолът казва /с думите на човека, който е изобличил греха, но още не е освободен от него/: “Грехът взе повод чрез заповедта” /Рим.7:8/. Въпреки че законът беше даден с цел грехът да бъде разкрит и покорен, последният презря всякакви решетки и “произведе в мен всякакво пожелание” /8/- всевъзможни глупави и вредни страсти, които се опитаха да тикнат закона зад решетките. Следователно, “когато дойде заповедта, грехът оживя” /9/; разбесня се още повече. Но това не хвърля сянка върху закона. Макар че с него може да се злоупотребява, той не може да бъде опетнен. Това само доказва, че човешкото “сърце е измамливо повече от всичко” /Йер.17:9/. Но Божият закон остава свят.
5. Второ, законът е праведен. Той дава на всеки според заслуженото. Предписва точно кое е правото и определя точно какво трябва да бъде сторено, казано, помислено от гледище на Твореца на живота ни спрямо самите нас и всяко творение. От всяка страна е подходящ с оглед същността на всички неща, на световния порядък и на всяка отделна личност. Съответства точно на житейските обстоятелства и на взаимните отношения при хора от различни поколения и времена, на съобразността на всички неща, били те съществени или второстепенни. С никое от тези неща той не е обвързан; с никое от тях не е в противоречие. Ако човек така разбира думата, в Божия закон няма нищо, говорещо за произвол от страна на Бога. Въпреки това цялото и всяка отделна част остават напълно зависими от Неговата воля,  така че “да бъде Твоята воля” е висшият и всеобхватен закон в небето и на земята.
6. “Но не е ли Божията воля основа за Неговия закон? Тя ли е  източник за това, което е правилно и погрешно? Едно нещо правилно ли е само заради това, че Бог го иска, или го иска, защото то е правилно?” Този често задаван въпрос ми се вижда по-скоро странен, отколкото полезен, и начинът, по който обичайно се задава, не подобава на почитта, която едно творение дължи на своя Творец и Господар на всичко. Едва ли е уместно един човек да иска отчет от всевишния Бог. Въпреки това нека поговорим малко на тая тема със съответната почит и респект. Господ да ни прости, ако навлезем в непозволена територия.
7. Очевидно трудността е в това, че човек мислено прави разделение между волята на Бога и самия Бог. Ако не го прави, проблемът изчезва. Защото никой не може да се съмнява, че Бог е източникът на закона. Ако ние считаме, че Бог желае едно или друго нещо, то тогава Неговата воля се покрива със самия Него. Тоест, все едно е дали ще кажем, че Божията воля или че сам Бог е източник на закона.
8. И още, ако законът като неизменим отвес за правилно и грешно зависи от същността и целта на нещата в тяхната взаимна връзка /не говоря за техните вечни взаимовръзки/, тогава трябва да зависи и от Бога или от Божията воля, тъй като всички неща, с всичките си взаимовръзки са дело на Неговите ръце. Чрез Божията воля и за Негова наслада са създадени всички те.
9. Въпреки това може да признаем /и по-нататък един разумен човек не би си позволил да отива/, че във всеки отделен случай Бог желае нещо определено /например, че хората трябва да уважават своите родители/, защото това е правилно и съответстващо на нещата и отношенията, в които те се намират.
10. Така че законът е истинен и праведен във всички неща. Той е толкова добър, колкото и праведен. Това лесно можем да съзрем от неговия източник. Кой друг може да е този източник, освен Божията благост, за да даде Своя образ на ангелите? Може ли Неговият закон да извира от друг източник, щом човекът можа да притежава богоподобие? Не движеше ли Бога само Неговата нежна любов непрестанно да открива волята Си на падналия човек – на Адам и неговите потомци, които не заслужаваха да се прославят от Бога? Не беше ли една чиста любов подбудила сърцето Му да открие закона Си, след като разсъдъкът на човеците беше помрачен, да изпраща пророци, които да запознаят с него слепите и невежи човешки синове? Несъмнено Божията благост изпрати Енох и Ной като прогласители на правдата, подбуди Авраам, Исаак, Яков да свидетелстват за истината. Когато мрак покриваше земята и тъмнина – народите, Божията благост подари на Мойсей писания закон и чрез него го получи целият избран народ. Любовта даде способност на Давид и всички пророци след него да изрекат живи думи, докато дойде единородният Син на Бога не за да отмени, а да изпълни закона, да потвърди всяка точка и йота от него. Когато законът бъде написан на сърцата на всички Божии чада, а всички врагове бъдат потъпкани под нозете Му, тогава ще дойде Царството, тогава на Бога ще се покори и Синът, за да бъде Той всичко и във всичко  /1 Кор.15:24-28/.
11. Законът, който Господ в Своята благост  даде в началото и в хода на времето, е като извора, от който идва – пълен с благост и добронамереност. Псалмистът го нарича “по-сладък от мед и от капките на медена пита”. Той е достоен за нашата любов; обхваща всичко, “що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно”/Фил.4:8/ пред Бога и Неговите светли ангели. В него се съдържат “всички съкровища на премъдростта и знанието”/Кол.2:3/.
12. В своето действие законът е също така добър, както и в същността си. Каквото е дървото, такива са и плодовете; плодовете на Божия закон, написан на сърцето, са “правда, покой и увереност довека”/Ис.32:17/. Или по-добре, самият закон е правда; той изпълва сърцето с един мир, превъзхождащ всяко знание, и твори в нас трайна радост поради свидетелството на една добра съвест пред Бога. Изразено точно, той не е залог, а предплата на нашето наследство, една част от придобитото притежание. Законът е откритият на нашата плът Бог, Който носи със себе си и вечен живот. Бог чрез Своята чиста и съвършена любов ни уверява, че сме “запечатани за деня на изкуплението” /Еф.4:30/ и че Той ще се смили, “както е благосклонен човек към сина си, който му работи” /Мал.3:17/, в деня, когато ни очаква неповяхващият  венец на славата.

