Втори етап от зараждането на методизма – Джорджия

Пътуването към Новия свят през XVIII век не е за хората със слаби сърца. Джон Уесли  никога не се е качвал на кораб; той ненавижда и се страхува от морето още от младостта си. (J&D, 18:222). Близката среща с морето през суровата зима не е от привлекателните страни на призива за Джорджия. Бъртън предполага, че първата възможност на Уесли да направи добро за душите на другите ще бъде още на борда на кораба: “Твоето лично, както и публично, обръщение към тях най-вероятно ще има най-добър ефект върху разума им, докато виждат чудесата на Бог в дълбините; така след тези впечатления те ще бъдат по-добре предразположени към религиозните навици.” Всъщност самият Уесли е силно повлиян от мощните атлантически бури.

Цялата очевидна действителност на смъртта разкрива слабостта на чувството на Уесли за сигурност; въпросът за спасението сега придобива нов смисъл на неотложност и спешност. Той се страхува да умре, не иска да умира и се срамува да го признае: “О, колко чисти по сърце трябва да са тези, които ще се радват да се появят пред Бог в момент на предупреждение!”(J&D, 18:141). Тревогата на Уесли е усложнена и от нарастващата тенденция да  смята страха си от смъртта като доказателството за липса на вяра.

Третата и най-лоша буря, точно седмица преди да видят земя, довежда Уесли до смирение пред мъдрата, свята и милостива воля но Бог; тя също отваря очите му за дълбочината на вярата на моравските братя от Германия, които са на борда. Докато присъства на тяхното вечерно богослужение (какъвто обичай има), морето залива кораба, разцепва грота и се разлива между палубите; “сякаш дълбините вече ни бяха погълнали.” Английските пътници крещят от страх; германците спокойно продължават да пеят псалма “без прекъсване.” Уесли е много впечатлен от вярата на моравските братя в лицето на смъртта. Такава спокойна увереност той не е виждал досега. След тази опитност открива, че е способен да говори на приятелите си “с дързост” и да им посочи разликата между тези, които се боят от Бога, и тези, които не се боят от Него, в час на изпитание. Значимостта на тази травма за Уесли е явна в реакцията му, отбелязана в неговия дневник: “Това беше най-величественият ден, който досега бях виждал.”  

Уесли стъпва в Джорджия на 6 февруари 1736 г. Тогава не знае, че ще остане в колонията по-малко от две години. Този период е достатъчно важен за Уесли, за да го нарече “втори етап в развитието на методизма.” Такава терминология се отнася преди всичко за учредяването на  методистка група в Джорджия, подобна на тази в Оксфорд. Опитността в Джорджия  е важен епизод от духовното пътуване на Уесли и затова има значителна роля за развитието на богословието му. Методистката мисия в Джорджия, дори със съвсем скромен успех, представя възможност за  вграждане на специфични аспекти в развиващата се концепция на Уесли за църквата и мисията ú в света.

Една от първите кризи в новата му епархия вероятно е знак за предстоящи проблеми – при завръщането си на “Симъндс”[1], първата вечер, той намира всички пияни. На следващия ден наблюдава трошенето на буретата с ром в съответствие със законите на колонията: робството и ромът са незаконни, за съжаление на много заселници. Самият Уесли никога не е имал нито намерението, нито възможността да бъде ежедневно куче-пазач на цялата епархия с дължина около 200 мили.

Резултатът от изпитанията в средата на Атлантика е, че Уесли приема духовното настойничество на германските пиетисти, които имат вярата и увереността, желани от самия него. Един от първите му разговори, когато пристига в Джорджия, е с Аугуст Шпангенберг. Той е ръководителят на моравските братя, който запознава Уесли с разликата между двете групи германски пиетисти в Джорджия. Едните са залбургчаните, установили се в Ню Ебенезер. Те следват ученията на Август Херман Франке и Самюел Ърлспергер, основани на школата на Филип Якоб Шпенер и университета в Хале. Другите са моравските братя, установили се в Савана, които следват ученията на Спангенберг и Николаус Лудвиг фон Цинцендорф, който осигурява убежище за сепаратистката моравска общност в Хернхут в централна Германия. Въпреки че първите са вероятно по-малко солифидиани[2] от последните в поддържането на основно германската лутеранска традиция, напрежението между тях изглежда е причинено предимно от различия в устройството, практиката и индивидуалността. Уесли влиза в контакти по-често с моравските братя, които според него изразяват с вярата и дисциплината си белезите на ранното християнство.

