Следващата беседа е написана преди повече от петдесет и пет години за нуждата на моите ученици в Оксфорд. Прибавих много малко, но съкратих доста, тъй като тогава използвах повече думи, отколкото днес. Но благодаря на Бога, че не виждам все още причина да променя изразените в нея убеждения в нито един пункт. 788   Дж. У.

 

“Това правете за Мое възпоменание.” (Лука 22:19)

 

Не е чудно, че хората, които не се боят от Бога, никога не биха помислили да вършат това. Но е странно, че то е пренебрегвано от онези, които се боят от Бога и копнеят да спасят душите си; и все пак няма нищо по-обичайно. Една от причините мнозина да го пренебрегват е, че те толкова се страхуват от недостойно ядене и пиене, че и не помислят колко по-голяма е опасността, когато изобщо не ядат и не пият. Така че ще сторя, каквото мога, за да доведа тези добронамерени люде до един по-правилен начин на мислене и затова:

 

І. Ще покажа, че е задължение на всеки християнин да приема Господнята вечеря толкова често, колкото може; и

ІІ. Ще отговоря на някои възражения.

 

І. Ще покажа, че е задължение на всеки християнин да приема Господнята вечеря толкова често, колкото може.

 

1. Първата причина, поради която е задължение на всеки християнин да прави така, е, защото това е ясна заповед на Христос. Това, че е Негова заповед, става ясно от думите: „Това правете за Мое възпоменание“. Чрез които както апостолите били задължени да благославят, разчуват и раздават хляба на всички, които се присъединили с тях в тези святи неща, така били задължени и всички християни да приемат тези знаци на Христовото тяло и кръв. Тук, следователно, е заповядано да се приема хлябът и виното за възпоменание на Неговата смърт до края на света. Забележете също така, че тази заповед е била дадена от нашия Господ, когато Той предаваше живота Си за нас. Това са, следователно, като и са били, предсмъртните Му думи към Неговите последователи.

 

2. Втората причина, поради която всеки християнин трябва да върши това толкова често, колкото може, е, защото ползите от правенето му са толкова големи за всички, които го правят с покорство към Него, а именно прощението на предишните ни грехове, настоящото укрепяване и освежаване на душите ни. В този свят ние никога не сме освободени от изкушения. Какъвто и да е начинът ни на живот, каквото и да е състоянието ни, болни ли сме, или здрави, в безпокойство или безгрижие, враговете на нашите души дебнат, за да ни въвлекат в грях. И твърде често те вземат надмощие над нас. Сега, когато сме убедени в това, че сме съгрешили срещу Бога, какъв по-сигурен път имаме да се сдобием с прошка от Него от този да „възвестяваме смъртта на Господа“ (1 Кор. 11:26) и да Го умоляваме да заличи греховете ни заради страданията на Своя Син?

 

3. Благодатта на Бога, дадена в това, потвърждава за нас прошката на нашите грехове и ни прави способни да ги изоставим. Както телата ни се укрепяват от хляба и виното, така се случва и с душите ни чрез тези знаци на тялото и кръвта на Христос. Това е храната за нашите души: тя ни дава сила да изпълняваме дълга си и ни води към съвършенство. Ако, следователно, имаме някакво уважение към ясната заповед на Христос, ако копнеем за прощение на греховете си, ако желаем силата да вярваме, да обичаме и да се покоряваме на Бога, тогава не трябва да пренебрегваме никоя възможност да приемем Господнята вечеря; не трябва да обръщаме гръб на пиршеството, което нашият Господ е приготвил за нас. Не трябва да пренебрегваме никой удобен случай, който благото Божие провидение ни предоставя за тази цел. Това е истинското правило: толкова често да приемаме, колкото Бог ни дава възможност за това. Следователно, който не приема, но се отдалечава от светата трапеза, когато всичко е приготвено, той или не разбира своя дълг, или не го е грижа за предсмъртната заповед на нашия Спасител, за прощението на греховете му, за укрепването на душата му и за нейното освежаване с надеждата за слава.

