Автор: Даниел Топалски
Преди една седмица се спряхме на 2 Петрово 3:8-15, където ни се напомня, че нашето настояще придобива истинския си смисъл и значимост в светлината на бъдещето, и по-конкретно – в светлината на това, което бележи края на времената: второто идване на нашия Господ Исус Христос и последния съд. Авторът на посланието красноречиво подчертава това пред своите читатели: „И така, понеже всичко това ще се разпадне, какви трябва да сте вие в свят живот и в благочестие, като очаквате и копнеете за идването на Божия ден, когато небето възпламенено ще се разпадне и стихиите нажежени ще се стопят“ (3:11-12). Такава е истинската християнска есхатология и истинската християнска етика – те поставят в перспективата на Господния ден всеки ден, всеки час, всяка минута от нашия живот. В тази перспектива всяко наше действие, дума и мисъл получават своето истинско значение и оценка. Ние помним бъдещето, за да преобразяваме с Божията помощ настоящето, за да го изкупуваме от неговата суетност и да го изпълваме със смисъл и значение.
Днес ще продължим да концентрираме вниманието си върху настоящето и естествено можем да се запитаме: по какъв начин ние с Божията помощ можем да преобразяваме настоящето? Как накратко можем да обобщим това, което обикновено наричаме „християнски начин на живот“? В отговора на тези въпроси особено полезен може да ни бъде днешният откъс от апостолските писания – 1 Солунци 5:16-24. Редно е да дадем думата на „нашия възлюбен брат Павел“, както го нарича авторът на 2 Петрово, който този път няма да ни говори неща, „трудни за разбиране“. И макар това, което той има да ни каже днес, да не е трудно за разбиране, още тук можем да си признаем, че то се оказва трудно за изпълнение. Предстои ни да разберем какво имам предвид.
Първото послание към солунците е вероятно първото Павлово послание. Днес мнозинството от учените датират неговото написване към 51-52 г. сл. Хр. Редно е все пак да посоча, че някои от изследователите на Павловите текстове посочват като първо негово послание това към галатяните (48 г. пр. Хр.). Така или иначе, изправени сме пред един ранен текст на апостола, за който мнозинството от новозаветните библеисти са готови безрезервно да се съгласят, че негов автор е апостолът на езичниците. В същото време някои коментатори отбелязват, че настоящият текст на посланието се състои всъщност от две отделни послания, които предполагат два отделни и отдалечени един от друг периода от мисионерската дейност на Павел. Първото (1 Сол. 2:13-4:2) е написана скоро след напускането на Солун (вероятно в Атина), а второто (1 Сол. 1:1-2:12, 4:3-5:28) – на един по-късен етап. Ако приемем това мнение, което съвсем не е лишено от основание, ако текстът се чете и преценява внимателно, то нашият днешен текст се отнася към това по-късно послание до солунците, в което апостолът дава наставления за живота на солунската християнска общност.
Именно в този текст откриваме обобщено кратко представяне на християнския начин на живот: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христос Исус“ (3:16-18). Още при първия прочит на това обобщение на очи се набиват три думи: „винаги“, „непрестанно“ и „всичко“. Всяка една от тях спокойно бихме могли да изнесем „пред скоби“ и смисълът на казаното от апостола ще остава все същия: винаги се радвайте, винаги се молете, винаги благодарете; непрестанно се радвайте, непрестанно се молете, непрестанно благодарете; за всичко се радвайте, за всичко се молете, за всичко благодарете. Тук очевидно става дума за постоянство, което определя облика на начина, по който християните живеят. Това е християнският modus vivendi. Те не се радват понякога, не се молят понякога и не благодарят само понякога. Целият им живот е постоянство в радостта, молитвата и благодарението. Така те изпълняват Божията воля за себе си, която е изявена в Христос Исус.
Нека да разгледаме елементите на този modus vivendi един по един. Ще започнем с първия от тях – радостта. И тук е нормално да се запитаме защо именно радостта е посочена най-напред. Няма как да ни убегне това, че радостта е много важна тема в посланията на апостол Павел. На три места по-ранно в същото послание той пише, че солунците са приели словото с радост, която е от Святия Дух (1:6). Той дори нарича солунските християни „наша слава и радост“ (2:19-20) и благодари на Бога за цялата радост, която те предизвикват у него (3:9).