Шпангенберг също съветва Уесли по отношение на личното му спасение. Той поставя настойчиво въпроса, който е в центъра на дилемата на Уесли: “Свидетелства ли Божият Дух с твоя дух, че си Божие чадо?” Уесли отговаря на различните въпроси по най-добрия начин, по който може. И въпреки че записва в дневника си: “боя се, че това бяха просто празни думи”, той изглежда е задоволил германския ръководител, който пише в своя дневник: “Смятам, че благодатта наистина живее и царува в него” (Schmidt,153). В дневника на Уесли е отбелязано съжалението му, че Шпангенберг отрича апостолската приемственост, но наблюдението “той е мистик” изглежда не е израз на досада в този момент. Уесли поддържа връзката си с германците (особено в Савана) по време на престоя си в Джорджия, не само докато живее няколко седмици в дома им, изчаквайки предишният свещеник, Самюел Куинси, да освободи жилището, но и като посещава редовно всяка вечер богослуженията им. На тези събирания Уесли е особено развълнуван от пеенето.

Замисълът на Уесли за служение сред индианците започва да се материализира през февруари, преди мисионерите да се преместят за постоянно на брега. Първият му контакт с индианците в Джорджия, на борда на “Симъндс”, ясно показва недоразуменията, на основата на които той предлага мисия на тези “благородни диваци”. Той бързо е изваден от заблудата, че те са без предубеждения или интереси и като малки деца са нетърпеливи и готови “да приемат Евангелието в неговата простота.” Въпреки че Тамочичи, вожд на крийките[3], изразява желанието си да чуе “Великото слово” (ако мъдрите мъже от неговото племе позволят), той предупреждава братята Уесли и техните приятели, че френските, испанските и английските търговци са причинили голям смут и са настроили много хора срещу Словото. Тамочичи дава ясно да се разбере, че не желае да ги евангелизират по испанския начин; той би желал първо да им обяснят и след това да ги кръщават. Вождът има силни чувства към християнството; собственият му баща е убит от испанците, защото отказва да бъде кръстен. Тамочичи и Синоки, кралят на племето в Савана, канят братята Уесли да посетят селището им. Пет дена по-късно, когато братята се отправят нагоре по реката край Савана, за да ги посетят, те не откриват нито един от индианските водачи вкъщи. Обобщаващият коментар в дневника на Уесли гласи: “Внимавай, Америка – не бъди като Англия!” Мисията при индианците има доста нестабилно начало и няма да се подобри с месеци напред.

Служението на Уесли сред хората в Савана също започва с предзнаменования за добри перспективи и проблеми. Сред хората, които той вижда на 4 март, по време на първото си посещение в епархията, е Робърт Хаус, енорийски свещеник, който ще изиграе важна роля в методистките проекти на Уесли, преди да е изтекла годината. Следващата неделя доста голямо общество се събира във временното помещение, за да чуе  проповедта на Уесли върху посланието за деня – І Коринтяни, 13 глава – което той свързва със следващия урок за деня – Лука, 18 глава. По този начин той показва, че изискванията за любов и посвещение са балансирани с божественото обещание за вечен живот за тези, които са съгласни nudi[4] nudum Christum sequi – “неподправени да следват неподправения Христос.” След това Уесли прочита студия, която (както той казва по-късно) им съобщава, “че ще дойдат атаки” (J&D, 18:365), предупреждавайки, че ще спазва религиозните  правила във всичко като верен слуга на Англиканската църква. Никой не би трябвало да е изненадан, че Уесли се придържа към това изявено намерение с решителност.

Такъв подход към църковен живот е може би по-подходящ за германските пиетисти – приятели на Уесли, отколкото за неговите апатични, отделени от църквата английски енориаши. Все пак има една малка група в Савана, която ще осигури ядрото за типично методистка програма за духовно обогатяване. Малко религиозно общество е сформирано предното лято в Савана от Робърт Хаус. Ингам открива тази група в началото на април 1736 г., докато Джон и Чарлз са във Фредерика. Тяхното намерение е да четат, да се молят и да пеят псалми. Събират се в сряда, петък и неделя вечер. Ингам ги насърчава и обещава да ги посещава при удобен случай. Той прави това в неделните дни същата пролет.