 

4. И така, нека всеки, който има каквото и да е желание да угоди на Бога или каквато и да е любов към собствената си душа, да Му се покори и стори добро на душата си, като се причастява всеки път, когато може, както първите християни, при които християнската жертва беше постоянна част от службата на Господния ден. И в продължение на няколко столетия те я приемали почти всеки ден: винаги четири пъти в седмицата и във всеки ден, посветен на светците. В съответствие с това онези, които участвали в молитвите на верните, никога не пропускали да участват в благословеното тайнство. Какво мнение имали те за този, които му обръщал гръб, можем да научим от древното правило: „Ако някой вярващ участва в молитвите на верните и си отиде, без да приеме Господнята вечеря, нека такъв бъде отлъчен, тъй като внася смут в Църквата Божия“.[1]

 

5. За да разберем природата на Господнята вечеря, ще е полезно внимателно да прочетем онези пасажи в Евангелието и в Първото послание към коринтяните, които говорят за нейното установяване. Оттук разбираме, че по замисъла си това тайнство е непрестанно възпоменание на Христовата смърт чрез ядене на хляба и пиене на виното, които са външните видими знаци на вътрешната благодат, тялото и кръвта на Христос.

 

6. Много полезно е за онези, които възнамеряват да приемат причастие, когато времето им го позволява, да се приготвят за това тържествено установление чрез себеизпитване и молитва. Но това не е абсолютно необходимо. И когато нямаме време да го сторим, трябва да се убедим, че имаме обичайната подготовка, която е абсолютно необходима и не може никога да бъде отменена по какъвто и да е начин или повод. Тя, първо, е едно пълно намерение на сърцето да пазим всички заповеди на Бога и, второ, едно искрено желание да получим всички Негови обещания.                              

 

ІІ. На второ място, аз ще отговоря на обичайните възражения срещу постоянното приемане на Господнята вечеря.

 

1. Казвам „постоянно приемане“, а що се отнася до израза „често причастяване“, той е напълно абсурден. Ако той означава нещо по-малко от постоянно, това ще е повече, отколкото може да бъде доказано като задължение на всеки човек. Защото ако не сме задължени постоянно да се причастяваме, на какво основание може да бъде доказано, че сме задължени да се причастяваме често? Да, повече от веднъж в годината или веднъж на седем години, или веднъж, преди да умрем? Всеки аргумент в полза на това или доказва, че трябва да го вършим постоянно, или не доказва нищо. Следователно, този неясен, безсмислен начин на говорене би трябвало да се изостави от всеки разумен човек.     

 

2. За да докажем, че е наше задължение да се причастяваме постоянно, можем да отбележим, че Св. причастие следва да се разглежда или

(1.) Като заповед на Бога, или

(2.) Като милост към човека.

 

Първо, като заповед на Бога. Бог, нашият Създател и Господар, от Когото сме получили своя живот и всички неща, от Чиято воля зависи дали ще бъдем напълно щастливи, или напълно нещастни, от сега до вечността, ни известява, че всички, които се покоряват на заповедите Му, ще бъдат вечно блажени, а всички, които не се покоряват, ще бъдат вечно нещастни.  И така, една от тези заповеди е: „Това правете за Мое възпоменание”. Питам тогава, защо не вършите това, след като можете, ако пожелаете? Когато имате възможност пред себе си, защо не се покорявате на Божията заповед?

 

3. Може би ще кажете: „Бог не ми заповядва да върша това толкова често, колкото мога“. Така е, думите „толкова често, колкото можете“ не са добавени точно на това място. Какво тогава? Не трябва ли да се покоряваме на всяка Божия заповед толкова често, колкото можем? Не са ли всички Божи обещания дадени на онези, и само на тях, които „полагат всяко старание“ (2 Петр. 1:5); на онези, които правят всичко, което могат, за да се покорят на Неговите заповеди? Едничкото правило на нашия дълг е наша сила.  Каквото можем да вършим, това и трябва да вършим. По отношение на която и да е заповед, ако някой, който може да й се подчини, ако желае, не го стори, такъв няма място в Небесното царство.

