Проповедта можете да чуете тук.
“Никой, който е роден от Бога, не върши грях…” /1Йоан 3:9/
I. Често се приема, че да бъдеш роден от Бога и оправдан е едно и също нещо. Новорождението и оправданието били само различни наименования на едно нещо. Сигурно всеки оправдан е и новороден и всеки новороден е и оправдан; да, тези два подаръка от Бога биват давани едновременно на всеки повярвал. В един и същ момент неговите грехове биват опростени и той – роден от Бога.
II. Но макар и да се съгласим, че оправданието и новорождението по отношение на времето са неразделни, по отношение на тяхната същност между тях има много ясна граница. Оправданието означава промяна на едно отношение; новорождението означава преобразуване на една същност. Когато Бог ни оправдава, Той върши нещо за нас; при новорождението Той върши нещо в нас. Оправданието променя нашите външни отношения с Бога, с което се превръщаме от врагове в синове; чрез новорождението се преобразува сърцевината на душата ни, така че да станем от грешници светии. В единия случай ние отново сме поставени в Божието благоволение, в другия ставаме Негово подобие. В единия случай се отмахва вината, а в другия – силата на греха. Така двата процеса съвпадат по време, но по същността си те са съвършено различни.
III. Поради липса на разбиране относно огромната разлика между оправдание и новорождение у мнозина, които са се занимавали с тая тема, е възникнало огромно объркване на понятията, и особено при усилията да се изясни огромната привилегия на Божиите чада, каквато е тази: “роденият от Бога не съгрешава”.
IV. За да я разберем правилно, би било нужно да установим първо същинското значение на израза “роден от Бога” и, второ, да запитаме в какъв смисъл той не съгрешава?
І. 1. Като първа задача трябва да установим същинското значение на израза “роден от Бога”. Общо от всички библейски места, където е използван изразът “роден от Бога”, можем да забележим, че той не обозначава само кръщението или някоя друга външна промяна, а едно всеобхватно вътрешно преобразяване, причинено в душите ни чрез Святия Дух; едно преобразяване на цялото ни естество. Защото от момента, в който биваме “родени от Бога”, ние заживяваме един различен от предишния живот. Така да се каже, се озоваваме в един друг свят.
2. Основата и причината за избора на този израз лесно могат да се открият. За нас с право може да се каже, че сме били “новородени”, когато изживяваме това огромно преобразяване. Защото между обстоятелствата при едно естествено и едно духовно рождение има толкова голяма прилика, че разглеждането на едно естествено рождение ни дава възможност да разберем най-лесно духовното рождение.
3. Нероденото дете живее като всички останали живи същества чрез въздуха, но не усеща това, нито пък което и да било друго нещо. То чува много малко, ако изобщо чува нещо, понеже органите на слуха са неразвити. Не вижда нищо, защото очите му са здраво затворени и е обкръжено от мрак. Може да даде някои слаби признаци на живот и вследствие на това да прави някои движения, които нарастват с приближаване на рождения ден. Това го отличава от един обикновен къс материя. Но то няма никакъв разум. Всичките тези пътища към душата му са все още напълно затворени. Вследствие на това едва ли има някакво отношение към видимия свят и никаква представа за това, което се случва по неговото лице.
4. Това, че новороденото дете не знае нищо за видимия свят, не е защото той е далеч от него; светът е съвсем близо до него и го обгражда отвсякъде. Но то няма сетива за него. Те не са прикачени към душата му, без тях не може да влезе във връзка със съществуващия свят. Освен това между бебето и света има плътна и непроницаема завеса, поради която то не може нищо да възприеме.
5. Но веднага след раждането на детето начинът му на съществуване се променя. Сега то усеща въздуха, който го обкръжава, който трябва да вдишва и издишва, за да остане живо. От това възникват сили, движения и възможности за възприемане, които непрестанно растат. Всички сетива на тялото са пробудени и го снабдяват с всичко необходимо. Очите на детето са вече отворени и възприемат светлината, която свободно навлиза и му помага да открие не само себе си, но и необозримото разнообразие на нещата, които преди са му били съвършено чужди. Ушите му са вече отворени и звуци от най-различен вид навлизат през тях. Всяко сетиво е отправено към обектите, които са предназначени за него. По тези пътища душата осъществява връзка с видимия свят и придобива растящо познание относно нещата, всички неща на света.