При завръщането на Джон Уесли  в Савана в края на месеца Ингам вероятно му описва работата на това малко общество. “Дневникът” на Уесли, публикуван четири години по-късно, показва, че той и Ингам тогава се съгласяват да поощряват такова намерение сред “най-сериозните” в тяхното “малко стадо”, за да могат “да се порицават, поучават и съветват един друг.” Той си спомня, че съветват тези приятели “да се обединят в малко общество”, въпреки че такова вече е сформирано. По-късно публикуваният разказ на Уесли казва, че те насърчават избрани хора от групата да се събират в неделя следобед  “ за по-близко общуване един с друг.” Личният дневник на Уесли показва, че той “се съгласява” с Ингам на 9 май, но няма никакви бележки в дневника му, писма или ръкопис на “Дневника” за участието на Уесли в събиранията на която и да е група през пролетта или лятото на 1736 година в Савана. Всъщност той напуска Савана и отива във Фредерика и преди септември е в епархията си едва за четири седмици – през юли, когато редовните му вечерни занимания са да посещава обществените събирания на германските пиетисти.

 Уесли се опитва да приложи тази идея във Фредерика. Разказът в “Журнал” за началото на методисткото общество е ясен:

 Четвъртък, 10 юни. Ние започнахме да изпълняване във Фредерика това, което се бяхме съгласили да правим и в Савана. Нашето намерение беше в неделя следобед и всяка вечер след богослужение да прекарваме повече време с най-сериозните посетители в пеене, четене и разговори. Тази вечер беше само Марк Хърд. Но в неделя мистър Хърд и други двама пожелаха да бъдат приети. След един псалм и кратък разговор  аз четох от “Християнско съвършенство” на Лоу. Завършихме с друг псалм.

Дневникът потвърждава този разказ в почти всеки детайл; единствената добавка са само имената на новите участници тази неделя, дошли с Марк Хърд – Бети Хасел, Фийби Хърд и мисис Хърд (а не мистър Хърд, както е в публикувания разказ). Мистър Хърд се присъединява към тях следващата вечер след молитва. Така групата се среща редовно, докато Уесли заминава около седмица след това. Някой може да забележи, че Марк, Бети и Фийби са съответно на 21,18 и 17 години – методистите са предимно млади хора, както е и преди това в Оксфорд. На 16 юни друга група приятели решават да се събират на обед в дните за пост, сряда и петък, но няма доказателство, че тази група е продължила събиранията си след първата седмица.

При следващото посещение на Уесли във Фредерика, през август, той отново записва в дневника си редовни вечерни събирания. Записките са подобни на тези в оксфордските дневници: “Мистър Хърд и др. пяхме, молихме се, пяхме, четохме, водихме разговор на религиозна тема, пяхме.” От деветте или десетте човека, които посещават събиранията през следващите дни, пет или шест се съгласяват да продължат събиранията, след като Джон напуска в края на следващия месец. Мистър Рийд, мирянин- помощник, обещава да чете молитвите в негово отсъствие. Преди да напусне Фредерика, Джон отбелязва копие на “Псалми и химни”, вероятно за да бъде ползвано от мистър Рийд.

В Савана подобни бележки в дневника, които показват ангажираността на Уесли в събирания на общество, започват да се появяват в края на септември – един път в неделя следобед и два пъти в сряда вечер. Освен това Уесли започва да събира група всяка събота вечер. След като Чарлз Уесли и Бенджамин Ингам се връщат обратно в Англия, името, което най-често се среща в бележките в дневника на Уесли при тези събирания в Савана  през следващите няколко месеца (по-редовно от ноември), е Робърт Хаус.

Ноември 1736 г. изглежда е критична точка в развитието на групата. До този момент Уесли посещава обществените събирания на германците след прочитането на вечерната молитва; през ноември този модел се променя, така че той посещава германците по-рано вечер, след това чете вечерната молитва и се среща с отделни личности (като Софи Хопки и мис Бови) или с малкото методистко общество. По-постоянното внимание на Уесли към обществото в Савана изглежда му помага да процъфти. Членовете на обществото се срещат с него всяка съботна нощ, когато е в Савана, от средата на септември 1736 г., докато дневникът му прекъсва година по-късно. Групата, която се събира в неделя следобед, става редовна от средата на ноември 1736 г. Седмичните сесии на Уесли със Софи Хопки и мис Бови увеличават броя на участниците си през декември 1736 г. и “включват мистър Хаус и др.”

