Защото нашата похвала е тая, свидетелството на нашата съвест, че ние живяхме на света, а най-много между вас, със святост и искреност пред Бога; не с плътска мъдрост, а с Божия благодат.
/2 Кор. 1:12/
1. Така казва всеки, който действително вярва в Христос, докато остава във вяра и любов. “Който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота” /Йоан 8:12/. И докато има светлината, й се радва. “Както сте приели Христа Исуса, Господа, така и се обхождайте в Него” /Кол.2:6/. Докато ходи така, в душата му намира място всеки ден наставлението на апостола: “Радвайте се всякога в Господа; пак ще кажа: Радвайте се!” /Фил.4:4/.
2. За да не строим къща на пясък /така че, ако придойдат реките, задухат ветровете и се устремят върху нея, падането й да е голямо/, бих желал в следващото изложение да покажа същността и основанието за радостта на християните. Съвсем общо ние знаем, че от свидетелството на нашата съвест произтичат блажен мир и тихо удовлетворение на духа, както апостолът описва това. Но за да разбираме това още по-дълбоко, е нужно да размислим върху всички негови думи. Тогава лесно ще стане ясно какво трябва да разбираме под “свидетелство на съвестта” и защо този, който го има, непрестанно се радва.
3. Първо, какво трябва да разбираме под “съвест”? Какво означава тази дума, която всеки човек изговаря? Човек може да си мисли, че е било извънредно трудно да схванем значението й, ако си помислим колко много и обемисти томове са написани за нея в хода на времето и как може да ни помогне съкровището на старото и днешно знание за изясняването на това значение. И все пак трябва да се боим, че тези прилежни изследвания не са донесли много светлина по въпроса. Не е ли по-скоро така, че повечето писатели са обърквали нещата и са “помрачавали съвета с неразумни думи” /Йов 38:2/ и с това са усложнили едно нещо, което е лесно и просто за разбиране? Нека оставим настрана трудноразбираемите думи и нещата ще станат бързо ясни на всеки човек с искрено сърце.
4. Бог ни е създал като мислещи същества. Ние сме способни да възприемаме настоящето и да размисляме върху миналото или да обръщаме поглед към него. Преди всичко можем да разберем какво става в собственото ни сърце и живот. Ние знаем какво чувстваме или правим, и то докато то става, както и след приключването му. Това имаме предвид, когато казваме: човекът има едно “съзнание”, една вътрешна представа за настоящите и миналите неща, които са го засегнали, за собствените си чувства и начини на поведение. Но това, което обичайно се обозначава със “съвест”, обхваща нещо повече. То не е само знание за нашето настояще или спомен за нашето минало. Да си припомняме и да засвидетелстваме настоящите неща е само една, и то от най-малките задачи на съвестта. Същинската й функция е да извинява или обвинява, да съгласува или да отхвърля, да оправдава или да проклина.
5. Някои автори в последно време дадоха на съвестта ново име и решиха да я наричат “морален усет”. Но за предпочитане е старата дума, и то от съображението, че тя е много по-разпространена, позната на хората и оттам по-лесна за разбиране. Християните трябва да я предпочитат несъмнено поради друго основание: тя е съответстваща на Словото, тя е думата, предпочетена от Божията мъдрост във вдъхновените от нея Писания.
Под съвест, както думата общо е използвана в Словото и особено в Посланията на ап. Павел, можем да разбираме една способност или сила, насадена от Бога у всеки човек, роден на този свят. Със съвестта той възприема кое е право или грешно в сърцето му, в неговите мисли, чувства, думи и дела.
6. Но какво е правилото, според което хората трябва да отсъждат кое е право и кое погрешно? Чрез какво трябва да бъде водена съвестта им? Правилото на езичниците /учи апостолът на друго място/ е “законът, написан на сърцата им” /Рим. 2:15/ от Божия пръст. “Те, въпреки че нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона” /14. “Съвестта им свидетелства” дали ходят по правилата или не; при това “помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават”. Но християнското правило за истина и лъжа е Божието Слово, Писанията на Стария и Новия Завет, всичко, написано от пророците и “святите мъже, движени от Святия Дух” /2 Петр. 2:21/; цялото Слово, дадено от Бога и “полезно за поука /сиреч за изучаване на цялостната воля на Бога/, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата”/2 Тим.3:16/.
То е “светилникът на нозете” на християните и “виделината в пътеката” им /Пс.119:105/. Получават го като правило за истинско и фалшиво, истински добро или зло. Те не считат за добро това, което не е директно или въз основа на прости заключения предписано в него. Нито пък за зло някое нещо – освен това, което категорично или чрез безспорни изводи е забранено. А това, което Словото /директно или чрез ясни изводи/ не нарича нито зло, нито добро, християните разглеждат като неутрално, нито като зло, нито като добро само по себе си. Това е цялото и единствено правило, от което се води съвестта им във всички неща.
