Автор: Даниел Топалски
Библейски текст: Битие 3:1-15
Днешният старозаветен текст на пръв поглед не е свързан с тайнството кръщение, което ще бъде отслужено след малко. Но както казах, текстът не е свързан само на пръв поглед. Ако се доближим повече и се вгледаме в детайлите, ако имаме предвид богословското значение на кръщението, ще установим, че връзката не е случайна.
Моисей беше беглец, намерил прибежище и ново семейство в Мадиамската земя. Квалификацията му беше твърде висока, за да бъде овчар, но му се наложи да се върне към занаята на своите предци, докато бяха в Ханаан. Наложи му се набързо да изостави уседналия градски начин на живот и да се превърна в полуномад, споделяйки участта на семейството на мадиамския жрец Йотор.
Животът на странстващия човек беше пълен с изненади, не само защото можеше да се натъкне на разбойници, хищници или опустошителна буря в пустинята, но защото можеше да се натъкне на Бога. Спомнете си за патриарсите и техните изненадващи срещи с Бога, които се превръщаха в крайъгълни камъни в тяхното пътешествие с Този, Когото те опознаваха все повече и повече. Опознаваха го по пътя, а Той не преставаше да ги изненадва от деня, в който Авраам за първи път чу Божия призив: „Излез от отечеството си, от рода си и от бащиния си дом и иди в земята, която ще ти покажа“ (Бит. 12:1). На Моисей беше отредено да опознае този Бог по същия начин, отредено му беше да се натъкне на Него там, където не очакваше да срещне никого.
Изненадващите срещи с Бога, Неговите удивителни откривания превръщат не просто земята, на която стоим, а живота ни в свята земя. Тези срещи преобръщат живота ни, дават му нова посока, изпълват го със смисъл, какъвто той никога преди това не е имал. Не казвам, че тези срещи отричат и зачеркват всичко, което сме били преди, всичко, което сме научили и постигнали. По-скоро всичко това, което носим със себе си, се преобразява, за да бъде употребено по нов начин. Това е така, защото се променя, преосновава начина на нашето съществуване, начина, по който сме, защото ние сме в пълния смисъл само тогава, когато стоим пред Него, Вечносъществуващия, когато сме във взаимоотношение с Него.
Бог често използва изненадата и изумлението, за да ни поведе отвъд тях, по-далеч. Това се случи и с Моисей. Той свърна, за да види защо не изгаря горящият бодлив храст. Отклони си от пътя си, привлечен от това необичайно явление. Именно тогава Бог го извика по име: „Моисей, Моисей“ (Изх. 3:4). Беше извикан от Някой, Който го познаваше по-добре, отколкото Моисей сам познаваше себе си. Този Някой незабавно се представи по начин, който срещна миналото и настоящето: „Аз съм Бог на баща ти, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов“ (3:6). Това беше първа среща на Моисей с този Бог, но в същото време тя сякаш не беше съвсем първа – Моисей в онзи ден се нареди до баща си, до Авраам, Исаак и Яков, до предците си, за които Този Бог беше се грижил и от които не се беше отказал. За Моисей тази среща на Хорив беше актуализация на Божия завет с патриарсите, завет, който отиваше отвъд дните на собствения им живот и се разпростираше върху наследниците им, неизброими като небесните звезди и морския пясък. Заветът не беше загубил силата си, Бог не беше забравил обещанията си. Богът, Който се представи като Бог на предците, беше в същото време Бог, Който вижда страданията на наследниците им, чува вика им и знае неволите им.
Моисей се изправи пред един Бог, Който винаги поема инициативата и умело вгражда личната участ на отделния човек в историята на избрания народ. Именно това щеше да се случи и с Моисей – на него Бог възложи да изведе народа от Египет. Неговата участ трябваше да се преплете напълно с участта на народа. От пастир на овцете на тъст си Йотор Моисей щеше да се превърне в пастир на Божия народ, в истински служител на Бога на Авраам, Исаак и Яков, на Бога, Който избавя. И така Този Бог на бащите, Бог от миналото, щеше да стане и Бог на Моисей и на неговите наследници.
