Библейски текст: 1 Коринтяни 15:1-11
Богослуженията от Страстната седмица имаха едно основно предназначение – те трябваше да ни помогнат да видим себе си в светлината на евангелските разкази за последните дни от живота на нашия Господ. Това беше една благоприятна възможност, но и една покана да положим усилие и да бъдем заедно с Христос, когато Мария помаза нозете Му, когато Той говореше за предстоящото прославяне на Човешкия Син, когато беше предаден от един от дванадесетте, когато умиваше краката на учениците Си и седна на последната трапеза с тях, когато беше заловен, осъден, бичуван и разпънат, когато издъхна на кръста и беше положен в гроба. Към всичко това богослужението в навечерието на Възкресение предложи за пореден път още една възможност – да видим себе си, своята собствена история като част от голямото дело на спасението, което Бог е започнал още от деня на греха на нашите прародители в Едем.
Откъсът от 1 Коринтяни 15:1-11 идва като един завършек на всичко, което библейските текстове, прочетени през Страстната седмица, ни предложиха. Този откъс е като семеен албум (примера дължа на Н. Т. Райт), който свидетелства какви са нашите корени, откъде идва и как е достигнала до нас вярата, която изповядваме и чрез която ние сме част от едно голямо семейство. Когато разгърнем страниците му, най-напред виждаме самия Христос, после Кифа, дванадесетте, после груповата снимка на повече от петстотин братя, Яков, всичките апостоли и най-накрая Павел. Но обърнете внимание, това е само началото на албума, само първите няколко страници, а има още много. На тях има толкова много образи, запечатани в продължение на две хилядолетия. Общото между всички тях е вярата във възкресението на Исус Христос. Те са част от тази огромна семейна общност именно защото вярват в Неговото възкресение. И тъкмо защото вярват в Неговото възкресение, те вярват и в своето възкресение, което ще се случи при Неговото пришествие.
За коринтяните беше изключително важно да видят себе си в този „семеен албум“, да видят себе си като част от голямата история, която Писанията разказват, чиято връхна точка е смъртта и възкресението на Месия. Именно като част от тази история те могат да отговорят по правилния начин на всичко въпроси, които създават напрежения и разделения помежду им.
Проблемът за нравствената чистота (6 гл.) може да намери своето разрешение само ако на коринтяните се напомни, че телата им са храм на Святия Дух, че те не са „свои си“, защото са купени с цена – кръвта на Христос. Това, което те вършат в телата си сега, има огромно значение, защото не са вече свои си, а Христови.
Темата за Евхаристията (11 гл.) също може да бъде правилно изяснена, ако коринтяните погледнат назад към смъртта и възкресението на Христос и напред – към Неговото повторно идване. Ако Христос не е възкръснал, трапезата е просто възпоменание за живота на някой, който е в гроба, а Евангелието е не повече от разказ за делата и учението на един мъдър учител – един от многото подобни разкази.
Дори завършекът на химна на любовта (13 гл.) щеше да звучи голословно, ако Христос не беше възкръснал и с това не беше дал сигурна основа на вярата във възкресението на телата на всички, които са Негови. Любовта е най-голяма, защото чрез възкресението на Исус Христос тя е по-силна от смъртта.
Апостол Павел подчертава с пределна яснота, че възкресението е основополагаща реалност за християните. Това не е негова собствена измислица, нововъведение, която трябва да бъде надълго и широко защитавано. Павел и останалите апостоли, всички, чиито образи са поместени на първите страници на албума, свидетелстват едно и също. Павел, Петър, Яков и всички останали едногласно свидетелстват, че „Христос умря за греховете ни според Писанията; че беше погребан; че беше възкресен на третия ден според Писанията; и се яви на Кифа, после на дванадесетте…“ (1 Кор. 15:3-5). Когато Павел пише Първото си послание към коринтяните, тези думи са вече една грижливо пазена и предавана традиция. Павел не се притеснява да добави и своя образ в албума. Макар че е като „някой изтърсак“, като „най-нищожния от апостолите“, недостоен и апостол да се нарече, неговото място е именно там. Той е част от общността на свидетелите, че Христос е възкръснал. Край стените на Дамаск Павел срещна възкръсналия Господ и нямаше как да остане същият човек.
Вестта за Възкръсналия беше в центъра на благовестието и живота на апостолската църква. Историята за смъртта и възкресението на Исус Христос беше централна за идентичността на първите християни. И тук е необходимо да кажем, че когато говореха за възкресение, те не разбираха някакъв неопределен „живот след смъртта“. Не, тяхното разбиране имаше съвсем определена физиономия, много конкретни, дори телесни очертания. Павел дава израз на това разбиране: „Така е и възкресението на мъртвите. Тялото се сее в тление, възкръсва в нетление; сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; сее се одушевено тяло, възкръсва духовно тяло. Ако има одушевено тяло, то има и духовно тяло“ (1 Кор. 15:42-44).
