Автор: Даниел Топалски
Братята Уесли настойчиво подчертават христологичната основа на освещението. Освещението на човешкия род е възможно благодарение на въплъщението и изкупителното дело на Божия Син. Освещението на отделния човек, от което Джон и Чарлз Уесли най-вече се интересуват, също намира основата си в това дело. Прилагането на неговите последици по отношение на каещия се грешник се осъществява в акта на оправданието (justification), който е вратата към истинската религия.
Братята Уесли преоткриват лутеранското учение за оправданието чрез вяра благодарение на Моравските братя и това има важни последици за тяхното практическо богословие. Първоначалното емоционално въздействие от това откритие с присъщите му радикални оценки и разграничения постепенно отстъпва място на едно по-зряло осмисляне на оправданието като неизменна основа на цялостната динамика на вярата, която действа чрез любов – „от първото развиделяване на благодатта в душата до нейното усъвършенстване в славата“ (Thoughts Concerning Gospel Ministers // Works (Jackson), 10:455-456) .
Вече беше изяснено, че разграничението между оправданието като Божието дело за човека и освещението като Божието дело в човека е направено от братята Уесли, за да бъдат очертани различните измерения на единния и комплексен процес на спасение. Разграничението е акцентирано най-вече за да се подчертае по един несъмнен начин Божията инициатива и примàта на благодатта срещу всеки опит да се търси в самия човек някаква сила или способност да инициира собственото си спасение. По същата причина се настоява и върху мигновения характер на оправданието като един суверенен акт от страна на Бога, който обаче не отменя необходимостта от вярата като свободен отговор от страна на човека.
Оправданието като прошка и осиновление
Прошката е основното измерение на оправданието според братята Уесли. В своя Речник, предназначен да предложи прости и кратки определения, Джон приравнява оправданието на прошката. В проповедите си той предлага малко по-разширени определения, според които оправданието е „помилване, прощение на греховете“ (Оправданието чрез вяра, ІІ.5 // Проповеди…, с. 79) , „прощение на всичките ни грехове и нашето приемане от Бога“ (Пътят на спасението според Писанието, І.3 // Проповеди…, с. 688) .
Чарлз Уесли се въздържа от употребата на понятието „оправдание“ в химните си, докато в малкото му запазени проповеди то се среща най-малко двеста пъти. В проповедта си върху Лука 18:9 той обяснява какво е съдържането на оправданието по следния начин: „Оправдан означава да бъдеш простен и счетен за праведен“ (Sermon 12 // Newport, K., ed. The Sermons of Charles Wesley…, p. 274).
Прави впечатление, че Джон Уесли съвсем съзнателно изключва понятието „праведност“ от своите кратки определения за оправданието. В този случай се намесва една от споменатите предпазни клаузи на неговото богословие на освещението – злоупотребата с идеята за вменената Христова праведност поставя под въпрос необходимостта от стремеж към святост, което е достатъчно основание тази идея да бъде загърбена при дефинирането на оправданието. Нещо повече, Джон Уесли категорично се разграничава от онези, за които „оправданието означава, че Бог се лъже в тия, които оправдава; че Той мисли, че те не са това, което са; че Той ги оценява другояче от това, което те струват“. Когато гледа към оправдания грешник, Бог не вижда някого другиго, а именно него. Бог не го заменя „нито с Христос, нито с Авраам или Давид“ (Оправданието чрез вяра, ІІ.4 // Проповеди…., с. 79) .
Джон Уесли не се отказва напълно от идеята за „вменената праведност“, но смята, че тя трябва правилно да бъде изяснена. С тази цел той пише проповедта „Господ – нашата правда“. В първата ѝ част е направен опит да се определи съдържанието на понятието „Христова правда“, което има отношение към въпроса за оправданието. Правдата на Христос e двояка: Божествена и човешка. Божествената правда се отнася до Божествената Му природа и е „Неговата вечна, присъща, непроменима святост, Неговата правда, милосърдие и истина“. Човешката правда на Христос се отнася към човешката Му природа, тъй като Той, Човекът Иисус Христос, е „Ходатай между Бога и човеците“ (1 Тим. 2:5) [Господ – нашата правда, І.1 // Проповеди…., 313] . Тази правда имат предвид всички, които говорят, че Христовата правда се вменява на вярващия.
Човешката правда на Иисус Христос, по-нататък, се дели на вътрешна и външна. Вътрешната е Божият образ, отпечатан върху всяка сила и способност на душата му, и отразява Божията справедливост, чистота, милосърдие и истинност. Тя включва в себе си „любов, страхопочитание и покорство спрямо Отца; смирение, благост и доброта; любов към изгубеното човечество“ [Пак там] . В цялото съдържание на вътрешната правда на Христос няма какъвто и да е недостатък или нечистота.
