Автор: пастор Цветан Илиев
Богословските добродетели вяра, надежда и любов са неделима част от живота на Църквата. Те са тясно свързани с Христос, със спасението, с човека и с Църквата и нейния тайнствен живот. Вярата, надеждата и любовта не са просто морални характеристики, които всеки би трябвало да притежава. Те са разгледани от перспективата на духовни реалии, които дават живот, чрез които произтича живот – първо от Бога към нас, а след това от нас към другите.
Добродетелите са тясно свързани с Исус Христос. В тях прозира Христос и именно Той е основата, на която богословските добродетели трябва да бъдат схващани.
Папа Бенедикт в своята енциклика Deus Caritas Est отделя голямо внимание на ероса, като се заема със задачата да възстанови правилното схващане за него. Тъй като Бог винаги е Любов, ерос не би могъл да бъде нищо друго освен същата тази Любов. Без значение дали човекът го е опорочил, той има своя произход от Божията любов – агапи. Така основната цел на Бенедикт е да изясни понятията, за да бъде схванат еросът правилно. Примерите, които дава той, са свързани с любовта, която изпитва човекът – към родината, към приятелите, към професията, като накрая дава брака като пример, където “тяло и душа се сливат неразделно и човекът предвкусва очевидно неустоимо обещание за щастие”.
За Бенедикт новостта на библейската вяра се корени в любовта, която изпитва Богът към човека. Творящият принцип е Словото, Първопричината, Което обича с цялата сила, на която е способно, и която съчетава Бога и човека в едно. Новостта е въплъщението на Божията любов в личността на Исус Христос, която търси изгубените, като тя е описана така – Бог дава собствения Си Син, за да намери изгубеното човечество. В процеса на това търсене Бог се разкрива на човека и тази среща вече не е само източник на информация за Бога, но лично общение с Него. Тази среща променя живота така, че човек става уверен в изкуплението благодарение на надеждата, която му е дарена. Той приканва да бъде обърнато внимание на добродетелта, която е дар от Бога.
Надеждата дава възможността да се надникне в бъдещото очаквано състояние. По този начин нещата, които има да дойдат, са разглеждани като дар, който вече е даден. А същността на надеждата е вярата, защото тя дава вечен живот. Този вечен живот започва при кръщението и продължава във вечността. Когато човек бива кръстен, той не просто става част от някаква социална група, а чрез тайнствата в Църквата получава вечния живот.
Много хора обаче отхвърлят този вечен живот, защото той не представлява интерес за тях. Св. Амвросий Медиолански обяснява, че заради греха човекът започна да изпитва игото на окаяността и трябваше да има изходен път от това. Ако този окаян живот продължава вечно, то не е чудно, че не е желан. Без помощта на благодатта Божия, продължава той, безсмъртието е товар, а не благословение. По този начин смъртта е изходен път, а не проклятие за човека.
Сотириологията, от друга страна, е сведена до изключително индивидуална интерпретация. Личното спасение на душата е тясна концепция, която отхвърля другия и мисли само за себе си. Тя има за цел да избегне общностния характер на спасението и то да бъде сведено до личен път към Бога без другия. Истинският смисъл на богословските добродетели се открива само когато те са употребени в общността на Църквата и за нейна полза. Приносът на Бенедикт се явява в това, че той гледа на надеждата не просто като средство за спасение. Той я представя във връзка с останалите добродетели, като това е от особена важност за човека. Спасението на човека не е лично, то е общностно – личен е само отговорът му на Божия призив, след това той става част от народа Божи.
Няколко образа използва папа Бенедикт, когато говори за предпоставките за наличие на надежда. Два от тях са страданието и състрадаването, както и идеята за Страшния съд. И двете могат да допринесат за по-добро разбиране на добродетелта на надежда, смята той. Да страдаш, означава да си човек в пълния смисъл на думата и макар Бог да не може да страда, Той състрадава заедно с нас чрез Своя Син Исус Христос. Той стана човек, за да страда с нас по най-истинския възможен начин, и от тази истина идва нашата собствена надежда. Тя може да бъде открита дори в Съдния ден. Според Бенедикт в окончателното завръщане на Христос като Цар се открива предпоставка за християнската надежда.
В своята енциклика Lumen Fidei папа Франциск заявява, че Светлината е сам Христос, защото Той сам казва: “Аз дойдох като Светлина в света ” (Иоан 12:46). За голяма част от хората тази светлина не съществува. Тя е илюзорна и тръгвайки по тази наклонена плоскост, човечеството престава да търси истинската Светлина. Когато липсва светлина, папа Франциск казва, че всички се заблуждават. Няма как да бъде различено доброто от злото.
Светлината на вярата е продукт на срещата с Бога. В Неговия дар, дара на вярата, човекът осъзнава какво му е предложено, а именно – любов. По прекрасен начин вярата, надеждата и любовта се преплитат и стават движеща сила на християнския живот, който напредва към пълно общение с Бога.
Папа Франциск дава два примера, чрез които прави опит да премине от частното към общото проявление на вярата. Авраам, бащата на вярата, е човекът, който повярва и неговата вяра бе приета от Бога. Макар и да не вижда Бога, той чува гласа Му и се доверява – това е истинска вяра. Той трябва да се довери на Словото на Бога, като това се явява христоцентричният аспект на този пример.
От друга страна, народът на Израил практикува вярата на Авраам, но на общностно ниво. Пътуването, което те предприемат под водителството на Бога, е висш израз на общностна вяра – няма да влезе отделният човек в обещана земя, но целият народ. Типична тема за богословието на Ратцингер е, че човек идва към вяра в Бога чрез общността, не чрез собствената си сила, защото вярата не е частен път към Бога.
