Въведение
Всяка година се опитвам да опиша състоянието на Методистката църква в България и Румъния от различен зрителен ъгъл и да насоча вниманието на членовете на Годишната конференция към значими проблеми, които изискват сериозна дискусия и отговорни решения. Тези решения трябва да бъдат обсъдени и гласувани от всички нас и пак чрез нас те трябва да стигнат до местните църкви, за да станат част от нашата обща мисия.
Преди две години се опитах да ви поканя да започнем сериозен разговор за идентичността си като членове на Обединената методистка църква, като очакването ми беше, че разговорът ще се пренесе и в местните ни църкви. Поради липса на готовност или желание това не случи в българските ни църкви, а малкото изключения по-скоро потвърждават правилото. В Румъния този разговор е част от усилията да се положи една солидна основа и смея да се надявам, че нашите братя и сестри няма да се уморят преждевременно. Нашата идентичност и мисия са неразривно свързани: състоянието на мисията ни като църква ясно свидетелства какви сме в действителност, какво ни събира заедно, какво е важно за нас.
Миналата година направих и следващата стъпка, изричайки на глас някои основни слабости на църковната работа. Искаше ми се да подхванем сериозен разговор за пасивната, мълчалива и остаряваща църква, защото това щеше да е знак, че наистина сме и църква с бъдеще. Но и този разговор не излезе извън повтарянето на тъжни констатации и не се придвижи към изграждане на виждане за непосредствените крачки, които трябва да се предприемат, за да се излезе от създалата се ситуация. И тук аз съм готов да призная своя дял от отговорността това да не се случи.
През изминалата година нямах много възможности да посещавам местните църкви в България и да насърчавам пасторите, църковните ръководства и членовете да преосмислят своето служение и участие в мисията на църквата, да излязат от състоянието на летаргия и да отворят вратите на своите „горни стаи“ за среща с хората отвън. По-голямата част от времето ми беше заета ежедневно с църковна администрация и финансови въпроси. Опитах се да присъствам колкото може повече в русенската църква и да посещавам нашите румънски братя и сестри по-често от преди.
В следващите редове ще се опитам да очертая две проблемни области в нашата работа, на които възнамерявам да посветя по-голямата част от времето си през новата конферентна година. Към това ще добавя и няколко думи за продължаващото обучение на нашите пастори и проповедници.
1. Културата на „двете лепти“
След края на комунистическото управление църквата ни в България се нуждаеше от огромна помощ, за да се изправи на крака. Извършена беше колосална работа по възстановяване на църковни общества, която вървеше едновременно с процеса на възстановяване на църковната собственост, ремонта на старите сгради и строежа на нови църкви. Създадени бяха и нови църковни общества, които на свой ред се нуждаеха от построяване на църковни сгради и преследваха именно това като своя главна цел. Така Методистката църква в България възкръсна за нов живот и за един относително кратък период от време броят на църковните общества надмина този от преди 1944 г., а църковните имоти се увеличиха значително.
Зад тези резултати стоят много усилия, напрежение и постоянство. Зад тях стои и огромната финансова подкрепа от страна на Централната ни конференция, както и на партньорските ни църкви в Западна Европа и Съединените щати. В един момент ние осъзнахме, че сме пораснали твърде много за твърде кратко време. Оказа се, че не сме в състояние да се грижим за себе си. Не само че не успяхме сами да построим църковните си сгради, но установихме, че не можем и да ги поддържаме сами. Не сме в състояние да плащаме заплатите на пасторите си, нито да заделяме пари за развитие на същинската църковна дейност. Постепенно се превърнахме в църква, която се издържа най-вече от помощи, по подобие на немалка част от българското население.
За това положение на нещата можем да дадем разумно обяснение. Средните доходи на българина са ниски, а на църковните ни членове са много по-ниски от средните. Малко са хората в нашите църкви със сериозни възнаграждения. Повечето са пенсионери, безработни или хора, които трудно успяват да се погрижат за себе си и семействата си. Всичко това е вярно, без съмнение. Положението на църквите ни в малките населени места, и особено по селата, е дори още по-тежко. Там процентът на безработните е толкова висок, че е по-лесно да се броят тези, които изобщо имат някаква работа.
Какво може да се направи при това положение? Ние сме безкрайно благодарни за помощта, която сме получили и продължаваме да получаваме. Без нея нямаше да стигнем дотук, но е повече от ясно, че не можем и да продължим по същия начин. Всъщност, можем, но това ще е просто началото на края, а ние не искаме това да се случи.