6. Същото става и с тоя, който е роден от Бога. Преди да стане онази огромна промяна, той “живее, движи се и съществува” във всичко, което е на този свят; но Бога не може да възприеме. Няма никакво усещане, никакво съзнание за Неговото присъствие. Не чувства нищо от съществуването на Бога, без Когото не би могъл да остане жив и един миг. Няма никакво разбиране за божествените неща. Те не правят никакво впечатление на душата му. Бог непрестанно го призовава от небето, но той не чува. Очите му са затворени, глух е като “аспида, която затъква ушите си”. Не разбира нищо от Божия Дух; очите на сърцето му са затворени и най-черен мрак покрива цялата му душа и го обкръжава от всички страни. Наистина, възможно е да издава първите слаби признаци на живот и безпомощни духовни движения, но все още няма духовен разум, за да може да разпознава духовното. “Не побира това, което е от Божия Дух, и не може да го разбере, защото то се изпитва духовно”/1 Кор.2:14/.
7. Няма почти никакви разбирания за духовния свят, защото няма връзка с него. Не че той е много далеч от него. Напротив! Намира се точно в средата му. Този свят го обикаля отвред. “Отвъдното”, за да употребя този обичаен израз, не е далеч от никого; то е отгоре, отдолу и от всички страни. Само че естественият човек не го познава. От една страна, защото няма никакви духовни сетива, само с чиято помощ можем да разберем божественото; от друга, защото пред очите му има толкова плътна завеса, която запречва всичко.
8. Но когато е роден от Бога, от Духа, колко различен става начинът му на живот! Сега той възприема Бога с цялата си душа и въз основа на достоверната си опитност може да каже: “Ти познаваш сядането ми и ставането ми”. Чувствам Те през всичките си пътища. “Ти си пред мене и зад мене, и турил си върху мене ръката Си” /Пс.139:1,5/. Духът или диханието на Бога веднага се влага в новородената душа, а после се връща пак при Този, Който го е дал. Така че, както човек вдишва чрез вярата постоянно, така и постоянно издишва чрез любовта, молитвата, хвалението и благодарността. Защото любовта, хвалението и молитвата са диханието на оная душа, която наистина е родена от Бога. Чрез този нов начин на духовно дишане духовният живот не само бива съхранен, но от ден на ден умножаван, и то именно способността за духовно възприятие, движение и сила, тъй като сетивата на душата сега са будни и дават способността да се разпознава доброто и злото.
9. “Очите на сърцето” сега са отворени. Той “вижда невидимото”. Познава “превъзходно великата сила” на Бога и Неговата любов към тия, които вярват. Вижда, че Бог е милостив към него, грешника, примирил го е със Себе Си чрез възлюбения Си Син. Познава ясно прощаващата сила на Божията любов и всички Негови “големи и твърде скъпоценни обещания” /2 Петр.1:4/. “Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, е огрял в сърцето му, за да се просветли светът от познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос” /2 Кор.4:6/. Всеки мрак е преминал и пребъдва в светлината на Божието благоволение.
10. Ушите му вече са отворени и призивът на Божия глас не е напразен. Чува небесния призив и му се покорява; познава гласа на своя Пастир. И поради пробудените духовни сетива налице е една неразривна връзка с невидимия свят. Затова може да схване все повече от това, което “на сърцето му не е дохождало”. Знае вече що е мир с Бога, що е радост в Святия Дух, каква е Божията любов, изляна в сърцата на ония, които са повярвали в Него чрез Исус Христос. По този начин е вдигната завесата, закривала преди очите му и запушвала ушите му за познание на Божията любов. Който е роден от Духа, пребъдва в любовта; и “който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог в него” /1 Йоан 4:16/.
II 1. След като разгледахме значението на израза “роденият от Бога”, на второ място трябва да се запитаме: в какъв смисъл той “не съгрешава”? По-горе беше описано как роденият от Бога непрестанно приема въздух от Бога, благотворното влияние на Неговия Дух; как същевременно предава на другите полученото. Който така вярва и обича, който приема чрез вяра непрестанното въздействие на Бога върху своя дух и по един духовен начин излъчва обратно към Бога получената благодат чрез любов, хваление и молитва, той “не съгрешава”, докато “пребъдва в Бога”; и нещо повече: “и не може да съгрешава, защото е роден от Бога” /1 Йоан 3:9/.