 

4. И тази велика истина, че сме задължени да пазим всяка заповед, доколкото можем, е ясно доказана  от абсурдността на обратното мнение; защото ако беше допуснато да не се покоряваме на всяка заповед на Бога толкова често, колкото можем,  нямаше да имаме никакъв аргумент да докажем, че който и да е човек е обвързан да се покорява на която и да е заповед по което и да е време. Например, трябва ли да питам някой защо не се покорява на една от най-ясните заповеди на Бога, защо, да кажем, той не помага на родителите си, след като  може да отговори: „Няма да го сторя сега, но ще го направя по друго време“. Когато това време настъпи, подсетете го за Божията заповед отново и той ще каже: „Ще се подчиня в един или друг момент“.  Също така не е възможно някога да се докаже, че той трябва да го направи сега, освен ако се докаже, че той трябва да го върши толкова често, колкото може; следователно, той би трябвало да го направи сега, защото може, ако пожелае. 

 

5. Размислете за Господнята вечеря, на второ място, като за една милост на Бога към човека. Тъй като Бог, Чиято милост е над всичките Му дела, и особено над човешките чада,  знае, че има само един начин човек да бъде блажен като Него, а именно, като бъде подобен на Него в святост; тъй като знае, че ние сами не можем да сторим нищо за това, Той ни е дал някои средства за получаване на Неговата помощ. Едно от тях е Господнята трапеза, която в безпределното Си милосърдие е дарил с точно тази цел – чрез това средство да бъдем подпомогнати да достигнем онези благословения, които Той е приготвил за нас, така че да можем да постигнем святост на земята и вечна слава в небесата.  

 

Питам тогава, защо не приемате Неговата милост толкова често, колкото можете? Бог сега ви предлага Своето благословение, защо го отхвърляте? Сега имате възможност да приемете Неговата милост, защо не я приемате? Вие сте слаби, защо тогава не сграбчвате всяка възможност да увеличите силата си? Накратко: ако разгледаме това като Божия заповед, този, който не се причастява толкова често, колкото може, е лишен от благочестие; ако го разгледаме като милост, този, който не се причастява толкова често, колкото може, е лишен от мъдрост.  

       

6. Тези две съображения ще дадат един пълен отговор на всички обичайни възражения, направени срещу постоянното причастяване,  даже на всички възражения, които някога са били или могат да бъдат направени. В интерес на истината нищо не може да бъде възразено срещу това, освен ако предположим за момент, че причастието или не би било милост, или пък на мен не ми е заповядано да го приема. Нещо повече, ако допуснем, че не е милост, това не е достатъчно, защото другата причина остава: независимо дали ти носи добро, или не, ти трябва да се подчиниш на Божията заповед.   

 

7. Обаче, нека разгледаме особените извинения, които хората обичайно изтъкват, за да не й се покоряват. Най-срещаното е: „Аз съм недостоен, а „който яде и пие недостойно, той яде и пие осъждане за себе си“. Следователно, аз не дръзвам да се причастя, за да не би да ям и пия собственото си осъждение“. Случаят е такъв: Бог ти предлага една от най-великите милости, да предвкусиш небето, и ти заповядва да я приемеш. Защо не приемаш тази милост в съгласие с Неговата заповед? Ти казваш: „Недостоен съм да я приема“. И какво следва? Недостоен си да приемеш която и да е милост от Бога. Но причина ли е това да отхвърляш всяка милост? Бог ти предлага прошка за всичките ти грехове. Сигурно е, че си недостоен за това и ти го знаеш; но тъй като въпреки това на Него Му е угодно да ти я предложи, няма ли да я приемеш? Той ти предлага да избави душата ти от смърт: недостоен си да живееш, но ще отхвърлиш ли живота? Той ти предлага да облече душата ти с нова сила; тъй като си недостоен за това,  ще се откажеш ли да я приемеш? Какво може Бог да стори за нас по-нататък, ако отхвърлим Неговата милост, защото сме недостойни за нея?