Външната правда, от своя страна, се дели на активна и пасивна. Първата се състои във всичко, извършено от Иисус Христос в изпълнение на волята на Отца, а втората – във всичко, претърпяно от Него.
Последното разграничение, което Джон Уесли прави, се отнася до активната правда. Тя се проявява като позитивна (съвършеното изпълнение на волята на Отца) и негативна (Христос не съгреши).
Въпреки всички тези разграничения, които са направени, за да улеснят разбирането, неприемливо е да се разделя активната от пасивната правда на Христос. Именно това тяхно единство се има предвид, когато се казва, че Господ е правда (оправдание) за вярващия.
Вменяването на Христовата правда според Джон Уесли означава, че „на всички вярващи е простено и те са приети – нито заради техните добродетели, нито заради делата им в миналото, настоящето или бъдещето, но изцяло и изключително поради това, което Христос направи и претърпя за тях“. Вярващите са облечени и украсени в Христовата правда, което означава, че въз основа на тази правда те приемат прощение и биват приети от Бога [Господ – нашата правда, ІІ.5, 11 // Проповеди…., с. 316, 318] .
Вменяването на Христовата правда, разбирано като прошка и приемане от Бога, е основата за всаждането на тази правда, за нейното посяване в сърцата и душите на вярващите. Тук отново става дума са усвояването на спасителните заслуги на Иисус Христос в живота на отделния вярващ чрез действието на Божията благодат. Оправданието не е просто юридически пленарен акт на освобождаване от вината за греха – за всеки грях в мисли, думи и дела, извършен в миналото, но и действителна промяна, която се случва вътре в грешния човек, докоснат от действието на оправдаващата благодат. По думите на Чарлз Уесли Иисус Христос заживява във вярващия човек и расте в него:
Не се щадих, за да познаеш ти,
че Господ наша правда е,
че в тебе може да живее и расте Христос,
докато аз със радост се смалявам. [Kimbrough, S T, Jr. The Lyrical Theology…, p. 129]
Не е възможно Бог да признае грешника за праведен, без да го направи такъв. Вменяването на Христовата праведност е предпоставка за по-нататъшното действие на благодатта, което стъпка по стъпка превръща оправдания грешник в праведник:
Но можеш ли за праведен да ме счетеш,
без някога такъв да ме направиш?
Присаден в Христос, аз вярвам,
че като корена израствам свят:
тогава святи ще са моите дела,
от Тебе моят плод ще произлиза. [PW, 13:2014, no. 3408]
Чарлз Уесли изковава различни метафори, за да покаже връзката между вменената и всадената праведност. В поетичния си коментар към Йоан 15:14 той пише, че пребъдващите в лозата (Иисус Христос) получават сока на благодатта, за да живеят един христоподобен живот:
Свободно оправдани,
пребъдваме в Исус,
плодовете на Духа във нас се проявяват,
израстваме във истинската опитност
и всеки ден приемаме от сока на благодатта,
за да живеем все повече и повече като Исус. [PW, 12:20, no. 2108]
Изричането на словото на помирението от страна на Бога в човешкото сърце е акт, който открива възможността за пълноценно общение, за познание чрез съпричастност. Братята Уесли превръщат оправданието в събитие на общението [Вж. Runyon, Th. The New Creation…, p. 53], в което човекът се явява избран в Христос диалогичен партньор и получател на Божията любов:
Запазен съм аз само за това,
да зная, както съм и бил познат.
Със Своето спасение Ти, Господи, ела
и греховете ми от мен отдалечи.
Ти помирителното слово изречи
и Себе Си в сърцето ми изговори. [PW, 7:145 – 146, no. 121]
Оправданието не е само прошка, то поставя вярващия човек в положението на син Божи. Тогава той може да изрече думите на ап. Павел: „…и вече не аз живея, а Христос живее в мен. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе си за мен“ (Гал. 2:20) [Дух на робство и дух на осиновление, ІІІ. 4 // Уесли, Дж., Цит. съч., с. 143 – 144]. Оправданият грешник вече не е слуга – той е простен, за да участва в едно ново, синовно отношение с Бога [изразът принадлежи на Албърт Аутлър – вж. Outler, A. The Place of Wesley…, p. 31]. Това означава, че чрез оправданието се осъществява „възстановяване на дължимите отношения между Бога и човечеството чрез вечно единение на любящия Отец с Неговото благодарно и покорно дете“ [An Earnest Appeal to Men pf Reason and Religion, §29 // Works, 11:55].
Откъс от книгата “Пътят на освещението” – Топалски, Д. Пътят на освещението. София, 2017.