Автор: Кристофър М. А. Уайз
Църква, която губи Христос
Случи се тихо – в салона за общение на една църква, в сряда вечер. Библията лежеше отворена, а хладкото кафе стоеше недокоснато; разговорът се отклони към идентичността на Исус – тема, която би трябвало насърчава поклонението, а вместо това разкри нещо друго: дезориентация. Един участник описа Исус като най-великия нравствен учител. Друг Го представи като въплъщение на божественото състрадание. Трети си Го представи като човек, помазан от Духа – фигура, подобна на пророк. И накрая, тихо, почти извинително, някой каза: „Не съм сигурен, че Исус буквално е Бог… поне не по начина, по който повечето хора си мислят“.
Стаята притихна. Думите не бяха бунтовни, нито провокативни. Бяха изтъркани, познати, почти опитомени. И точно това беше проблемът. Това е кризата на съвременната църква: не бунт срещу Христос, а забрава за Неговата самоличност; не враждебност към учението, а постепенна ерозия на самото изповедание, което прави християнството християнство. Американският мейнлайн протестантизъм не е отхвърлил Исус – той Го е свил до по-малка мярка. А „умален“ Христос не може да понесе тежестта на благовестието, не може да удържи неотложността на спасението, нито дълбочината на човешката жажда.
Когато христологията се срине, с нея се срива и Църквата. Поклонението става сантимент. Мисията става активизъм. Ученичеството става терапия. Църквата става заета, но куха; социално чувствителна, но духовно обедняла; ангажирана, но без котва. А междувременно духовният глад на културата се усилва – и Църквата, лишена от своя Христос, се оказва неспособна да изрече слово със сила, власт и надежда.
Защо „високата“ христология е важна точно сега
Високата христология не е лукс за богословите; тя е кръвта на Църквата. Това е изповедта, че Исус Христос е истински Бог и истински човек: вечно роден, несътворен – Логосът, чрез Когото всичко е станало. Това не е украса на християнската вяра. Това е основата на християнската реалност. Както заявява Евангелието според Йоан: „И Словото стана плът и пребивава между нас“ – и така християнската вяра се закотвя не в абстракция, а във въплътеното Божие присъствие сред Неговия народ.
Христос, който е по-малко Бог, не е Спасител – Той е само мъдрец. Христос, който е по-малко човек, не е Изкупител – Той е само символ. Един просто вдъхновяващ Христос не може да победи греха, смъртта, ада и гроба.
Въплъщението не е метафора; то е онтологична революция. Бог влиза в човешката уязвимост, приема плът, преживява страдание, глад, умора, предателство и смърт. И като прави това, Той изкупва човечеството отвътре – не със заповед, дадена отдалеч, а с въплътена солидарност. Ако Църквата изгуби това изповедание, тя губи всичко. Ако го провъзгласява дръзновено, тя отново става огън.
Духовното формиране като участие в Христос
Духовното формиране не е самоусъвършенстване, грижа за себе си или самоактуализация. То е участие в живота на Христос. Да бъдеш духовно оформян, означава да бъдеш въвлечен в живота на Въплътения: в Неговата любов, Неговата святост, Неговата човечност, Неговата божественост.
Словото и Трапезата не са допълнителни аксесоари към християнския живот; те са средствата, чрез които Христос обитава сред Своя народ. Кръщението ни съединява със смъртта и възкресението на Христос. Светото Причастие не е само символ на възпоменание, а участие в живота на Христос. Съвременният редукционизъм превърна богословието в абстракция, а тайнствата – в умствени „напомняния“, но истинското християнско формиране е въплътено, тайнствено и общностно – защото Богът, Който ни спасява, е въплътен, тайнствен и общностен.