          ІV. 1. Четвърто и последно, ще изложим функциите на закона. Несъмнено на първо място законът служи да изобличи света заради неговите грехове. Това е присъщата дейност на Святия Дух, Който може да разгърне пряко или косвено действието Си според това, което му се вижда угодно. Той може да си послужи дори със средства, които са несъвършени или напълно непригодни, за да осъществи това действие. Има хора, които съвсем неочаквано биват вътрешно съсипани – в болест, а понякога и в цветущо здраве – без видима причина или външно влияние; има и други /но може би само един измежду цяло поколение/, които биват събудени да познаят, че “Божият гняв пребъдва върху тях”, когато са чули, че “Бог в Христа примири света със Себе Си”. Но обичайно Божият Дух убеждава грешниците чрез закона, който разбива скалите на неверието, когато докосне съвестта. Законът е пълен с живот и енергия като част от Божието Слово, което е “по-остро от всеки меч, остър и от двете страни”/Евр.4:12/. В ръката на Бога или Неговите посланици той, така да се каже, пронизва всички гънки на едно измамливо сърце “до разделяне душата и духа”, та дори и “ставите и мозъка”. Така грешникът опознава сам себе си. Всичките му смокинови листа изчезват и той вижда, че е “окаян, нещастен, сиромах, сляп и гол”. Законът го изобличава като светкавица във всяко едно отношение. Дава му да разбере, че не е нищо повече от един грешник; че не може да представи никакви добродетели. Устата му е затворена и той застава виновен пред Бога.