Нужно е по всички възможни начини да възпитаваме в църковните ни членове културата на даването (жертването). Тази култура е неизменна част от автентичния християнски живот, а не някакъв незначителен елемент от него. Често чувам да се казва, че методистката църква е добро място, защото в нея не говорят непрекъснато за даването. Оставям да прецените доколко положителен е този начин на „рекламиране“ на църквата ни. Истината е, че по тази тема в нашите църкви се говори изключително рядко и това в крайна сметка се оказва твърде удобно и за говорителя, и за слушателите му. Могат ли обаче църквите ни да имат бъдеще при това положение?
Голямата част от нашите църковни членове са приети за такива по силата на тяхното продължително присъствие в църквите ни. Придобили сме ги „по давност“, без да им разясним, че членството означава встъпване в завет с Бога и с членовете на местната църква. Неотделима част от този завет е обещанието, което кандидатът за членство дава за вярно участие в служенията на църквата, изразяващо се, не на последно място, във финансовото подпомагане на тези служения. Разясняването на смисъла на църковното членство, на поетите от членовете обещания трябва да се превърне в един от приоритетите на нашата работа. И тук отговорностите трябва да бъдат споделени от пасторите и миряните, за да не се създава погрешното впечатление, че пасторите манипулират църквите си, за да извлекат някакви облаги за себе си.
Културата на „двете лепти“ може да даде резултати дори в общности, чиито членове имат твърде малко. Дори малкото, прието с благодарност и споделено, може да бъде преумножено с Божия помощ за благото на мнозина. Но какво ще стане, ако хората се отдръпнат при едно такова послание? Тук обаче трябва да зададем и следващия въпрос: какво ще стане, ако не настояваме за това?
2. Видимата църква
Другата проблемна област в нашата работа е липсата на ясно виждане за това по какъв начин нашите църкви трябва да бъдат видими за обществото. Измамно удобно е мисленето, че този проблем може да бъде просто решен чрез видимостта на църковните ни сгради. Те са красноречиво свидетелство без думи на това, че ни има, че сме тук, въпреки преследванията в миналото. Аз не искам да подценявам това свидетелство за Божията вярност, но бих желал да подчертая, че видимостта на църковните ни сгради в много от случаите съвсем не съвпада с видимостта на църковните ни общности. Дори ще отида по-далеч и ще кажа, че днес нашите местни църкви са често пъти анонимни, невидими, въпреки видимостта на църковните ни сгради.
Задължително е да се запитаме защо сме там, където Бог ни е призовал да служим, какъв е смисълът от нашето присъствие на това място, по какъв начин се осъществява нашият диалог със света около нас. Ние добре знаем, че църквата не е сградата, а общността, но трябва да сме готови да направим честната равносметка за това с какво тази общност е заета, в какви конкретни дейности се проявява нейният живот. Често пъти местните ни църковни общества съществуват най-вече като богослужебни общности, чийто живот се изчерпва с неделното богослужение, към което може да се добави още едно богослужение през седмицата (по правило много слабо посетено). Споделянето на вярата се осъществява най-вече чрез простата покана: „Елате да видите колко е хубаво при нас“. Този прост модел може да бъде усложнен чрез организиране на група за библейско изучаване (по правило с малък брой участници) и някои събирания, организирани по полов и възрастов признак. Рядко тези събирания успяват да ангажират хора отвъд стените на църковната сграда.
Въпросът обаче си остава: как този вътрешен живот може да стане видим, как той може да бъде споделен с другите. Миналата година отбелязах, че главната причина за мълчанието на нашите църкви е проста. Повечето от църковните ни членове не споделят вярата си, защото имат твърде малко или почти нищо за споделяне. Повърхностният християнски живот, който се бои от прекомерни ангажименти, няма какво друго да каже на другите, освен: „Заповядайте при нас! Пеем хубави песни и пасторът ни е много добър оратор“. Но има и друга причина. Не знаем как да споделим вярата си с нашите съвременници. Простото осъждане на света и предлагане на Христос не върши работа. Истината е, че ние всъщност не желаем да влизаме в диалог с хората, на които споделяме Благата вест. Не желаем да слушаме или пък слушаме, но без да чуваме това, което те всъщност ни казват. Не си даваме труд да опознаем наистина особеностите на времето, в което живеем, не се задълбочаваме в проблемите на населените места, насред които се издигат църковните ни сгради, не сме готови да заговорим на език, който ще бъде разбран.
Естествено, от тази констатация има изключения. Има църкви, които виждат по-далеч от стените на сградите си и стават видими в този свят, хранейки гладните и споделяйки Божията любов със сираците и бездомните. Но и тук изключенията по-скоро потвърждават правилото и поставят неизбежния въпрос: какво от всичко това бихме могли да направим със собствените си средства? И още един не по-малко важен въпрос: доколко членовете на местните църкви участват като доброволци в тези служения? Доколко тези служения са именно на местните църкви, а не изключителна грижа на пастора, който е поел ангажимент за осъществяване на някакъв проект? Тези питания съвсем нямат за цел да обезценят ценната подкрепа, която получаваме от други членове на нашето голямо методистко семейство, или пък да отрекат необходимостта от сътрудничество и помощ при осъществяване на различни проекти.