Свидетелството на Великата традиция
Великата традиция говори с един глас: Христос трябва да бъде изповядан в пълнотата Си. Атанасий защити Въплъщението като съществено за победата над тлението и смъртта. Никея провъзгласи единосъщието на Сина с Отца. Халкидон заяви, че Христос е напълно Бог и напълно човек – „неслято и неразделно“. Това не бяха академични упражнения; това бяха битки за оцеляването на християнската идентичност. Ранната Църква разбираше, че ако Христос не е Бог, спасението се срутва. Ако Христос не е човек, изкуплението се срутва. Ако Христос е нещо по-малко от Богочовек, Църквата губи сърцето на своето благовестие.
Духовният глад на нашата епоха
Живеем във време, когато духовната жажда се усилва дори докато църковната принадлежност намалява сред мейнлайн протестантските църкви в Съединените щати. Млади хора, формирани в тези контексти, често описват християнството не като погрешно, а като „плоско“ – лишено от трансцендентност, тайнство или сила. Мнозина търсят смисъл, идентичност и принадлежност на места, които не могат да понесат тежестта на душите им. Мнозина се обръщат към активизъм, национализъм, терапия или самоизобретяване – и откриват, че всяко от тях е недостатъчно.
Възходът на тийнейджърската тревожност, депресия и самоубийства не е просто психологически; той е богословски. Едно поколение, оформяно в среда на смалено богословско въображение, е научено да вярва, че трябва да се измисли само, да се оправдае само, да се спаси само. Без Въплътения Христос то остава без език за надеждата. Без Словото, станало плът, то не може да осмисли собственото си въплътено съществуване.
Нито политическата десница, нито левицата може да даде онова, което дава Въплъщението: Бог, Който влиза в нашето страдание, приема нашата човечност и възстановява нашето достойнство.
Свидетелство за обновление
Когато една общност преоткрие класическата христология, животът се връща. Ясното и последователно учение за Въплъщението събужда поклонение, задълбочава благоговение и оживотворява мисията. Общностите стават вкоренени, уверени и радостни, защото са преоткрили центъра.
Христос не е добавка към Църквата; Той е нейният фундамент. Когато Христос се провъзгласява в пълнотата на Своята божественост и човечност, Църквата отново става сияйна, устойчива и апостолска.
Какво тогава може да направи една местна църковна общност, за да възстанови това историческо изповедание? Как Халкидонското утвърждение, че Христос е напълно Бог и напълно човек, може да бъде възвърнато не просто като доктрина, а като преживяна реалност в Църквата? Нека предложа следните стъпки като начало.
Практични стъпки за местните църкви
- Проповядвайте Христос в Неговата пълнота – във всяка проповед, всяка поредица, всеки сезон.
- Върнете тайнствата в центъра на общностния живот.
- Преподавайте Символите на вярата редовно и без извинения.
- Насърчавайте практики на формиране, основани на въплъщението: молитва, Писание, пост и общение.
- Откажете политическото пленничество; Църквата не служи на никакво земно царство.
- Прегърнете прости ритми на ученичество: поклонение, щедрост, служение.
- Поощрявайте творчеството в катехизацията, изкуството, разказването, литургията и свидетелството.
Словото, станало плът – и Църквата, възстановена в цялост
В моя пастирски контекст съзнателното възвръщане на тези практики – особено последователната проповед на „висока“ христология и възстановяването на дълбочината на тайнствата – преобрази духовното въображение и съзнание на общността. Поклонението стана по-благоговейно, ученичеството – по-стабилно, а мисията – по-ясно закотвена в личността на Христос, а не в тенденции или програми. С течение на времето Църквата порасна не просто като „по-заета“, а като по-задълбочена, по-устойчива и по-уверена в своята идентичност.
В заключение: смаленият Христос ражда смалена църква. Здравата христология ражда устойчива църква. Това е моментът за пастири и общности, готови да провъзгласят поразяващата истина: „И Словото стана плът и пребивава между нас“. Само този Христос може да удържи Църквата. Само този Христос може да засити глада на нашата епоха. Само този Христос е Господ.
Кристофър М. А. Уайз е старши пастор на Първа методистка църква в Кериър Милс, щата Илинойс (Глобална методистка църква).
Линк към оригиналната статия на английски език – The Word Made Flesh and the Church Made Whole — Firebrand Magazine