Излишно е да ви убеждавам колко важна беше традицията за старозаветния човек, живата традиция, която свързва в едно времето на патриарсите, Моисей, Исус Навин, съдиите, царете и пророците с времето на съвременниците. Съзнанието, че същият Бог, Който се яви на Моисей в неизгарящия храст и избави израилтяните от египетското робство, е и техен Бог, им помагаше да видят собствената си житейска история като част от голямата история на Божия народ. Това съзнание подхранваше надеждата им дори в най-трудни и безнадеждни времена, прогонваше отчаянието и изпълваше сърцата им с благодарност. Затова и те не спираха да разказват историята за изхода от Египет, която не беше просто историята на техните предци, но и тяхна собствена история – история за изхода от техните безизходни ситуации, за Бога, Който винаги вижда страданията и чува вика им.
Когато кръщаваме децата си, ние с доверие ги довеждаме при същия Бог на Авраам, Исаак и Яков, при Бога на нашите бащи и майки във вярата. Молим Бог да направи и техния живот свята земя чрез действието на Своята благодат, за да станат и те част от Новия Завет, потвърден с кръвта на въплътения Син Божи Исус Христос. Кръщелният завет свързва Бог, обществото на верните и кръстения. Обърнете внимание, че тук не става дума просто за една двустранна връзка. Три страни са необходими за изпълнението на кръщелния завет. Кръщението е тайнство на цялата Църква, което по правило изисква участието на събраната на богослужение общност на верните. Чрез серия от обещания в кръщелното богослужение общността потвърждава собствената си вяра и тържествено се задължава да бъде духовен наставник и подкрепа за този, който се кръщава. Кръщението не е просто индивидуално, частно или местно събитие. То е тайнство на посвещението и включването в Тялото Христово, което не се изчерпва с нас събраните тук, но включва по един тайнствен начин всички верни, които са били, са и ще бъдат. Кръщението ни довежда до единство с Христос, един с друг и с Църквата от всички времена и по цялата земя. Така нашата история става част от историята на Божия народ, а животът ни се превръща в свята земя, на която стоим в присъствието на Бога на Авраам, Исаак и Яков, в присъствието на Триединния Бог – Отец, Син и Свети Дух.
На Моисей Бог изрече името Си: „Аз съм Онзи, Който съм“ (или: „Аз съм вечно Съществуващият“ – СП). Това име едновременно открива и скрива Именувания. Бог все едно казва на Моисей „Аз съм Онзи, Който не се нуждае от нищо за съществуването Си, Единственият, Който съществува от само Себе Си, Онзи, Който няма начало и край, но сам е начало на всичко съществуващо“. Но какво може да каже това име на крайния във всяко отношение човек? Философският ум е бил запленен от откриването на това име, но дали откриването му е имало за цел да препрати човека в сферата на философските абстракции при положение, че Този безначален Бог благоволява да говори с Моисей и заявява, че Той ще избави народа Си от египетското робство. Този отвъден Бог непрестанно заявява Себе Си като отсамен в живота на бащите, а сега и в живота на тогавашното поколение, в живота на самия Моисей. Този Бог не търси да бъде познат по пътя на философските спекулации. Той иска да бъде познат от опит – като Бог, Който Го е грижа, като Бог, Който спасява. Но в същото време Той казва на Моисей, че не може обхванат от никакви определения, от никакви понятия, та дори от никакви имена, защото всички те са подвластни на нашата човешка ограниченост, а Бог е винаги много повече и немислимо повече от всичко това. „Аз съм Онзи, Който съм“ е напомняне, че Бог винаги ще ни изненадва и Той не може да бъде опитомен, подчинен на нашите ограничени представи и измамни претенции, че сме Го постигнали – че знаем напълно какъв е Той, как действа, защо Го прави, кой заслужава и кой не заслужава Неговото внимание.