До февруари 1737 година малкото общество установява редовен модел за срещи с Уесли след вечерните молитви в сряда и събота вечер и неделя следобед. Мистър Хаус и мисис Гилбърт изглежда са двама от най-редовните посетители. Форматът на срещите, очевиден от бележките в дневника на Уесли, е докладван на SPCK през февруари 1737 г.:

Доста време след вечерните богослужения [в неделя следобед] толкова от моите енориаши, колкото желаят това, се срещат в дома ми (както правят това и в сряда вечер) и прекарваме около час в молитва, пеене, четене на полезна книга и взаимно съветване. По-малък брой (предимно тези, които желаят да се причестят на следващия ден) се срещат тук в събота вечер; няколко от тях идват при мен и през другите вечери и прекарваме около половин час в подобни занимания (J&D, 18:476).

Обществото в Савана изглежда процъфтява през остатъка от престоя на Уесли в колонията и посещенията на публичните богослужения продължават да се увеличават.

Малкото общество във Фредерика обаче няма същия успех. Когато Джон ги посещава за около седмица през октомври 1736 г., той открива, че обществената молитвена служба е прекратена. Опитва се да вдъхне живот в групата с провеждането на редовни вечерни срещи, на които четат Ефрем Сирин. Но неговото следващо (и последно) посещение в малкото селце през януари 1737 г. носи белезите на крайно отчаяние; дневникът му посочва, че няма вечерни събирания на методистката група. По-късно той си припомня своето напускане в дневника си: “След като работих около двадесет дни на вятъра в това нещастно място, [на обед] аз напуснах окончателно Фредерика. Това беше … пълно отчаяние за вършенето на добро там, което ме наведе на мисълта да не го посещавам повече.”

Уесли се надява да продължи контактите си с индианците, по-специално с  племето Чоктоу, които той вижда като “най-малко изтънчени, т.е. най-малко корумпирани от всички индиански племена”. Тази цел е осуетявана постоянно от загрижеността на Огълторп, че отсъствието на Уесли ще остави Савана “лишена от свещеник”. Някои от разговорите, които провежда с местните американци, оставят в Уесли много неприятни впечатления. В своя “Дневник” той ги описва с пренебрежителни термини като “лакомии, пияници, крадци, лицемери, лъжци” и по-лоши. Същността на критицизма на Уесли става явна от заключителните му бележки за крийките: “Те не показват никакво желание да научат нещо, най-малко за християнството, бидейки самоуверени в своите собствени способности и мъдрост, подобно на съвременните китайци или древните римляни” (J&D, 18: 204). От своя страна, Ингам прекарва известно време в Айрин, къща, построена на  една могила близо до индианско селище на крийките; той не само се научава да говори езика им, но започва да развива и писмена форма, като използва техни букви (Schmidt, 185). Патрик Тайлфър докладва, че методистите бързо напускат Айрин, “изморени много скоро от това начинание”.

Уесли изглежда има по-добри чувства към мисията сред черните обитатели на Америка. Джон Бъртън му е казал, че едната от целите на SPG (виж глава 1) е “покръстването на негрите-роби” и че вратата за тази цел е отворена в Пърисбърг. Контактът му с няколко роби в една църква в Чарлстън през август 1736 г. го обезсърчава в известна степен поради липсата на християнско обучение и разбиране в основите на тяхната вяра. Подобна опитност в Понпон през април следващата година довежда до религиозното обучение на младо чернокожо момиче. Вниманието, което момичето обръща на обясненията на Уесли, той характеризира като “неописуемо”. Момичето е особено развълнувано от коментара на Уесли, че ако е добра, нейната душа ще напусне тялото ù, когато умре, и ще отиде да живее с Бог “на небето”, където никой няма да я бие и наранява. На следващия ден тя си спомня всичко и казва на Уесли, че ще помоли Бог, нейния Създател, да ù покаже “как да бъде добра” (J&D, 18:180).  Успехът на Уесли при тази авантюра е повторен не след дълго с младо момче в Пърисбърг, което “имало желание и се поддавало на обучение”. Тези инциденти го карат да предложи програма за пътуващо обучение на американските негри:

Първо да се разпита и да се открият най-сериозните плантатори. После, след като ги разпитат кои от техните роби са най-добре настроени и разбират английски, да обикалят от плантация на плантация и да остават във всяка толкова, колкото е необходимо. (J&D,18:181)

Въпреки че той споменава желанието на някои джентълмени от Каролина да преследват тази цел, няма никакви данни този план да е бил приложен някога. Постоянно му е напомняна истината от  по-ранния му коментар пред управителите на Джорджия: “Една епархия от над двеста мили по дължина се смее на труда на един човек” (Letters, 25:474). Противопоставянето на Уесли на нечовешкото отношение все пак е настойчиво и се разпростира към множеството примери на заробване на бели хора, които достигат да него. Те включват тъжните случаи на Рейчъл Уре и Дейвид Джоунс. Последният се самоубива, защото е малтретиран от капитан Уилямс, собственик на плантация, известен с лоша слава (J&D, 18:177,445-46).