7. Ако наистина се води от това, християнинът има “позива към Бога на чиста съвест” /1 Петр. 3:21/. На друго място апостолът нарича “чиста съвест” “непорочната съвест”/Деян. 24:16/. Същата мисъл изразява и така: “До тоя ден съм живял пред Бога със съвършено чиста съвест” /Деян. 23:1/. И още: “Старая се да имам всякога непорочна съвестта си спрямо Бога и човеците” /Деян. 24:16/. За целта преди всичко е необходимо едно правилно разбиране на Божието Слово, на това, което е “добро, благоугодно Нему и съвършено”/Рим. 12:2/. Защото невъзможно е да живееш според едно правило, ако не знаеш какво означава то. Второ, нужно ни е истинско знание за самите нас /колко малко хора са го достигнали!/, едно знание за нашето сърце и живот, за вътрешните ни подбуди и за външното ни поведение. Ако не ги познаваме, не бихме могли да ги измерваме с нашия мащаб. Трето, необходимо е едно съгласуване на нашето сърце и живот, подбуди и поведение, мисли, думи и дела с правилото, тоест, с писаното Слово на Бога. Ако изобщо имаме съвест, без това съгласуване тя може да бъде само лоша съвест. Четвърто, необходимо ни е едно вътрешно уверение, че Словото е съгласувано с нашето разбиране. Това превърнало се в навик възприемане, това вътрешно самосъзнание е “добрата съвест” или /с друг израз на Павел/ “непорочна съвест пред Бога и човеците” /Деян. 24:16/.
8. Който би желал да има една такава непорочна съвест, трябва да забележи, че тя е истинската основа. Трябва да си спомни, че “никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос” /1 Кор.3:11/. Трябва да помисли и за това, че никой не може и да гради върху нея, освен ако няма жива вяра, и че никой човек няма дял в Христос, докато ясно не изповяда: “Живота, който сега живея, живея го с вярата в Божия Син” /Гал.2:20/, в Този, Който сега е открит в сърцето ми, Който “предаде Себе Си за мене”. Самата вяра е доказателството, убеждението, представянето на невидимите неща, чрез които очите на разума ни се отварят, духовна светлина се излива върху тях и ние виждаме “чудесни неща в Божия Закон”, Неговата възвишеност и чистота, широчината и дължината, височината и дълбочината на Закона и на всяка отделна заповед, съдържаща се в него. Чрез вярата, с която виждаме светлината на Божията слава в лицето на Христос, ние възприемаме всичко вътре в себе си като в огледало, та дори и най-дълбоките подбуди на душата си. Само чрез това в сърцата ни се излива благословената любов на Бога, която ни прави способни да се обичаме един друг, както Христос ни е възлюбил. С това се изпълнява благодатното обещание на Бога към Израил: “Ще положа законите Си в ума им и ще ги напиша в сърцата им” /Евр.8:10/. Така Той реализира в душите ни едно пълно съгласие с Неговия съвършен Закон и “пленява всеки разум да се покорява на Христа” /2 Кор.10:5/.
Както едно лошо дърво не може да даде добри плодове, така и доброто дърво не може да даде лоши плодове; животът на един вярващ, както и сърцето му, е напълно според правилата на божествените повеления. С това съзнание той може да отдаде слава на Бога и да каже с Павел: “Защото нашата похвала е тая, свидетелството на нашата съвест, че ние живяхме на света със святост и искреност пред Бога, не с плътска мъдрост, а с Божия благодат” /2 Кор.1:12/.
9. “Живяхме на света”. Апостолът изразява това с една-единствена дума в оригинала; но значението й е много широко, тя обхваща цялото ни поведение, всички вътрешни и външни дадености на душевния и физическия ни живот. Тя включва всяка подбуда на сърцето ни, на езика ни, на ръцете и частите ни. Простира се върху всички наши дела и думи и върху използването на всичките ни възможности и способности. Засяга всички начини, по които използваме за Бога или хората получените от нас таланти.