Ето защо съвършеното откровение на Бога в Неговия единороден Син Исус Христос беше толкова изненадващо и скандално за тогавашния свят. „Аз съм Онзи, Който съм“ стана човек и така стана пределно отсамен и раним. Неговата жертва и възкресение, изпратения от Него Святи Дух даде началото на един трети народ, в който „няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, нито женски; защото вие всички сте едно в Христос Исус“ (Гал. 3:28). И все пак това е един отделен народ от всички, който са се кръстили в Христос и в Христос са се облекли. А тези, които са Христови, са „Авраамово потомство, наследници по обещание“ (Гал. 3:29). Оказва се, че традицията е всъщност по-дълга и от църковната история – тя ни свързва с Авраам и с неговите наследници, с Моисей, Исус Навин, съдиите, пророците, апостолите, мъчениците за вярата, отците и учителите на Църквата, реформаторите и всички, които, облечени в Христос, са пазили, предавали, учили и споделяли вярата от уста на уста, от сърце на сърце.
Но ще попита някой: „Не е ли всичко това плод на самостоятелно и свободно решение? Не трябва ли човек сам съзнателно да заяви дали иска да бъде част от този нов, трети народ или не? Та нали вярата е всъщност нашият отговор на Божието действие, на Неговата покана“.
Ще отговоря така: ако аз съм част от този трети народ, ако съм убеден, че това е най-доброто, което имам, ще направя всичко възможно да споделя този най-ценен дар с моето дете. Мой дълг ще е да не го държа далеч. Мое съкровено родителско желание ще е да Го поверя на Бога и на Църквата, да споделя с него това, което изпълва живота със смисъл и го прави истински живот. Ще моля Бог да действа в живота му чрез силата на Своя Дух, с вяра ще се съглася да приеме тайнството на посвещението. Ще го направя с вярата, че в тайнството не ние правим нещо за Бога (обещаваме, декларираме и т.н.), а Той прави нещо за нас. С вярата, че за моето дете кръщението е дар, както и за възрастния, който се кръщава. Ще го направя с вярата, че има едно кръщение, както има и един извор на спасение – благодатната Божия любов. Кръщаването на човек – независимо от това дали е дете или възрастен – е знак на Божията спасителна благодат. Тази благодат е една и съща за всички. Всички се нуждаят от нея и никой не може да се спаси без нея. Разликата между кръщението на възрастни и на деца е тази, че християнската вяра се изповядва съзнателно от възрастния, който е кръстен. Кръстеното дете достига до изповядване на вярата си по-късно, след като е било възпитано и научено от родителите си или от други отговорни възрастни и общността на вярата. Моя е длъжност е да направя за детето си всичко, за да се случи това. Наша обща длъжност е да придружаваме в християнски му път всяко дете, което чрез кръщението става част от Божието семейство, в което Бог е поверил всеки на всички и всички на всекиго. Нито родителите, нито децата са главните действащи лица; кръщението е Божие действие в и чрез Църквата.
Това, че съм се съгласил детето ми да бъде кръстено, не снема необходимостта то само съзнателно да направи своя избор един ден. Не отменя съкровената среща, в която Бог ще прошепне неговото име и то ще отвърне: „Ето ме“. Това, че съм се съгласил и че общността на верните се е съгласила означава, че всички ние сме действали с вяра, че Божият дар не е напразен, че без дара на Божията благодат не е възможно никое познание за Бога, ничия вярност, ничие постоянство, ничия вяра.
Моисей беше удостоен да чуе името Божие: „Аз съм Онзи, Който съм“. Всички ние, които в Христос сме се облекли, сме удостоени с достойнството да носим Христовото име – наричаме се християни. Нашият живот се е превърнал в свята земя – в място и време за срещи и взаимоотношения с Този, в Когото „живеем, движим се и съществуваме“ (Деян. 17:28). Не трябва и да си помисляме да държим децата си настрана от всичко това. Тъкмо обратното, наша длъжност е да го споделим с тях, да го споделим с вяра, както нашите майки и бащи във вярата са сторили с нас.
Пътят на Моисей беше труден. Ние не знаем какъв ще бъде нашият път, нито какъв ще бъде пътят на децата, които ще бъдат кръстени днес. Можем да бъдем уверени в това, в което Бог увери Моисей: „Аз ще бъда с Теб“ (Изх. 3:12). Не е ли това най-важното?
Снимка: Стоян Сталев