Разбирането на Джон Уесли за същността на добродетелите (склонности, нагласи на сърцето) разкрива известни прилики с аретологичната концепция на Тома Аквински, за когото добродетелта е и склонност към добро действие, и осъществяване на възможността за съвършенство[1]. На пръв поглед изглежда, че те споделят един и същ телеологичен подход към добродетелта. При по-внимателно вглеждане обаче се разкрива едно много съществено различие. Ако Тома Аквински подчинява добродетелта на ръководството на разума, Джон Уесли намира, че тя трябва да бъде подчинена на любовта, която се явява нейна цел, обобщение и пълнота.
В проповедта „За усърдието“ от 1781 г. се съдържа един ключов пасаж за реконструиране на аретологичните възгледи на Джон Уесли. В него любовта е поставена в самия център на вътрешния живот на християнина: „Във вярващия християнин любовта седи на трона, който е издигнат в най-вътрешното кътче на душата; става дума за любовта към Бога и човека, която изпълва цялото сърце и царува без претендент (…) В кръг близо до трона са всички свети нагласи – дълготърпение, кротост, смирение, вярност, въздържаност и всичко друго, което се включва в „ума, който беше в Христос Иисус“. Във външния кръг са всички дела на милосърдието, отнасящи се до душите или телата на човеците. Чрез тях упражняваме всичките свети нагласи; чрез тях непрекъснато ги утвърждаваме, тъй като те са истински благодатни средства, макар че това обикновено не се споменава. Следват онези, които обикновено се наричат дела на благочестието – четене и слушане на Словото, публична, семейна и частна молитва, приемане на Господнята вечеря, пост или въздържание. Най-накрая и за да могат Неговите последователи да се подбуждат по-успешно един друг към любов, свети нагласи и добро дела, нашият благословен Господ ги е обединил заедно в едно тяло – Църквата, разпростряна по цялата земя. Малък символ на тази вселенска Църква е всяка отделна християнска общност“[2].
Любовта е средоточие на всички добродетели. В нея се събира и намира своето основополагащо единство тяхното многообразие. Уесли е категоричен, че „никое външно дело не е приемливо за Бога, ако не извира от светите нагласи“. Това означава, че делото е наистина добро само ако е извършено от любов. Определяща си остава правотата на сърцето, която е тъждествена с любовта към Бога и ближния. Тази любов, която изпълва и управлява сърцето, е същинската природа на светостта.
Според Джон Уесли освещението има негативна и позитивна страна, които се намират в диалектична връзка помежду си. Като илюстрация на тези две страни той използва добре познатата за неговите слушатели и читатели англиканска „Молитва за чисто сърце“ (Collect for Purity): „Очисти мислите на сърцата ни чрез диханието на Святия Си Дух, така че съвършено да Те обичаме и достойно да възхваляваме святото Ти име“. Очистването на сърцето е негативната страна на вътрешната святост, което означава, че светостта е най-напред очистване от всичко, което отделя човека от Бога. Позитивната страна се състои в съвършената любов към Бога и ближния. Връзката между двете страни е очевидна – колкото повече любовта завладява сърцето на човека, толкова по-малко място за греха остава в него. Ако Реформацията издига вярата като белег на оправданието, Уесли определено издига любовта като белег на освещението. Затова не е изненадващо типичното за него поставяне на знак за равенство между освещението (съвършенството) и любовта. Последната като добродетел не познава граници. Следователно, съвършенството, на което човекът е способен, докато е в тяло, поразено от тленността, е постоянно нарастващата любов към Бога и ближния. Източникът на тази любов е неизчерпаем за човеците, докато те продължават да я приемат. Чрез приемането и отдаването на любовта те достойно възхваляват святото Божие име.
[1] Вж. Тутеков, Св. Добородетелта…, с. 23.
[2] On Zeal // Works, 3:313.
Откъс от Топалски, Д. Пътят на освещението. С., 2017.