10. “Живяхме на света”, дори в света на безбожниците, не само сред Божиите чада – което би било доста по-лесно – а и сред дяволските чада, сред ония, които “лежат в лукавия” /1 Йоан 5:19/. Що за свят е това! Как е напоен той с духа, който постоянно вдишва! Както нашият Бог е благ и върши добро, така богът на този свят и чадата му са зли и вършат на всичките Божии чада зло /доколкото им е позволено/. Как техният баща ги държи постоянно нащрек или “обикаля, търсейки кого да погълне” /1 Петр.5:8/! При това те използват лукавщина или насилие, скрити подлости или открита принуда, за да унищожат онези, които не са от света. Непрестанно се борят те против нашите души и се мъчат със стари или нови оръжия и с лъжи от всякакъв вид да ни бутнат в примките на дявола, в широкия път, който води в погибел.
11. “Живяхме на света със святост и искреност пред Бога”. С “искреност”. Простотата е това, което нашият Господ препоръчва, говорейки за “здраво око” /Мат.6:22/. “Окото е светило на тялото” – казва Той. “Ако окото ти е здраво, цялото ти тяло ще бъде осветено”. Това значи: каквото е окото за тялото ти, такова е намерението за всички думи и дела. Оттам, щом очите на душата ти са безхитростни, всичките ти дела и постъпки ще са “от светлината”, изпълнени с виделина от небето, с любов, радост, мир в Святия Дух.
Ние имаме едно безхитростно сърце, когато окото на разума ни е насочено само към Бога, ако във всичко гледаме само на Него, и то като на наш Бог, дял наш, сила и блаженство наши, наша голяма награда, всичко и във всичко, сега и във вечността. Простота е когато имаме постоянната решимост да следваме едно-единствено намерение, а именно: да умножаваме Божията слава, да вършим Неговата воля; когато тази решимост пропива цялата ни душа, изпълва сърцето ни и е единственият извор за всичките ни мисли, желания и намерения.
12. Второ, със “святост”. Разликата между искреност и святост изглежда да е преди всичко в това: искреността засяга намеренията, святостта – тяхното изпълнение. Святостта засяга не само думите ни, а, както бе описано по-горе, цялото ни житейско поведение. Думата тук не бива да се разбира в смисъла, в който Павел понякога я употребява, а именно като говорене на истината, отричане от лъжата, лукавщината и преструвките, а в па-широко значение като улучване на целите, които сме си поставили чрез искреността. Според това значението на разглежданата дума е всичко, което правим или говорим, да става наистина за слава на Бога; нашите думи не само да целят отдаване слава на Бога, но и действително да я постигат; всичките ни дела да се вливат в един равномерен поток и да служат на тази голяма цел и целият ни живот да се приближава до Бога – и то непрестанно, като се обхождаме в пътя на освещението, в пътеките на правдата, милостта и истината.
13. Тази чистота е определена от апостола като чистота от Бога или божествена чистота. С това той иска да предпази от подмяната или смесването й с чистотата на езичниците /които също почитат нещо като чистота/ и да назове предмета и целта на тази християнска добродетел. Защото знае, че което в крайна сметка не е устремено към Бога, се изражда в “слаби и сиромашки учения” на този свят /Гал. 4:9/. Наричайки я “чистота от Бога”, той насочва към нейния причинител, към “Отца на светлините, от Когото слиза всяко добро и всеки съвършен дар” /Як.1:17/. Това става още по-ясно в следващите думи: “Не с плътска мъдрост, а с Божия благодат” /2 Кор.1:12/.
14. “Не с плътска мъдрост”. Това значи: “Ние не можем да ходим в този свят с божествена чистота нито въз основа на естествената сила на разбирането, нито въз основа на придобито познание или мъдрост. Не можем да желаем тази простота и да практикуваме тази чистота чрез силата на разума, на добронамереността или на добрия произход. Тя превъзхожда всякакво вродено в нас дръзновение, силата ни да решаваме и всичкото ни философско обучение. Силата на навиците не е в състояние да ни държи в нея; това не могат също най-изтънчените правила на човешкото възпитателно изкуство. Аз, Павел, не можах да я достигна въпреки всичките предимства, които имах, докато бях “в плът” /Рим. 7:5/, в своето естествено състояние, и докато се стремях към нея само с плътската, естествена мъдрост”.
Сигурно, ако има човек, който би стигнал до нея с човешка мъдрост, това би бил само Павел. Защото едва ли можем да си представим някой, който чрез всичките дарове на природата и възпитанието е бил по-облагодетелстван от него. Наред с естествените си заложби, които вероятно не са били по-малки от тези на който и да било негов съвременник, той е имал всичките привилегии на обучението в Тарс. Накрая беше седял “при нозете на Гамалиил”, една личност, която в тогавашния юдейски свят е била почитана до небесата заради знанието и безупречността си. Имаше всички възможни права на религиозно възпитание, понеже беше фарисей, син на фарисеи, обучаван в най-строгата секта или верско направление, която се отличаваше от другите с най-строгата си точност; и вътре в нея “напредваше повече от мнозина свои връстници, като по-голям ревнител за преданията от бащите” /Гал.1:14/, от които беше приел, че може да угоди на Бога и да бъде “по правдата, която е от закона, непорочен” /Фил.3:6/. Но по този път Савел не успя да достигне простотата и божествената чистота. Всичките му усилия бяха напразни. И когато видя това в цялата му дълбочина и еднозначност, беше принуден да извика: “Това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А и всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус” /Фил.3:7,8/.