Интересът на Уесли в обучаването на младите, явен при работата му с оксфордските методисти, продължава и в Джорджия с ангажирането на методистите в училището в Савана. Чарлз Деламот е учител, поддържан отчасти от SPG. Той не само учи децата “да четат, пишат и да правят сметки”, а също дава религиозни напътствия на по-младите преди училище сутрин и на по-големите след училище. Уесли преподава вероучение на всички в събота и преди вечерната молитва в неделя следобед. Самият Уесли има особен интерес в обучението на мис Хопки и мис Бови, две млади жени, на които той преподава езици и богословие и към които развива особена привързаност.

Други особени личности и групи в Джорджия получават специално внимание от страна на Уесли. Той научава малко немски, за да разговаря с моравските братя и залцбургчаните. За да може да разговаря с някои испански евреи от своята енория (като доктор Нунес и неговото семейство), учи и техния език. През май 1737 г. той отбелязва факта, че някои германски и френски заселници, които не знаят английски, живеят  доста далеч от място, където има пастир, който да говори техния собствен език, и затова са принудени (докато научат английски) да живеят без обществени богослужения и “отчасти да бъдат без Бог в света”. През късната есен на 1737 г. той започва да чете вечерни молитви на немски и френски в събота следобед на заселниците в Хампстед и Хайгейт. Когато някои от заселниците, които не говорят английски, чуват за това, те също искат богослужения на своя език. Уесли прави това следващата неделя, като води богослужение за молитва на италиански “на няколко валденси”[5] в девет сутринта и  на френски в един следобед, между богослуженията на английски в пет, десет и половина и три (J&D, 18:194). Това служение сред колонизаторите, които не са с английски произход, е кратко, тъй като дните на Уесли в Джорджия са преброени.

Енорията в Савана се повлиява добре от служението на Уесли. Посещаемостта на обществените богослужения се увеличава значително след неговото идване. Богослуженията в неделя следобед редовно привличат 60 до 80 човека до есента на 1737 г.; дори “кратките ежедневни молитви” в пет сутринта са редовно посещавани от две до три дузини хора. Обществената критика изглежда няма разрушителен ефект върху живота на епархията; Уесли не веднъж е критикуван за проповеди, които представляват “сатира на определени хора”, и въпреки че някои хора не оценяват такава лична обида, други със сигурност са привлечени от този метод (дори Патрик Тайфлър, който често критикува Уесли, има положителни коментари за тези проповеди).

Една привлекателна, уникална черта на хвалебните богослужения в Джорджия е използването на химни. Това е улеснено от Уесли с публикуването на “Сборник с псалми и химни” (A Collection of Psalms and Hymns) през 1737 г., първата английска песнарка, публикувана в Америка. Тези текстове, много от които преведени от немски, изразяват същността на пиетизма, основан на Писанието, и отразяват темите, централни за духовните търсения на Уесли – пълна зависимост от благодатта, централно място на любовта, желание за истински пламък, който да разпали студеното му сърце (виж сватбената песен на душата на Цинцендорф). Песнарката сама по себе си е организирана по такъв начин, че да се улеснява използването ù на методистките богослужения: част II съдържа “Псалми и химни за сряда и петък”, а част  III – за събота.