2. Така че първата функция на закона е да убие грешника, да разруши живота и силата, на които уповава, и да го убеди, че е жив мъртвец – не само че е смъртен човек, не, а мъртъв в своите грехове и престъпления /Еф.2:1/. Втората функция на закона е да доведе грешника до живота в Христос, за да може да живее. С тези две задачи законът поема ролята на строг господар. Води ни по-скоро с насилие, отколкото с любов. И въпреки това любовта е източникът на всичко. Духът на любовта е, който, макар и с болезнени средства, ни отнема упованието в плътта и не ни оставя и една сламка, за която да се заловим. Така принуждава грешника, на когото е отнето всичко, да простене от дъното на душата си и сърцето си с болка:

От всяко друго право съм лишен,

проклет съм, ала моят Бог  умря за мен!

3. Третата функция на закона е това да ни задържи в живота. Законът е чудесното средство, чрез което Святият Дух прави вярващите способни да приемат в по-изобилна мярка живота, даван от Бога.

Боя се, че тая голяма и важна истина се разбира малко не само от света, но и мнозина, които Бог е извел от този свят и които чрез вяра са истински Негови чада. За мнозина е неоспорима истината, че със закона за нас е свършено, когато дойдем при Христос, и то в тоя смисъл: “Христос изпълнява целта на закона….за всеки, който вярва” /Рим.10:4/. Законът е спазен чрез оправданието на всеки, който вярва. Той не оправдава никого, а води до Христос, Който е изпълнението и целта на закона. Той е крайната точка, към която непрестанно води. Но след като вече ни е довел до нея, законът има още една функция: да ни задържи при Христос. Защото той подбужда непрестанно всички вярващи все повече взаимно да се назидават, колкото повече разбират неговата височина и дълбочина, дължина и широчина:

Исуса да прегърнем здраво

с доверие, със жажда, с глад,

докато видим цялата Му слава

и благодат приемем върху благодат.