Вярата е христоцентрична, концентрирана е върху Христа, и е взаимоотношение. Когато човекът казва “вярвам”, той има предвид вяра в Христос и на Христос – в Неговата личност и в онова, което учи. А Той ни кани в лично взаимоотношение с Него, следвайки Го по пътя. Франциск настоява, чрез думите на свети Павел, че чрез вяра в Бога човекът става ново създание. Той не би могъл да разчита на собствената си праведност, защото дори тя му е дар от Бога.
Ролята на Христос като Божествен източник на светлината на вярата е изключително важна за Франциск. Освен това той свързва светлината с истината на любовта и заявява, че тя не е външна на света. Така светлината на вярата е въплътена. Тя осветлява материалния свят чрез реда, който вече е установен.
Това, което проличава като лайтмотив в цялата енциклика Lumen Fidei, е идеята за общото благо, темата за полезното за обществото. Светлината на вярата още от самото начало на енцикликата насочва умовете именно натам. За Франциск вярата не може да остане сама за себе си – тази добродетел не може да бъде егоистична и насочена към собственото “аз”.
В сърцето на антропологията, учението за човека, на Бенедикт стои концепцията за личността, но не изведена от философията, но основана на християнската традиция. Той отхвърля идеята, че някой може да изработи чисто философско понятие за човешката личност без вярата. По природа човекът търси Бога, но също така е повреден от греха. Антропологията е свързана с христологията, защото по образа на Бог Слово човекът бе сътворен. Затова е неизбежно препокриването на двата аспекта – христологически и антропологически. Преплитайки се, те се и допълват взаимно.
За човека любовта не е просто добродетел – тя е целта на живота. Затова човекът толкова лесно е избягал от истинската употреба на любовта и е злоупотребил с нея. В старозаветно време противопоставянето на тази злоупотреба е видна, тъй като това се явява силно изкушение към вярата на Израил. Примерът на храмовата проституция особено силно подчертава обезчовечаването, достигнато чрез злоупотребата с ероса.
Бенедикт възстановява достойнството му, като заявява, че той, еросът, трябва да бъде пречистен, за да се разбере връзката между човешкото и божественото, защото по дефиниция любовта, която изпитва човекът, е насочена към божественото. Така от позицията на възстановен ерос Бенедикт заявява, че Божият ерос към човека е изцяло агапи. Ерос, филиа и агапи се съсредоточават и заключават във въплътения Бог.
Взаимовръзката между агапи и ерос е интересна за антропологията в смисъл, че дори еросът да е “отровен”, както се споменава по-горе, агапи не е нищо друго освен противоотрова – “антидот”, който го “изцелява”.
В енцикликата Spe Salvi Бенедикт още отначало залага основната антропологична идея на богословската добродетел на надеждата – спасението се корени в нея и е насочено към човека. Тя е от основно значение за битието на човека, защото полага здрава основа, на която да се стъпи. За Бенедикт обаче спасението никога не е индивидуално, но е общностна реалност. За него е противна идеята, че другият не е важен, а единствено важен е “аз”-ът. Добродетелите отхвърлят тази идея – за тях не „аз”-ът е в центъра, а отношението към ближния и към Бога.
Решение на този проблем Бенедикт намира в синтеза, който той постига между свети Максим Изповедник и св. Августин. “Онзи, който люби Бога (…) раздава по Божия начин…”, което е в пълно съгласие с живота на св. Августин. Именно примерът на неговия живот дава на Бенедикт основание да каже, че основното в живота на човека е да вдъхва надежда на околните и това става посредством вярата.
Папа Франциск разглежда вярата като светлина, която осветява всичко около себе си. Тя прави това дори с дълбините на човешкото битие. Тогава става напълно логичен въпросът дали тази светлина не е просто илюзия. За папа Франциск този въпрос е от изключителна важност, защото ако пламъкът на вярата, от който струи тази светлина, изгасне, всички други светлини ще угаснат с нея. Христос е светлината на света и в Неговата личност се корени спасението на човека. Светлината на любовта е родена, когато човешкото сърце е докоснато и той отвори себе си към присъствието на Бога, особено в тайнствата. Те, и по-специално – Евхаристията, са начинът, по който човекът достига до Бога. В тях се наблюдава пресичане на пътищата – човешките и Божите. Божията благодат, която действа в Тайнствата, прави възможна тази среща на тварно с нетварно.
Вярата, надеждата и любовта – богословските добродетели – се проявяват най-пълно само в Църквата и по особен начин в Евхаристията. Тя е тази, която очертава границите на Църквата. Бенедикт представя литургията като “въплъщение на съвършения живот” и по този начин тя става белег на истинска свобода.
Макар и схващана като “рая на земята”, литургията не е извън човешкия живот – тя обхваща всички негови области. Вярата в Бога, надеждата в спасението и любовта към другия, или с други думи – богословските добродетели, откриват своя съвършен завършек в средоточието на литургията – Евхаристията. Тя е най-интензивната форма на живот, която може да съществува.
Този живот се наблюдава най-пълно в общността. За Ратцингер думата “общност” има богословски, христологичен, сотириологичен, еклисиен и исторически смисъл. Тя има заложена в себе си сакраментално-евхаристийна динамика. Единството в Христовото тяло означава взаимно общение. По същество това включва взаимно приемане, взаимно даване и взимане, както и желание за споделяне. То винаги е Причастие на трапезата и така всеки дава живот на другия. Църквата е такава, защото раздава себе си за другите и получава живот от Бога – това е истинско общение.