Духовната придирчивост на Уесли (както се вижда в бележките в неговия дневник през февруари 1737 г.: “Спазвай всички условия на литургическите правила и канони”) очевидно не е проблем за голям брой заселници, а в края тя дава своя принос към най-сериозното предизвикателство, с което той се среща. Уесли е прекъснал по-рано опитите на някои заселници да имат частно кръщение и да избегнат обявяването на брачните  клетви публично, извиквайки: “О, дисциплина! Къде може да бъдеш открита? Не в Англия, а вече не и в Америка.” (J&D, 18:419). Прибързаната женитба на Софи Хопки за Уилям Уилямсън е унищожителна за Уесли като ухажор, но тя е неправилна и в религиозен смисъл в очите на Уесли, енорийския свещеник. Неговото последвало откритие за лицемерното ù поведение и за нейната липса на покаяние го кара да я отстрани от причастие. Това е публична обида, която кара нейния нов съпруг да предяви серия от обвинения пред съда в Савана. В комбинация с разделението в общността, причинено от нещастните действия относно Софи Хопки, начинът  му на служение  дава основание за много от обвиненията, отправени срещу него. Главният магистрат (настойникът на Софи, Томас Костън) довежда лъжливи съдебни заседатели, които отправят десет обвинения срещу Уесли. Уесли обвинява Костън, че разпространява слухове, че той е:

“…подъл лицемер, прелъстител, предател на вярата ми, ненадминат лъжец и двуличен човек, който прави всичко възможно, за да отчужди омъжената жена от съпруга ù, пияница, съдържател на вертеп; допускал проститутки, развратници, пияници, а също и убийци и такива, които проливат кръв до масата за причастие; отблъсквал другите от чиста злоба и ярост; отказвал християнско погребение на християни; убивал деца, като ги потапял в студена вода; папист, ако не йезуит или дори основател на нова религия, такава, за която никой не е чувал; горд свещеник, който искал да стане епископ, духовен тиранин, деспотичен узурпатор на незаконна сила; лъжеучител, който карал другите под опасност от проклятие да правят това, което сам пропускал; отрицател на кралското върховенство, враг на колонията, сеяч на  подмолна противодържавна дейност, обществен подстрекател, смутител на семейния мир, подстрекател на бунтове “ – с други думи, такова чудовище, “ че хората биха предпочели да умрат пред възможността да го оставят да продължи по този начин” (J&D, 18:540-41).

Действителните обвинения, отнесени към съдебните заседатели, нямат същото звучене за тях, но са формулирани с по-технически език, показвайки как Уесли “се е отклонил от принципите и правилата на Официалната църква, в много случаи несъвместими с щастието и просперитета на колонията”. Такива са въвеждането на новости и иновации в богослуженията и тайнствата на Църквата, като например ограничаването на Господната трапеза до определен кръг отбрани хора, които “да се подчинят на сериозна система от покаяние, признание, смирение и посещаване на ранните и късни часове за молитва”, като се използват слуги и разузнавачи за намеса в семейните дела. Обвиненията са сведени до десет, които Уесли обобщава, както следва:

1. За писане и говорене с мисис [Софи] Уилямсън против съгласието на съпруга ù.
2. За недопускането ù до Свято причастие.
3. За разделянето на сутрешното богослужение в неделя.
4. За недекларирането на принадлежност към Англиканската църква.
5. За отказ от кръщение чрез поръсване на детето на мистър Паркър, освен ако родителите не удостоверят, че е болно.
6. За отстраняване на мистър Гау от Свято причастие.
7. За отказ да водя погребалното богослужение на Натаниел Полхил, анабаптист.
8. За това, че се наричам епископ на Савана.
9. За отказ да приема Уилям Аглиънби за кръстник, защото не участва в причастието.
10. За отказ на Джейкъб Матюс по същата причина (J&D, 18:561-62).

Тези обвинения трябва да осигурят основата за процес, ако Уесли не се измъкне от колонията, преди нещата да стигнат да съд. Обвиненията, дори и да не представляват строг законен процес срещу него (доклад на съдебните заседатели посочва, че обвиненията не представят нищо противно на закона),  дават ясна картина на действията, които предизвикват недоволство сред енориашите на Уесли при неговото първо (и единствено) назначение. Неговите врагове никога не изпитват удоволствието от осъждането на Уесли, тъй като той не се явява в съда в определения срок и внезапно напуска колонията  през декември 1737 г. , преди да може да започне процес.