 

8. Но да предположим, че това не е милост за нас (да предположим означава всъщност да направим Бога лъжец, казвайки, че не е добро за човека това, което Той нарочно е отредил за негово добро), аз още питам: „Защо не се подчиняваш на Божията заповед?“. Той казва: „Това правете“. Защо не го правиш? Твоят отговор е: „Недостоен съм да го сторя“. Какво?!  Недостоен си да се подчиниш на Бога? Недостоен си да сториш това, което Бог ти заповядва? Недостоен си да се подчиниш на Божията заповед? Какво означава това? Това ли, че онези, които са недостойни да се покорят на Бога, би трябвало да не Му се покоряват? Кой ти каза това? Ако е бил дори „ангел от небето, да бъде проклет“. Ако си мислиш, че сам Бог ти е казал това чрез св. Павел, нека тогава чуем неговите думи. Това са те: „който яде и пие, без да разпознава Господнето тяло, той яде и пие осъждане за себе си“.

 

Хей, но това е съвсем различно нещо. Тук не е казана и дума за недостойнството да ядеш и пиеш. Всъщност той говори за недостойно ядене и пиене, но това е напълно различно нещо, както и самият той ни казва. В точно тази глава ни се казва, че под недостойно ядене и пиене се разбира приемането на светото тайнство по един такъв груб и безреден начин, че „един остава гладен, а друг се напива“ (1 Кор. 11:21). Но какво те касае това? Има ли някаква опасност ти да вършиш същото; да ядеш и пиеш по този недостоен начин? Недостойнството ти да се причастиш не поражда страх, че ще го сториш именно по този начин. Следователно, каквото и да е наказанието за недостойното приемане, то не се отнася до теб. Имаш основание в този текст за непокорство на Бога, колкото ако изобщо нямаше такъв текст в Библията.  Ако говориш за „недостойно ядене и пиене“ в смисъла, в който св. Павел използва тези думи, можеш също така да кажеш: „Не дръзвам да се причастя, защото се страхувам, че църквата ще падне“, както и „защото се страхувам да ям и пия недостойно“.

 

9. Ако тогава се боиш да не нанесеш осъждение на самия себе си чрез това, ти се страхуваш, където няма място за страх. Не се бой, че ще ядеш или пиеш недостойно, защото в смисъла, който влага св. Павел, не можеш да го сториш. Но ще ти кажа от какво осъждение трябва да се боиш: от това да не ядеш и пиеш изобщо; от непокорството пред твоя Създател и Изкупител; от неподчинението на Неговата ясна заповед; за презрението към Неговата милост и власт. Бой се от това и чуй какво е казал апостолът: „Защото който опази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко“ (Яков 2:10).

 

10. И виж тогава колко слабо е възражението: „Не смея да приема, защото съм недостоен“. То не е по-силно, ако причината да се смяташ за недостоен е, че напоследък си паднал в грях. Вярно е, че нашата Църква забранява на онези, „които са извършили някакво тежко престъпление“, да приемат причастие без покаяние. Всичко, което следва от това, е, че трябва да се покаем, преди да пристъпим, а не че не трябва да идваме изобщо.

 

Да се каже, следователно, че „човек може да обърне гръб на олтара, защото напоследък е паднал в прегрешение, че той може да наложи това наказание на себе си“, е говорене без каквото и да е основание в Писанието. Защото къде Библията учи да изкупуваме нарушението на една Божия заповед чрез нарушаването на друга? Какъв съвет е този: „Извърши нов акт на непослушание и Бог ще ти прости по-лесно стария“!