2. Под “грях” аз разбирам най-простия и общоприет смисъл на думата – едно очевидно, съзнателно “беззаконие”/1 Йоан 3:4/, престъпване на дадения по откровение, написан закон на Бога, на заповедите Му, чрез който закон нарушителят на неговите разпореждания бива изобличен като такъв още в момента на престъплението. Но “който е роден от Бога” не само не върши такива неща; той и не може да го стори, докато пребъдва във вяра, любов, в дух на молитва и на благодарност. Докато вярва по такъв начин в Бога чрез Христа, обича Го и излива сърцето си пред Него, не може преднамерено да престъпи която и да е Негова заповед, да говори или върши нещо, за което знае, че е забранено от Господа. Докато го съхранява “зародишът”, пребъдващ в него, обичащата, молеща, благодаряща вяра, може да се предпазва от всичко, за което знае, че е мерзост пред очите на Бога.
3. Но тук веднага изплува една трудност, която за мнозина изглежда непреодолима и ги подбужда да се отклонят от ясното становище на апостола, да се отрекат от привилегията на Божиите чада. Очевиден факт е, че хора, за които не можем да отречем, че са “родени от Бога” /понеже непогрешимото Божие Слово свидетелства за това/, все пак не само са можели да вършат грехове, и то груби, но и са ги вършили.
4. Давид несъмнено беше роден от Бога, преди да бъде помазан за цар над Израил. Той знаеше в кого е повярвал. Беше силен във вярата и прославяше Бога. Негови бяха думите: “Господ е пастир мой, няма да остана в нужда. На зелени пасбища ме успокоява, при тихи води ме завежда. И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло, защото Ти си с мен” /Пс.23:1,2,4/. Давид беше така изпълнен с любов, че можеше да възкликне често: “Любя Те, Господи, сило моя! Господ е сила моя, крепост моя и избавител мой, щит мой, рогът на избавлението ми и високата ми кула” /Пс.18:1,2/. Той беше човек на молитвата, който можеше да излива душата си пред Бога във всички житейски обстоятелства: “Ще благославям Господа на всяко време”, “Ти си Бог мой и ще Те славя; Боже мой, ще Те възвишавам” /Пс.34:1; 118:28/. И въпреки това едно такова Божие чадо можа да пожелае и да извърши ужасен грях: прелюбодейство и убийство.
5. Дори и след като Святият Дух бива излян в най-богата пълнота и “чрез Исуса Христа осия живот и безсмъртие” /2 Тим.1:10/, не липсват примери, които съзнателно са ни дадени, за да се поучим. Такъв беше Варнава, човекът, който продаде целия си имот и даде полученото в полза на бедните. В Антиохия толкова го уважаваха, щото беше избран заедно със Савел от всичките апостоли да занесе помощи на бедстващите братя в Юдея. След връщането си от Юдея беше отделен за служение на благовестието по особен начин от Святия Дух. Той трябваше да съпровожда великия апостол на езичниците и навред да му бъде сътрудник; въпреки всичко това по-късно се скара с Павел и се отлъчи от тоя, с когото самият Святи Дух го беше поставил да работи заедно.
6. Един още по-изумителен пример ни посочва Павел в Галатяни: “Когато Петър /старият, усърдният, първият апостол/ дойде в Антиохия, аз му се възпротивих в очи, защото беше се провинил. Понеже преди да бяха дошли някои от Якова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, оттегли се и странеше от тях, защото се боеше от обрязаните. И заедно с него лицемерстваха и другите юдеи, така щото и Варнава се увлече от лицемерието им. Но като видях, че не постъпват право по истината на благовестието, рекох на Кифа пред всички: “Ако ти, който си юдеин, живееш като езичниците, а не както юдеите, как принуждаваш езичниците да живеят както юдеите?” /2:11-14/. И тук е неоспоримо ясно, че един определено “роден от Бога” човек съгрешава. Как да съгласуваме това с изявлението на Йоан, че ”роденият от Бога не съгрешава”, ако го приемем в неговия очевиден и буквален смисъл?