Уесли пристига в Джорджия с големи очаквания, но напуска с известна доза горчивина и разочарование: “Аз отърсих прахта от нозете си и напуснах Джорджия, след като проповядвах Благата вест там…не както трябваше, но както можех.” И все пак той е израснал в себеразбиране. След дълго пътуване обратно към Англия, през което отново се среща с опасността от голяма морска буря, той може да види положителните черти на своето служение в Джорджия, въпреки че целта, с която тръгва, “не е постигната”. Той чувства, че Бог го е смирил, изпитал го е и му е показал какво има в сърцето му (сравни Второзаконие 8:2). Той се научава да бъде предпазлив, да приема Божиите напътствия; преодолява страха си от морето. Освен това се среща и запознава с много Божии служители, “по-точно с тези от църквата в Хернхут.” Всички в Джорджия чуват Божието слово и някои отговарят с вяра и любов. Много деца научават как да служат на Бога, а той прави няколко стъпки към занасянето на Благата вест и на африканските и на американските езичници” (J&D, 18:222).

Вероятно най-важното е, че Уесли се придвижва значително по пътеката на своето духовно пътуване. Неговото дълго търсене на сигурност и спасение е съпроводено от поредица богословски влияния, които той очертава в един меморандум, написан по пътя на връщане от Джорджия (J&D, 18:212-13). Неговото начало в  жилището на енорийски свещеник, обучен от своя баща-свещеник и от майка-пиетист, го оставя вкоренен в традициите на Англиканската църква, със склонност към определена пуританска практичност. Това положение, от една страна, предпазва от обръщане на голямо внимание на външните дела, както и на вяра без дела, от друга. През началните години на своето учение Уесли се запознава с някои лутерански и калвинистки автори, чиито произведения той сега разбира. Те са белязани от “ нараснал страх от католицизма” и възвеличават вярата с цената на заповедите. Английските пиетисти Бевъридж, Нелсън, Тейлър, Лоу, които Уесли започва да чете в средата до края на 20-те години на XVIII век, изглеждат по-съвместими с разума и словото, въпреки че техните различни тълкувания на Словото пораждат известно объркване. В началото на 1732 година Клейтън и неговите приятели, свещениците от Манчестър, отказали да подпишат клетва за вярност, му дават “точно правило за  тълкуване на Словото”, наречено “Единодушието на вековете”. Ранното християнство става негово мерило за разбиране на пророчествата на Бог и му дава примитивния модел на християнско мислене и действие. Тъкмо когато е започнал да разбира смисъла на този подход, той среща лично Уилям Лоу, който в края на 1732 година е още по-мистично предразположен. Лоу представя на Уесли средновековния мистичен трактат Theologia Germanica. Това поставя началото на интереса му към широка гама континентални католически мистични произведения.

Напрежението между последните две влияния, едното, представящо модел на дисциплиниран християнски живот и мисъл, другото, предполагащо, че истинската религия превъзхожда оковите на подчинението, определя рамките, в които протича духовната борба на Уесли в Джорджия. Напрежението започва да отслабва, когато след внимателно изучаване на Pandectae на Бевъридж през септември 1736 г. Уесли достига до извода, че каноните на Ранната църква не са толкова автентични, универсални или достоверни, както е мислел. И след това за около два месеца той в голяма степен загърбва интереса си към мистиците, които пренебрегват кое да е от благодатните средства и чиито произведения, според това, което Уесли пише на по-големия си брат, “са скалата, в която неговата вяра едва не претърпяла корабокрушение” (Letters, 25:478). И в двата случая Уесли прехвърля интереса си от тяхната богословска методология към техния християнски начин на живот. Едно от обвиненията срещу него, отправени от заселниците, включва коментара, че “се опитва да подражава на праотците, които много строго подражават на живота на Христос”. На кораба на връщане към Англия Уесли прекарва доста време, приключвайки работата си по съкращаването на  “Святият живот на Монсеньор де Ренти”, френски мистик, чийто живот на вяра и благочестие продължава да вдъхновява Уесли в търсенето на сигурност.

Но преди всичко немските пиетисти сега заемат централно място в търсенето му на смислена вяра. Централните учения и образи в моравското богословие на сърцето са ясно отпечатани в разума и духа на Уесли в Джорджия. Метафората на огъня, която  развива специално значение за Уесли в светлината на спасяването му от горящата къща по време на детството му, сега придобива ново духовно значение. Той е “запазен от огъня” повече от един път с мис Софи. Това негово желание да избегне тези “странни огньове” псалмистът свързва със земни страсти. Вестта на мистиците, която той започва да осъзнава, е “запалването на огъня на ада”. Но преводът на Уесли от граф Цинцендорф в “Сборник с псалми и химни” разкрива положителен образ на топлината, което моравското богословие е фиксирало като цел в духовното си търсене:

Огрей над моите измръзнали гърди,

вдъхни в сърце ми свята топлина.