 

11. Има други, които извиняват непокорството, признавайки, че са недостойни в едни друг смисъл: че „не могат да останат верни на това, не могат да претендират, че водят толкова свят живот, колкото постоянното причастяване би ги задължило да водят“. Да го кажем ясно. Питам: защо не приемаш милостта, която Бог ти заповядва да приемеш? Ти отговаряш: „Защото не мога да бъда верен на обещанието, което трябва да направя, когато я приемам“. Тогава е ясно, че не би трябвало никога да я приемаш. Защото не е по-законно да обещаваш веднъж нещо, което знаеш, че не можеш да изпълниш, отколкото да го обещаеш хиляди пъти. Ти също знаеш, че едно и също е обещанието, независимо дали го правиш всяка година, или всеки ден. Ти обещаваш да вършиш правда в същата степен, независимо дали обещаваш твърде често, или твърде рядко.

 

Ако, следователно, не можеш да си верен на обещанието, което правят причастяващите се всяка седмица, тогава няма да удържиш и обещанието, което правят причастяващите се веднъж в годината. Но наистина ли не можеш? Тогава е било по-добре за теб изобщо да не си се раждал. Защото всичко, което обещаваш на Господнята трапеза, трябва да бъде обещано и пазено от теб, иначе не можеш да бъдеш спасен. Защото там ти не обещаваш нищо друго, освен че усърдно ще пазиш заповедите Му. Не можеш ли да останеш верен на това обещание? Тогава не можеш да влезеш в живота.

 

12. Мисли тогава какво казваш, преди да кажеш, че не можеш да бъдеш верен на това, което постоянното причастяване изисква. То не е повече от това, което се изисква от всеки причастяващ се, да, от всеки, който има душа, която трябва да бъде спасена. Така че, да кажеш, че не можеш да останеш верен на това, е ни повече, ни по-малко от това, да се отречеш от християнството. Това в действителност означава да се отречеш от кръщението си, при което тържествено си обещал да пазиш всичките Му заповеди. Сега ти се отклоняваш от това обещание. Умишлено нарушаваш една от заповедите Му и за да извиниш себе си, казваш, че не можеш да пазиш Неговите заповеди. Тогава не можеш да очакваш да получиш обещанията, които са дадени само за онези, които ги пазят.

 

13. Казаното по това възражение срещу постоянното причастяване е приложимо към онези, които казват същото с други думи: „Не смеем да сторим това, защото то ще изисква такова съвършено покорство, каквото ние не можем да обещаем“. Не, то изисква ни повече, ни по-малко от съвършеното покорство, обещано при кръщението ви. Вие тогава сте се задължили да пазите Божите заповеди с Негова помощ; не повече от това обещавате и когато се причастявате.

 

14. Второто възражение, което често се прави срещу постоянното причастяване, е, че прекомерната заетост не оставя време за необходимата подготовка, която се изисква. Отговарям, че цялата подготовка, която е абсолютно необходима, се съдържа в думите: „Покайте се искрено за миналите си грехове; имайте вяра в Христос, вашия Спасител (и забележете, тази дума не е взета в най-високия си смисъл); „поправяйте живота си и показвайте добрина към всички човеци, за да бъдете участници в тези свети тайни“. Всички, които по този начин са подготвени, могат да пристъпят без страх и да приемат тайнството за своя утеха. И така, каква работа може да ти попречи да си подготвен по този начин – да се каеш за греховете си, да вярваш, че Христос умря за грешниците, да поправяш живота си, да показваш добрина към всички човеци? Никоя работа не може да те отклони от това,  освен такава, която те отклонява от това да се спасяваш. Ако си решил и намислил да следваш Христос, ти си годен да се приближиш до Господнята трапеза. Ако нямаш такова намерение, ти си годен единствено за трапезата и компанията на бесовете.  