7. Ще повторя това, което вече казах: докато “който се е родил от Бога пази себе си /това той може да стори с помощта на Божията благодат/, и лукавият не го докосва” /1 Йоан 5:18/. Но ако не пази себе си, ако не стои във вярата, тогава може да греши като който и да било друг човек. Оттук лесно се вижда, че всяко Божие чадо може да изгуби стабилността си, но въпреки това прогласената от апостола истина остава здрава и неразклатена. Такова Божие чадо е започнало да изпада все надолу, първо в мислите си. Не е разпалвало дарбата си /2 Тим.1:6/, не е бдяло в молитва, не се е “пускало към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христа Исуса” /Фил.3:14/. Тогава е дошъл грехът на пожеланието, сърцето му се е прилепило към нещо лошо, поддало се е на лошо влияние или копнеж. След това е изгубило вярата си, погледа си към милостивия Бог и с това любовта си към Него; и в такова отслабнало състояние, когато е като всеки друг човек, е станало способно дори да извърши греха.
8. Искам да разясня това с един особен случай. Давид беше роден от Бога и Го виждаше с очите на вярата. Той искрено обичаше Господа. Можеше честно да каже: “Кого имам на небето, освен Тебе? И на земята не желая другиго, освен Теб” /Пс.73:25/, т.е. никоя друга личност, никое друго нещо. И все пак в сърцето му остана естествената порочност, която е зародиш на всяко зло.
Привечер той се разхождаше по покрива на своята къща /2 Царе 11:2/ и вероятно хвалеше Бога, Когото душата му обичаше. В този момент съзря от високото Витсавее. Усети изкушението и му беше ясно, че това би било едно зло дело. Божият Дух сигурно не го оставяше да се двоуми в това отношение. Може би царят чу и позна предупредителния глас, но не го послуша; тогава изкушението започна да надделява. С това духът беше опетнен, все още гледаше към Бога, но не така ясно, както преди. Все още обичаше Бога, но вече не със същата огнена сила. Бог отново го съпътстваше, макар и неговият Дух да беше потиснат, и Неговият глас шепнеше, макар и все по-слабо доловимо: “Грехът лежи на вратата ти” /Бит. 4:7/; “Към Мене погледни и спасен бъди” /Ис.45:22/. Но Давид не желаеше да слуша. Пак виждаше, но не Бога, а това, което му беше забранено, докато плътта надделя над благодатта и душата му пламна в порочната страст.
От този момент очите на духа му бяха затворени и Бог се изгуби от погледа му. Вярата, божествената, свръхестествената връзка с Бога и любовта към Него в един и същ миг секнаха; Давид се втурна напред като бик и съзнателно нагази в блатото на греха.
9. Виждате тук съвсем очевидно пътя от благодатта към греха, описан крачка по крачка. 1) Божественото семе на вярата, което поражда любов и побеждава, пребъдва в тоя, който е “ роден от Бога”. Той “ пази себе си” чрез Божията благодат и “ не може да съгрешава”. 2) Появява се изкушение; дали то идва от света, от плътта или от дявола, е все едно. 3) Божият Дух предупреждава за близостта на греха и призовава към още по-голяма бдителност в молитвата. 4) Човекът се поддава до известна степен на греха и той му се струва все по-привлекателен. 5) Святият Дух бива потиснат и вярата – отслабена. Любовта към Бога охладнява. 6) Духът засилва укора си и казва: “Този е пътят, него следвай”. 7) Човекът запушва ушите си за болезненото изобличение и се вслушва в примамливия глас на изкусителя. 8) В сърцето му възниква порочната страст и се разпространява дотолкова, щото вярата и любовта изчезват; в това състояние той е готов да извърши на дело греха, тъй като Божията сила е изгубена.
10. Същият процес може да се обясни и с друг пример. Преди да дойдат пратениците на Яков /Гал.2:12/, Петър ядеше с езичниците, защото знаеше, че което е очистено от Бога, е чисто.
Но когато тия дойдоха, в сърцето му възникна изкушението да страни от езичниците и да общува само с юдейските християни, като с това постави почестите от хората по-високо от Божията похвала.
Духът го предупреждаваше, че грехът е близо; въпреки това Петър донякъде се поддаде на страха от човеците. В същата степен у него отслабнаха вярата и любовта.
Бог го упрекна още веднъж за това, че е дал място на дявола. Но апостолът не искаше да чуе гласа на своя Пастир, а се поддаде на робския страх и с това потисна Духа. Тогава Господ се оттегли и понеже вярата и любовта бяха угаснали, се стигна до извършването на самия грях: той “не постъпваше право по истината на благовестието”. Странеше от своите братя в Христа и чрез лошия си пример /а вероятно и чрез съветите си/ принуждаваше езичниците да живеят като ”юдеи” и с това вплиташе себе си и тях в робското иго, от което Христос ги беше освободил.