Да бъдеш свидетел на Христос, означава да бъдеш “свидетел на възкресението Му”, да си ял и пил с Него “след възкресението Му от мъртвите”. Апостолската проповед е белязана ярко от това убеждение. Апостол Петър ясно излага разбирането си, че апостолът трябва да е “свидетел” на Христовото възкресение (Деян. 1:22). Християнската надежда във възкресението е означена в срещите с възкръсналия Христос. Ние ще възкръснем като Него, с Него и чрез Него.
Още от началото християнската вяра във възкресението срещна неразбирания и възражения. Атиняните на Ареопага се подиграха на Павел, когато го чуха да проповядва възкресение на мъртвите (Деян. 17:32). Споменатите вече разногласия между коринтяните са израз на подобно неразбиране, което съвсем не престава с преминаването на апостолския век. В своето Обяснение на Псалм 88 Августин пише: “Никое друго положение на християнската вяра не среща толкова яростна, упорита, неуморна и усилна съпротива, както възкресението на телата”. И това съвсем не е случайно. Както вече казахме, вярата във възкресението има съвсем определена физиономия, защото се основава на един съвсем конкретен факт с универсално значение – възкресението на Исус Христос. А Неговото възкресение не означаваше някакво славно, но безтелесно съществуване след смъртта. Ни най-малко. Затова и свидетелствата за срещите с Възкръсналия са толкова важни. Това не са срещи с дух, а с Някой, Който има плът и кости. Спомнете си какво каза Той на събраните апостоли, които се стреснаха и се уплашиха от Неговото внезапно явяване, защото мислеха, че е дух. Исус им каза: „Защо се смущавате и защо се пораждат такива мисли в сърцата ви? Погледнете ръцете Ми и нозете Ми – Аз съм същият; пипнете Ме и вижте, защото дух няма плът и кости, както виждате, че Аз имам“ (Лука 24:38-39).
Голямо изкушение е християнството да се представя просто като един набор от идеи, като духовен път или правило за живот. Всичко това не е изключено, когато говорим за християнството, но централното е друго. Християнството е блага вест за събитие, което се е случило в света, и поради това събитие светът никога повече не може да бъде същият. Онези, които вярват това и го живеят, никога няма да бъдат същите. Те са част от онзи семеен албум, за който заговорихме в началото; албум, в който има много страници, изпълнени с образите на хора от различни страни и времена.
Намираме ли себе си в този албум? Виждаме ли себе си като част от тази голяма история, която започва със Сътворението и намира своята кулминация във въплъщението, смъртта и възкресението на Исус от Назарет? Как четем библейската история – като нещо отдалечено от нас, което има своите обективни основания, или като история, която включва нашите собствени истории в себе си? Ако вярваме във възкресението – това на Христос, ако не само сме приели това благовестие, но и стоим в него, държим го и се спасяваме чрез него, тогава не сме повярвали напразно. Този, който възкреси Христос от мъртвите, ще съживи и нашите смъртни тела чрез Духа Си, Който живее във нас (Рим. 8:11).
За съжаление, съществува и другата възможност. За нея настойчиво говорим още от неделята, предшестваща тържественото влизане на Христос в Йерусалим. Възможността привидно да сме близо, а всъщност да сме неизмеримо далеч. Възможността да сме част дори от това празнично богослужение, да се поздравяваме с „Христос възкръсна“ и при все това сърцето ни да не ликува вътре в нас. Какво всъщност празнуваме в днешния ден? Не същото ли, което трябва да празнуваме всеки неделен ден, когато се събираме – възкресението на първия плод на починалите? Тогава защо сме тук само днес? Защото е прието да се ходи на църква ли? Защото е редно да се отдаде почит към традицията ли? Защото не сме могли да откажем на някоя особено настойчива покана? Дори и такава да е причината, всички са добре дошли. По-важното е друго: не се задоволявайте с това. Възкръсналият Христос ви предлага нов живот, Той иска и вашите образи да бъдат запечатани в семейния албум, иска и вашата история да стане част от голямата история на Божиите спасителни дела, която намира своята кулминация в смъртта и възкресението на въплътения Син Божи. Иска когато Писанията се четат, вие да не оставате далечни слушатели, а участници в неспирната история на Бога, Който спасява, изцелява и преобразява сътворения свят. Иска след свидетелството на Петър, апостолите, петстотинте, Яков и много други след тях да добави и нашето свидетелство.
Христос възкръсна!
пастор Даниел Г. Топалски