 

15. Никаква работа, следователно, не може да попречи на който и да е човек да извърши тази подготовка, която единствено е нужна, освен такава, която го прави негоден за небето и го отклонява от спасението. Всъщност всеки благоразумен човек, когато има време, ще изпита себе си, преди да приеме Господнята вечеря, дали истински се кае за предишните си грехове, дали вярва в Божиите обещания, дали напълно желае да ходи в Неговите пътища и да показва добрина към всички човеци. В това и в лична молитва той без съмнение ще прекара всичкото време, което може. Но какво означава това за теб, който нямаш време? Какво извинение е това, за да не се покориш на Бога? Той ти заповядва да дойдеш и да се подготвиш чрез молитва, ако имаш време; ако нямаш, при все това, ела. Не превръщай страхопочитанието пред Божията заповед в претенция да я нарушаваш. Не се бунтувай против Него поради страх да не Го обидиш. Каквото и да вършиш или да оставиш несвършено настрана, постарай се да сториш това, което Бог те задължава да вършиш. Себеизпитването и личната молитва, особено преди Господнята вечеря, са нещо добро, но виж, че „да се покоряваш е по-добро“ от себеизпитването и „послушанието“ – от молитвата на ангел.

 

16. Третото възражение срещу постоянното причастяване е, че то отслабва нашето благоговение пред тайнството.   Да предположим, че ще се случи това, тогава какво? Ще заключиш ли от това, че не трябва да го приемаш постоянно? Не такова е заключението. Бог ти заповядва: „Прави това“. Можеш да го сториш сега, но няма да го направиш и ще извиниш себе си, казвайки: „Ако го правя толкова често, това ще отслаби благоговението, с което го правя сега“. Да предположим, че това стане, но казвал ли ти е Бог някога, че когато покорството на Негова заповед отслабва благоговението пред нея, тогава ти можеш и да не й се подчиниш? Ако го е сторил, ти си невинен; ако не, това, което казваш, е напразно. Законът е ясен. Или покажи, че Законодателят прави това изключение, или си виновен пред Него.

 

17. Благоговението пред тайнството може да бъде два вида: да се дължи на новостта на определено нещо, също като това, което човеците естествено имат към неща, към които не са привикнали, или да се дължи на вярата, любовта или страха от Бога. Първият от двата вида не е точно религиозно благоговение, а напълно естествено и този вид благоговение към Господнята вечеря намалява при постоянно приемане. Но не е така при истинското религиозно благоговение, при което се стига по-скоро до укрепване и нарастване. 

 

18. Четвъртото възражение е: „Аз се причастявах постоянно толкова дълго, но не открих ползата, която очаквах“. Такъв е случаят на много добронамерени люде и, следователно, заслужава да бъде специално разгледан. И размислете върху следното: първо, каквото и Бог да ни заповядва да вършим, ние трябва да го вършим, защото Той заповядва, независимо дали чувстваме някаква полза от това, или не. Бог заповядва: „Това правете за Мое възпоменание“. Това, следователно, ние трябва да вършим, защото Той заповядва, независимо дали откриваме настояща полза от това, или не. Но без съмнение ще открием полза по-рано или по-късно, макар и може би малко по малко. Ще бъдем незабележимо укрепени, направени по-годни за служба на Бога и по-постоянни в това. Най-малко, ще бъдем пазени от отпадане и предпазени от много грехове и изкушения. И сигурно това ще бъде достатъчно да ни накара да приемаме тази храна толкова често, колкото можем, макар и сега да не чувстваме щастливите последствия от това, както някои чувстват, но самите ние ще можем, когато на Бог се види добре.

 

19. Но представете си човек, който често се причастява и все още не е получил никаква полза. Не е ли негова вината? Или не се е приготвил правилно, желаейки да се покори на всички заповеди и да получи всички обещания на Бога, или не го е приел правилно, доверявайки се на Бога. Само се старай да си надлежно подготвен за това и колкото по-често идваш на Господнята трапеза, толкова по-голяма ще е ползата, която ще намериш там.