Несъмнено вярно е, че който е роден от Бога и пази себе си, не върши грях и не може да го върши. Но ако не пази себе си, може да съгрешава безброй пъти с безброй видове грехове.
ІІІ. 1. От изложените разсъждения можем първо да се научим как да дадем ясен и неподлежащ на възражения отговор на един въпрос, смущавал много хора с честни сърца: съгрешаването предшества ли изгубването на вярата или е следствие от него? Едно Божие чадо първо извършва греха и с това изгубва вярата си или изгубва вярата си, преди да може да стори греха? Аз отговарям: във всеки случай изгубването на вярата бива предшествано от греха на неизпълнението, от някакъв грях в мисълта. Но реално извършеният грях винаги се предшества от изгубване на вярата.
Колкото по-точно изпитва един вярващ сърцето си, толкова повече ще се убеждава, че “вярата, която действа чрез любовта”, изключва греховни мисли и дела от душата, бдяща в молитва. Въпреки това дори и в такова положение той е изложен на греха, и преди всичко на оня, който преди го е заплитал много лесно. Но ако очите на душата му са отправени неотклонно към Бога, изкушението скоро изчезва. В противен случай бива завличан от собствената си страст /Яков1:14/, която зачева и ражда грях; а след като вярата се съкрушава чрез греховните помисли, това стремглаво го хвърля в мрежата на сатана, така че вече е готов да извърши греха и на дело.
2. На второ място, от гореказаното можем да научим какво е животът от Бога за душата на един вярващ, в какво на практика се състои и каква е предпоставката за него. Тази предпоставка е постоянното божествено въздействие на Святия Дух. Бог вдъхва на душата живот, а тя издиша това, което е възприела по-напред от Него; това е постоянното въздействие на Бога върху душата и отговор на душата на полученото благословение; непрестанното присъствие на Бога, живия, обичащ и прощаващ Бог, Който се открива на сърцето и бива възприеман чрез вяра и един непрекъсващ отговор чрез любов, хваление и молитва, чрез мислите на сърцето, чрез думите на езика и делата на ръцете, чрез една цялостна жертва, която принася душата и тялото като жертва свята и благоугодна, каквато Бог в Христа желае да получи.
3. Третото, което следва, е, че отговорът на душата /можем да го наричаме, както пожелаем/ е безусловно необходим за продължаващия приток на божествен живот в нас. Защото е съвсем ясно, че Бог не упражнява Своето въздействие върху душата повече, в случай че тя не реагира на това. Наистина, Той ни изпреварва с благословенията на Своята милост. Той първо ни се е открил и ни е възлюбил. Още докато сме били далеч, ни призовава при Себе Си и огрява сърцата ни със Своята слава. Но ако ние не обичаме Този, Който първо ни е възлюбил, ако не искаме да слушаме Неговия глас, ако отвръщаме погледа си и не отделяме никакво внимание на светлината, излъчвана от Него към нас, тогава Божият Дух повече няма да ни досажда, все повече ще се оттегля от нас и ще ни остави на тъмнината в сърцата ни. Няма повече да вдъхва диханието Си в нашите души, ако ние не излъчваме към Него любов, молитва и благодарение – една жертва, която е угодна Нему.
ІV. 1. Нека накрая се научим да следваме указанията на великия апостол: “Не високоумствай, но бой се”. Нека се боим от греха повече, отколкото от смъртта и ада. Нека имаме постоянен /но не и болезнен/ страх от това да следваме пожеланията на измамливото си сърце. “Който стои, нека внимава да не падне” /1 Кор.10:12/. Дори и тоя, който сега стои твърдо в Божията благодат, във вярата, която побеждава света, може поради един грях в мисълта да падне в жертва и по този начин да претърпи крушение. И колко лесно след това действително извършеният грях ще възстанови властта си върху него! Затова, о, човече Божи, бъди винаги нащрек, за да чуваш непрестанно Божия глас. Бодърствай да се молиш непрестанно и на всяко време да изливаш сърцето си пред Господа. Така вярата и обичта ти винаги ще бъдат налице и никога няма да съгрешаваш.