Църквите ни не трябва да остават повече пасивни наблюдатели на това, което пасторът или още неколцина ентусиасти вършат вместо всички останали. При такова положение църквите ни трудно ще станат видими за обществото. Струва си отново да се опитаме да преосмислим своето разбиране за църквата, която трябва да схващаме повече като глагол, отколкото като съществително.
3. Продължаващо обучение
Миналата година приключи тригодишният курс за обучение на местни пастори и проповедници на нашата църква в България. За някои от участниците това е третият пореден курс, за други – едва първият. Курсът съчетаваше присъствените занятия (два пъти в годината по пет дни) с дистанционно обучение. Като преподаватели бяха ангажирани повечето от пълноправните пастори, което създаде благоприятна възможност за срещи и общение извън учебните занятия. Уверен съм, че за тези, които не участваха формално, курсът е бил полезен в много отношения. Наред с това смятам, че такива образователни инициативи трябва да се организират и в бъдеще, като се задълбочават познанията в чисто практически сфери, свързани с ръководството на местната църква и пасторската грижа.
Почти веднага след приключване на курса в България започнахме курс за местни пастори и проповедници за нашите църкви в Румъния. Първият семинар се проведе в Клуж от 31 октомври до 2 ноември 2014 г. В него се включиха петима участници от Клуж и Сибиу. В момента тече дистанционната фаза от обучението по въведение и тълкуване на Стария завет. Курсът ще остане отворен и за нови попълнения. Обучението се осъществява на английски език.
Повечето от пълноправните ни пастори също са включени в продължаващо обучение в богословските факултети на Софийския и Великотърновския университет за придобиване на магистърски и докторски степени по богословие. Надявам се тази инвестиция на време и пари да даде добри резултати в тяхната бъдеща работа не само в местните църкви, но и за цялата ни годишна конференция.
Заключение
Очертаните две проблемни области определят основната задача, която стои пред всички местни църкви през предстоящата конферентна година. Неизбежно е мисията и парите да бъдат поставени на една маса, да бъдат част от една обща дискусия. И тази дискусия трябва да се случва във всяка местна църква. Бягството от отговорността за нейното започване е ясен знак, че са наложителни промени.
Ако импулсът за това не идва отвътре, по необходимост той трябва да дойде отвън. Наскоро имах разговор с един англикански свещеник. Той ми сподели за предишната си енория, която била ангажирана изцяло с поддръжката на сградата и богослужебния си комфорт. При посещението си епископът явно показал своето недоволство, на което енориашите реагирали с въпроса: „Но какво да правим?“. Епископът открито им заявил: „Просто направете нещо“.
Не отричам факта, че разговорът, за който става дума, е започнал в някои църкви. Той не е лесен и няма как да бъде такъв. Но той трябва да започне навсякъде и да доведе до очертаването на съвсем конкретни стъпки, които трябва да се направят, за да може културата на „двете лепти“ да започне да формира облика на нашите църковни общества. Към това трябва да се добави и планирането на съвсем конкретни стъпки, които да направят днес видимо нашето християнско присъствие в обществото навсякъде, където вече сме.
Ще се радвам, ако при следващото посещение във вашите църкви мога просто да се включа в един вече започнал процес на преосмисляне на разбирането за това какво е всъщност църквата и как тя може да бъде по-видима в обществото чрез своите служения. Обещавам ви, че ако това все още не се е случило, аз ще се постарая да ви помогна и да настоявам да започнете това, което не търпи отлагане. В тези си усилия ще разчитам на помощта на пасторите, които носят отговорност за църковните окръзи, и на работната група за евангелизация. Надявам се, че във всяка една църква ще можем да седнем заедно с местното ръководство, а след това и с цялата църковна общност, за да разискваме състоянието на нейното служение и свидетелство. Надявам се, че навсякъде ще можем да планираме и да направим „нещо“, което ще допринесе за оздравяването и съживяването на местните църкви, за излизането извън измамната сигурност на четирите стени.
Сигурен съм, че вие можете да дадете конкретни примери за това как възпитавате своите общности в културата на даването и как правите присъствието на църквите си видимо в населените места, където служите. Това ще е добър начин разговорът ни да започне още тук и сега с надеждата, че с Божията помощ той ще продължи в нашите местни църкви и ще даде съвсем конкретни резултати.