 

20. Петото възражение, което някои правят срещу постоянното причастяване, е, че „Църквата го предписва само три пъти в годината“. Думите на Църквата са следните: „Имайте предвид, че всеки енориаш трябва да се причастява най-малко три пъти в годината“. На това отговарям: първо, какво, ако Църквата не го беше предписала изобщо? Не е ли достатъчно, че Бог го заповядва? Ние се покоряваме на Църквата само заради Бога. И не трябва ли да се покорим на самия Бог? Ако тогава ти приемаш три пъти в годината, защото Църквата го заповядва, приемай всеки път, когато можеш, защото Бог го заповядва. Иначе вършенето на едното ще бъде толкова недостатъчно да те извини за невършенето на другото, че твоята собствена практика ще докаже твоята глупост и грях и ще те остави без извинение.  На второ място, ние не можем да заключим от тези думи, че Църквата извинява този, който приема само три пъти годишно. Ясният им смисъл е, че този, който не приема поне три пъти в годината, трябва да бъде отлъчен от Църквата, но с това тези думи не извиняват този, който не се причастява по-често. Това никога не е било мнението на нашата Църква, напротив, тя полага всяка възможна грижа тайнството да се отслужва надлежно, когато Общата молитва [2] се чете, всяка неделя и празник през годината.

Църквата дава нарочни наставления по отношение на свещенослужителите: „Във всички катедрални и колегиални църкви и колежи, където има много свещеници и дякони, те всички следва да приемат причастие със свещеника най-малко всяка неделя“. 

 

21. Беше показано, първо, че ако разглеждаме Господнята вечеря като една заповед на Христос, никой човек не може да претендира за християнско благочестие, ако не я приема (не веднъж месечно, но) толкова често, колкото може. Второ, ако разгледаме нейното установяване като милост към нас самите, никой, който не я приема толкова често, колкото може, не може да претендира за християнско благоразумие. Трето, нито едно от обичайните възражения не може да бъде някакво извинение за онзи човек, който не се покорява при всяка възможност на тази заповед и не приема тази милост. 

 

22. Беше специално показано, първо, че недостойнството не е извинение, защото макар и в един определен смисъл всички да сме недостойни, все пак никой от нас не трябва да се бои, че е недостоен в Павловия смисъл на „недостойно ядене и пиене“. Второ, липсата на време за подготовка не може да бъде извинение,  тъй като единствената подготовка, която е абсолютно необходима, не може да бъде препятствана от каквато и да е работа и всъщност от нищо на земята, освен ако тя не препятства нашето спасение. Трето, намаляването на благоговението ни не е извинение, тъй като Този, Който е дал заповедта „Това правете“, никъде не добавя: „освен ако не намалява благоговението ви“. Четвърто, това, че не получаваме полза от постоянното причастяване, не е извинение, тъй като наша е вината, че сме пренебрегнали необходимата подготовка, което е в наша власт. Последно, мнението на нашата собствена Църква е напълно в полза на постоянното причастяване. Нека онези, които досега са го пренебрегвали, с която и да е от изложените претенции, да вземат присърце казаното и чрез Божията благодат да дойдат до по-добро разбиране, и никога повече да не се отказват от своите благословения.

 

______________________

[1] Има се предвид деветото апостолско правило: „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и свето причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата“.

[2] Богослужебникът на Англиканската църква се нарича „Книга на общата молитва“ (The Book of Common Prayer).

 

Превод: п-р Даниел Г. Топалски



Цитати:


Последни новини

Ваканционни седмици и уикенди за деца

24.09.2018

Комисията за работа с деца поздравява всички деца и учители с началото на новата учебна година! С началото ѝ се завръщаме и в Неделното училище след едно горещо и много хубаво лято. Традиционно планираният детски лагер тази година не се състоя, защото в обявения срок имаше записани само 16 деца. Комисията взе решение „да занесе“ […]

Прочети повече

Новини, От страната