15. Той никога не би могъл да постигне това без “това превъзходно нещо – познаването на моя Господ Христос Исус”, или чрез “Божията благодат” – един друг израз с приблизително същото значение. Под “Божия благодат” се разбира понякога неограничената любов, незаслужената милост, чрез която аз, грешникът, въз основа на Христовите заслуги сега съм примирен с Бога. Но тук това по-скоро означава Божията сила, Святия Дух, Който “действа в нас /за две неща/: да желаем това и да го изработваме” /Фил.2:13/. Щом Божията благодат /в първия смисъл, т. е. нейната прощаваща любов/ се открие на душата ни, Божията благодат /във втория смисъл, т. е. силата на Святия Дух/ намира място в душата. В резултат можем чрез Бога да извършим това, което за човека е невъзможно. Сега вече можем правилно да уредим житейския си път. Можем да извършим всичко в светлината и силата на оная любов – чрез Христос, Който ни укрепява. Сега вече имаме “свидетелството на нашата съвест”, че “живяхме на света със святост и искреност пред Бога”, което никога не сме имали чрез плътската мъдрост.
16. Това е истинската основа за радостта на един християнин. Сега лесно можем да разберем как този, който има това свидетелство, непрестанно се радва. Той може да каже: “Величае душата ми Господа, и духът ми се зарадва в Господа, Спасителя мой” и “Радвам се в Този, Който поради незаслужената Си любов към мен ме е призвал в състояние на спасение от сърдечно милосърдие; в Когото сега се намирам чрез Неговата сила. Радвам се, защото Неговият Дух свидетелства на моя дух, че съм изкупен чрез кръвта на Агнето и че съм част на Христа, Божие чадо и наследник на царството, защото вярвам в Него. Радвам се, защото усещането, че Бог ме обича чрез същия Дух, събужда любов в мене и заради Него обичам всеки човек, всяка душа, която Той е сътворил. Радвам се, защото Той ми дава да почувствам, че “имам същия дух, който беше и в Христа” /Гал. 2:5/. Простота: очите ми са насочени само към Него при всяко трепване на сърцето ми, силен съм да държа погледа на душата си отправена към Този, “Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене”; целта ми да е единствено да изпълнявам святата Му воля във всяка своя мисъл, дума и дело. Чистота: да не желая нищо повече от Бога, да “разпна плътта с нейните страсти и похоти” /Гал.5:24/, да “мисля за горното, а не за земното” /Кол.3:2/. Освещение: постоянно възпроизвеждане на богоподобието, обновление на душата “по Негово подобие”. Божествена святост: всичките ми думи и дела да са така насочени, че да служат за слава на Бога, и това да ми доставя радост. Аз искам да се радвам и затова, че съвестта ми свидетелства в Святия Дух чрез светлината, която Той излива върху мен, така, че аз “ходя достойно за званието, към което бях призован”; “въздържам се от всякакво зло” и бягам от греха; че правя добро на всеки човек по всевъзможен начин; че следвам моя Господ на всяка крачка и върша това, което е угодно Нему. Радвам се, защото чрез даването на Святия Дух виждам и чувствам, че всичките ми дела са сторени в Неговото име, че Той е, Който върши в мен всичките тия дела. Радвам се, защото чрез Божията светлина, която сияе в сърцето ми, виждам, че имам силата да ходя в Неговите пътища, и чрез Неговата благодат не се отклонявам от тях нито наляво, нито надясно.