Но нека се върнем към това, че радостта, за която пише апостолът, е от Святия Дух. В друг свой ранен текст той причислява радостта към „плода на Духа“ редом с любовта, мира, дълготърпението, благостта, милосърдието, верността, кротостта и себеобузданието (Гал. 5:22-23). Все в същия дух Павел пише и в Посланието към римляните: „Защото Божието царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Святия Дух“ (14:17). Тази радост е тясно свързана с вярата. В Посланието към филипяните той пише за „преуспяване и радост във вярата“ (Фил. 1:25). Радостта не отстъпва дори когато християните преминават през изпитания – „като наскърбени, а винаги радостни“ (2 Кор. 6:10). Павел гледа и към есхатологичната радост, която той и всички вярващи ще изпитат при завръщането на Господа и установяването на Божието царство в пълнота: „Понеже коя е нашата надежда или радост, или венец, с който се хвалим? Не сте ли вие – пред нашия Господ Исус при Неговото пришествие?“ (1 Сол. 2:19-20). Нямам как да не си спомним и за най-цитирания Павлов текст, посветен на радостта, който е идентичен по смисъл с този, който разглеждаме днес: „Радвайте се всякога в Господа! Пак казвам: Радвайте се!“ (Фил. 4:4).
Става ясно, че за Павел радостта не някакъв второстепенен ефект на християнския живот. Напротив, тя стои в самата му сърцевина, защото е плод на Божия Дух и белег на Божието царство. Радостта е белег на истинския християнин. Тези, които наричат себе си християни, но са мрачни, раздразнителни и постоянно ядосани, непрестанно осъждащи и недоволни, те не са истински християни. Звучи ви може би крайно, но е вярно. Христовите ученици са радостни хора, те се радват заради победата на Христос, за Божията победа в Христос. И тази радост беше възвестена още с раждането на Божия Син в плът: „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци.“ (Лука 2:10). Когато Христос се възнасяше на небето, учениците Му се поклониха и „се върнаха в Йерусалим с голяма радост“ (Лука 24:52). Когато Филип проповядваше и вършеше знамения в Самария, а „нечистите духове, като викаха със силен глас, излизаха от мнозина, обладани от тях; и мнозина парализирани и куци бяха изцелени“, тогава сред народа настана „голяма радост“ (Деян. 8:7-8). Павел и Варнава доставяха „голяма радост“ на всички братя във Финикия и Самария, когато им разказваха за обръщението на езичниците (Деян. 15:3). Апостол Яков уверява своите читатели, че трябва да смятат за „голяма радост“, когато попадат в разни изпитания (Яков 1:2). Апостол Йоан ни уверява, че за него няма по-голяма радост от това да знае, че неговите чада пребъдват в истината (3 Йоан 1:4). По този начин говорят апостолите за истинските християни. Те са хора не просто на радостта, а на „голямата радост“, която препълва сърцата, избликва в благодарение и вика като децата в деня на тържественото влизане на Господа в Йерусалим: „Осанна на Давидовия Син! Благословен, Който иде в Господното име!“
Винаги когато се заговори за християнската радост се сещам за един любим пасаж от „Дневници“ на о. Александър Шмеман. Откъсът е малко по-голям, но си заслужава днес да го чуем: „Началото на „лъжовната религия“ е в неумението да се радваш и по-точно – в отказа от радостта. Същевременно радостта е затова абсолютно важна, защото е несъмнен плод от усещането на Божието присъствие. Не можеш да знаеш, че Бог е и да не се радваш. И само по отношение на радостта са правилни, истински и плодотворни и страхът Божи, и разкаянието, и смирението. Вън от нея те лесно се превръщат в нещо „демонично“, в извращение на дълбочината на самия религиозен опит. В религия на страха. В религия на псевдосмирението. В религия на вината – всичко това са съблазни, всичко това е „прелест“. Но как може тя да е толкова силна не само в света, но и вътре в Църквата… И защо у „религиозните“ хора радостта е винаги под подозрение. Първото, главното, източникът на всичко е: „Моята душа ще се радва в Господа…“. Страхът от греха не спасява от греха. Спасява радостта в Господа. Чувството на вина и морализмът не „освобождават“ от света и неговите съблазни. Радостта е основата на свободата, в която именно сме призвани да „стоим“. Къде, как и кога е била извратена и размътена тази „тоналност“ на християнството, или по-добре да се каже – къде, как и защо християните са станали „глухи“ за нея? Как, кога и защо – вместо да пуска измъчените на свобода – Църквата е започнала садистично да насажда у тях страх и да ги заплашва?“ (Дневници, с. 396-397).