4. Независимо че законът е съвършен за всеки вярващ – става дума за юдейския обряден закон или за всички порядки, установени от Мойсей, защото те не са в състояние да ни оправдаят пред Бога /нашето оправдание е без заслуги, чрез изкупителното дело на Христа/, в един друг смисъл с него още не е свършено. Защото той все още е неизразимо нужен. Първо, за да ни убеди, че грехът не е окончателно премахнат от сърцата и живота ни. Затова той трябва да ни държи близо до Христос, за да ни очиства Неговата кръв във всеки момент. Второ, да осигурява притока на сила от нашата Глава към живите части на тялото и така да ги прави способни за изпълнение на повелите на закона. Трето, законът трябва да ни укрепи в надежда, че ще приемем благодат върху благодат, докато наистина притежаваме пълнотата на всички Божии обещания, независимо от неспособността ни да изпълняваме заповедите.
5. Точно това е опитността на всеки истински вярващ. “Колко обичам аз Твоя закон! Цял ден се поучавам в него” /Пс.119:97/ – извиква той и всеки ден съзира в това духовно огледало собствената си греховност. Той вижда все по-ясно, че все още е грешник във всичко и нито сърцето му, нито пътищата му са угодни на Бога. Това във всеки миг го насочва към Христос. Изяснява му се смисълът на Писанието: “Да направиш плочица от чисто злато, на която да изрежеш: СВЯТ ГОСПОДУ. Тя да бъде на Аароновото чело” /Изх.28:36,38/, “когато носи Аарон нечестието на светите неща, които израиляните ще посвещават във всичките си святи приноси /нашите молитви и благочестиви усилия не могат да послужат като изкупление за греховете ни/; тя да бъде винаги на челото му, за да бъдат те приемани от Господа”.
6. Това може да се онагледи с един пример. Законът казва: “Не убивай!” С това той запрещава /така учи нашият Господ/ не само външните действия, но и всяка дума и мисъл, които не са породени от любов. Колкото по-дълбоко вниквам в съвършения закон, толкова по-ясно чувствам несъвършенството си; колкото по-чувствителен съм към него, толкова повече се убеждавам в нуждата от кръвта и изкуплението чрез Христос, от Неговия Дух за очистването на сърцето ми, за да бъда съвършен и без недостатък.
7. Затова не мога да се лиша и за миг от закона, както не мога да живея без Христос, защото виждам, че се нуждая от този закон, за да бъда задържан при Него толкова, колкото и за да бъда преди това доведен при Него. В противен случай моето нечестиво и невярващо сърце моментално ще отпадне от Бога. Така че постоянно съм препращан от закона към Христос и от Христос към закона. От една страна, височината и дълбочината на закона ме притискат да търся прибежище в Божията любов чрез Христос. От друга, Божията любов прави закона “по-скъп  от злато и от чисто злато” за мен. Като виждам това, разбирам, че всички негови части са благодатни обещания, които моят Господ ще изпълни на съответното време.
8. Но кой си ти, човече, който одумваш и съдиш закона, който го поставяш на едно равнище с греха, дявола и смъртта и пращаш всички тях в ада? Яков счита “осъждането” и “одумването” на закона /4:11,12/ за такова богохулство, което се добавя към злословието срещу твоя брат. Той казва: “Ако съдиш закона, не си изпълнител, а съдия”/11/. Съдия на това, което Бог е установил, за да съди теб! Така си поставил себе си на съдийския престол на Христос и си изопачил закона, според който Той ще съди света. О, познай каква власт е придобил сатана над теб и занапред не говори повече лекомислено за този благословен инструмент на Божията благодат, а още по-малко си позволявай да го превръщаш в бостанско плашило. Обичай и почитай го заради Този, от Когото той идва и към Когото те води! Радвай се на Христовия кръст и направи от него своя гордост. Хвали го и покажи пред всички почитта си към него!
9. Ако си дълбоко убеден, че законът произлиза от Бога, че е отражение на Неговата неподражаема святост и е особено за вярващите “свят, праведен и добър”,  хвани се още по-здраво за него, вместо да го отхвърляш като нечиста вещ. Не допускай никога да отстъпиш от закона на благодатта и истината, на любовта към Бога и човеците, на смирението, кротостта и чистотата. “Вържи го около шията си, начертай го на плочата на сърцето си”. Дръж се плътно до закона, ако искаш да бъдеш плътно до Христос! Дръж се здраво, не допускай той да отслабне в теб. Той трябва винаги да те води до примирителната кръв и непрестанно да укрепява надеждата ти, докато “се изпълнят исканията на закона” в теб и бъдеш изпълнен с цялата Божия пълнота.
10. Ако твоят Господ вече е изпълнил Словото Си, ако вече е написал закона Си на сърцето ти, тогава стой твърдо в свободата, за която Христос те е освободил /Гал.5:1/. Ти не само си освободен от юдейския култов закон, от страха от ада и вината на греха /от гледище на християнската свобода това не е всичко, а само нейните най-дребни и незначителни съставки/. Ти си свободен – и това е несравнимо повече – от властта на греха, от служба на дявола и от Божието осъждение. О, стой здраво в тази свобода! Сравнено с нея, всичко останало не си струва дори да бъде споменавано. Стой здраво в любовта към Бога с цялото си сърце и Му служи с всичките си сили. Съвършената свобода се състои в това да се спазва Божият закон и да се следват заповедите Му  без недостатък. “Не се заплитайте отново в робско иго!” Нито под юдейско иго, нито под игото на страха от ада. Убеден съм, че си далеч от такива намерения. Но пази се да не се поробиш отново под греха, под вътрешно или външно престъпване на закона. Отвращавай се от греха повече, отколкото от смъртта и ада; отвращавай се от греха дори повече от наказанието, което той заслужава. Пази се от робството на гордостта, пожеланието, гнева и от всяка лоша подбуда, от всяка лоша дума и лошо дело. “Гледай на Исуса” и се взирай все повече в “съвършения закон на свободата” /Як1:25/ и “постоянствай в него”. Така всеки ден ще “растеш в благодатта и познаването на нашия Господ Исус Христос” /2  Петр.3:18/.