17. От този род е причината и същността на радостта, с която християнинът се радва всякога. От всичко това човек лесно може да направи извода, че, първо, това не е ЕСТЕСТВЕНА радост. Тя не възниква от някаква природна причина, нито пък произтича от внезапно душевно чувство. Тези неща могат да подарят едно плахо пламъче на радост; но християнинът се “радва всякога”. Радостта му не се дължи на добро телесно здраве или благоразположеност, на сила и бодрост, защото тя е все така силна в болест и страдание, а може би и по-силна, отколкото в добри дни. Много християни никога не са изживели една радост, която би могла да бъде сравнима с радостта, изпълваща душата им, когато тялото им се къса от болки или са почти съсипани от болест. Тя може най-малко да бъде приписана на външното им състояние, на благоволението на хората или на изобилието на земните блага. Защото точно когато вярата им бива изпитвана чрез всякакви външни заплахи и с огън, Божиите чада имат “неизказана и преславна радост” чрез Този, “в Когото вярват, без да са го видели” /1 Петр.1:8/. Сигурно хората никога не са се радвали като ония, които всички са считали за “измет на света” /1 Кор.4:13/, които са се скитали по света и не са притежавали нищо – в глад, студ, в голота, изпитващи не само присмехи, но и окови и тъмници /Евр.11:36/, които “не са се скъпили за живота си, а са изкарали пътя си и служението” /Деян.20:24/.
18. Въз основа на предходните разсъждения можем на второ място да приемем, че радостта на християните не произтича от една СЛЕПОТА НА СЪВЕСТТА, от една неспособност да се прави разлика между добро и зло. Напротив! Тази радост им е била напълно непозната, докато не са прогледнали очите на разума им /Еф.1:18/; не са знаели нищо за нея, докато не са получили духовни сетива, за да могат да правят разлика между духовно доброто и духовно злото. Сега очите на душата им вече не са помрачени. Никога преди не са имали толкова остро зрение. Възприемат точно дори и най-дребното нещо с такава бързина, че естественият човек може само да се удивлява. Тъй както една прашинка става видима в лъчите на слънцето, така и за тоя, който ходи в светлината, в лъчите на духовното слънце всяка прашинка става видима. Той никога не затваря очите на своята съвест. Такъв сън отдавна го е напуснал. Душата му винаги е будна, не дреме, нито ръцете му се сгъват за сън /Пр. 6:10/. Винаги стои на стражницата /Ис. 21:8/ и чува какво иска да му каже Господ; винаги се радва “да види невидимия” /Евр.11:27/.
19. Трето, радостта на християните не произтича от безчувственост или от ЗАСТОЯЛОСТ НА СЪВЕСТТА. От това може да произтече радост само при онези, чието “несмислено сърце е помрачено” /Рим.1:21/, станало е безчувствено, затлъстяло и оттам – без духовно разбиране. Понеже сърцата на тези хора са такива, те вероятно се радват дори когато съгрешават; и това те вероятно наричат “свобода”, а то е обикновено пиянство на душата, мъртвешко сковаване на духа, безумна невменяемост на една прегоряла съвест. В противоположност на това християнинът има една изключителна чувствителност, каквато преди не е мислил, че може да има. Никога преди съвестта му не е била така деликатна, както сега, откакто Божията любов владее в сърцето му. Хвалбата му и радостта му е, че Бог чува ежедневната му молитва:
Душата ми далече да избяга,
преди да я нападне злото.
И да усеща, щом грехът посяга,
тъй както е чувствително окото.
20. В заключение: християнската радост е радост в покорството, в любовта към Бога и в спазване на Неговите заповеди. Ако спазваме Неговите заповеди, то това не значи, че сме изпълнили изискванията на ЗАВЕТА НА ДЕЛАТА и че чрез нашите добрини или праведност сме сторили нужното, за да ни прости Бог и да ни приеме. Не! На нас вече ни е простено и ние сме приети чрез Божията милост в Христа. Не значи, че чрез собственото си покорство е трябвало да придобием живот, живот от мъртвилото на греха; и това вече ни е подарено чрез Божията благодат. Бог ни “съживи, когато бяхме мъртви чрез нашите престъпления и грехове” /Еф.2:1/, и сега сме “живи за Бога в Христа Исуса” /Рим.6:11/. Но ние се радваме да ходим според ЗАВЕТА НА БЛАГОДАТТА: в свята любов и в радостно покорство. Изпълнени с радост, ние знаем, че оправдани чрез Неговата благодат, не сме я приели напразно /2 Кор.6:1/, че Бог заради Себе Си, заради кръвта на Агнеца /а не поради нашето искане или тичане/ ни е помирил със Себе Си. Така ние ходим в пътя на Неговите заповеди в силата, която Той ни е подарил. Господ ни е “препасал за бой” /Пс.18:39/ и ние воюваме с радост “в доброто войнстване на вярата” /1 Тим. 6:12/. Чрез Този, Който чрез вяра живее в сърцата ни, ние се хващаме с радост за вечния живот. Това е нашата радост, че както “Отец ни работи досега”, така и ние вършим Божиите дела /не поради своите сили или мъдрост, а чрез силата на Святия Дух, подарена ни в Исус Христос/. Дано Той сътвори в нас онова, което е угодно Нему. На Него да бъде слава от вековете и до вековете!