Там, където има живо, динамично отношение с Бога, с живия Бог, там винаги и неизменно има радост. Там не е нужно да се напомня: „радвайте се“, защото радостта се ражда от взаимоотношенията с Този, Който пръв ни възлюби. Където тези взаимоотношения наистина съществуват, радостта изпълва сърцата и прелива в молитва и благодарност към Бога. Думите „винаги се радвайте“ идват към нас като напомняне какви трябва да всъщност да бъдем, ако Бог е наш Бог и ние сме Негови. Те са всъщност призив да се осъзнаем, да проумеем, че ако радостта отсъства, нещо не е наред, че християнството за нас се е превърнало от религия на общението в нещо съвършено различно.
Така естествено стигаме до следващия елемент на християнския modus vivendi – молитвата. За молитвата също ни се налага да говорим често. Напомняме си, че тя е незаменимо средство за общуване с Бога, за поддържане на живото и динамично взаимоотношение с Него. Апостолът в случая не говори за молитвата като за средство, а за нея като начин на живот. Тук не става дума само за молитвите, които отправяме към Бога в скришната си стаичка веднъж или няколко пъти на ден, нито само за молитвите, които изказваме заедно като църковна общност. Тук става дума най-вече за постоянната молитвена нагласа на сърцето и ума. Това е значението на призива към непрестанна молитва. Наличието на тази нагласа произтича от непрестанното присъствие на Бога в нашия живот и съзнанието ни за това присъствие. Бог не ни приема на молитвена аудиенция веднъж или два пъти в деня или седмицата. Той е непрестанно и навсякъде с нас. Понякога тази мисъл ни ужасява, но заедно с псалмиста ние изповядваме, че няма къде да се скрием от Неговото присъствие. Постоянната молитвена нагласа е всъщност една наша непрекъсната откритост към Бога, към Неговото действие, желание да му принесем всичко, което сме и което имаме, всеки ден, час и минута от нашия живот.
Апостол Павел често говори за своето постоянство в молитвата. Още в началото на 1 Солунци апостолът уверява своите читатели, че винаги ги споменава в молитвите си и непрестанно си спомня пред Бога тяхната работа (1:2-3). По-нататък той им казва: „Нощем и денем се молим най-усърдно да видим лицето ви и да допълним това, което не достига на вярата ви“ (3:10). В същото апостолът уверява и другите църкви, до които пише (вж. Рим. 1:10; Фил. 1:9; Филимон 4). За него тези уверения не са просто някакви любезности, а изразяват непрестанната му грижа за всички, на които той е проповядвал спасителната вест.
Постоянната молитва нагласа, за която става дума, е израз не само на нашите живи взаимоотношения с Бога, но и за връзката и загрижеността, която съществува между християните в Тялото Христово. Непрестанната молитва е всъщност едно преодоляване на егоизма, обръщане към Другия и чрез това – обръщане към ближния, към неговата нужда и неговото добруване. Общуването с Бога по дефиниция изключва самозатварянето и изолирането от другите. Напротив, то винаги дава импулс за излизане навън, винаги отваря очите за другите около нас. Защото колкото повече се приближаваме към Бога, толкова повече се приближаваме и един към друг.
Третият елемент на християнския начин на живот, за който пише апостолът, е благодарността. Благодарността е всъщност специфична форма на молитвата, която има важно място в структурата на 1 Солунци. Само в това послание има два отделни пасажа, в които Павел дава израз на благодарността си за солунските християни (1:2-10; 2:13-14). И само тук той дава заповед относно благодарността – християнинът трябва да благодари за всичко. Но както в случая с радостта, така и тук трябва да кажем, че думите на апостола са всъщност едно напомняне какви сме и трябва да бъдем, ако сме истински християни. Истинските християни благодарят за всичко. Те приемат всичко като дар, дори и това, за което са положили много труд. Това е едно изключително освобождаващо разбиране, което разчупва оковите на материалното и обезсилва гордостта и суетата. Нищо не е собствено наше, всичко ни е поверено от Бога, за да послужи за нашето добро и за доброто на хората около нас. Бог знаем от какво се нуждаем и няма да ни лиши от онова, което ни е потребно.
Има обаче още нещо важно във връзка с това „за всичко благодарете“. За „всичко“ означава да благодарим както за даровете, така и за изпитанията, защото и едното, и другото е предназначено за наше добро. Сам Павел ни уверява в това: „Но знаем, че всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, които са призовани според Неговото намерение“ (Рим. 8:28). Ето това ни е трудно да приемем, в това някак си ни е мъчно да Му се доверим. И тук в ума ми отекват думите на страдащия Йов, след като му известяват за трагичната смърт на децата му. Той раздира дрехата си, обръсва главата си, пада на земята да се поклони и казва: „Гол излязох от утробата на майка си; гол ще и да се върна там. Господ даде, Господ взе; да бъде благословено Господнето име“ (1:21). А малко по-нататък в историята Йов отговаря на жена си: „Ти говориш, както говори някоя от безумните жени. Какво? Доброто ли ще приемаме от Бога, а да не приемаме и злото?“ (2:10).
Изпитанията съдействат за изграждането на нашия характер. Ап. Яков ни напомня това в самото начало на своето послание: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, когато попадате в разни изпитания, като знаете, че изпитанието на вашата вяра поражда търпение. А твърдостта нека извърши делото си съвършено, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (1:2-4).
Благодарността за всичко е съпричастна на тайната човек да бъде доволен в каквото и състояние да се намери. За тази тайна апостол Павел говори на филипяните: „Зная и в оскъдност да живея, зная и в изобилие да живея; във всяко нещо и във всички обстоятелства съм научил тайната и да съм сит, и да съм гладен, и да съм в изобилие, и да съм в оскъдност. За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме укрепява“ (Фил. 4:12-13).
Става ясно, че и благодарността, както непрестанната молитвена нагласа и радостта, е плод на духовния живот. Тук не става дума за някакво примиренчество със съдбата, за отказ от стремежа за подобряване на условията ни на живот. Съвсем не! Тук се има предвид съзнанието, че отвъд очевидното, отвъд очевидната за всички логика, има и друга, по-дълбока, която съдейства за нашето добро, дори тогава, когато не виждаме нищо друго освен зло. Спомнените си за думите на Йосиф към неговите изплашени братя: „Вие наистина намислихте зло против мене; но Бог го намисли за добро, за да действа така, че да спаси живота на много хора, както и стана днес“ (Бит. 50:20). Често се казва „неведоми са пътищата Божи“. Колкото и да са неведоми те, едно трябва да е безусловно ясно за нас: „всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога“. Ето защо трябва да сме благодарни за всичко.
В гл. 4 на същото послание Павел казва на солунците, че Божията воля за тях е освещението им. В гл. 5 пък им казва, че Божията воля за тях е винаги да се радват, непрестанно да се молят и за всичко да благодарят. Очевидно освещението и това, за което си говорим днес, са свързани помежду си. Щом радостта, молитвата и благодарността са трите елемента на християнския начин на живот, това съвсем не бива да ни изненадва. Освещаващото действие на Духа произвежда тази вътрешна постоянна радост, за която пише апостолът. То формира тази постоянна молитвена нагласа на сърцето и ума и дава на вярващия да проумее, че наистина всичко съдейства за доброто на тези, които обичат Бога. Това са все белези на пълното освещение на живота. И тук Павел използва формулата „дух, душа и тяло“, за да подчертае именно тази пълнота, а не за да ни говори за някакви три части на човешката природа. Тъй като радостта, молитвата и благодарността са резултат от общението с Бога, Павел настоява пред солунците да не угасят Духа, т.е. да останат чувствителни към Неговото действие, напълно отворени към благодатното обновление, което Той осъществява в тях.
Накрая апостолът уверява солунците, а заедно с тях уверява и нас, че е верен Онзи, Който ни е призовал и ще извърши започнатото в нас. Тази увереност означава да не се съмняваме ни най-малко в Бога, а да положим всички старания да извършим нашия дял.