Оксфордски методизъм (1733-1735 г.)

Уесли използва писмото относно Морган като основно обяснение на зараждането на методизма в Оксфорд и тъй като то е поставяно като увод в много издания на “Дневника” на Уесли, продължава да служи като авторитетно описание на методисткото начало. Въпреки това няколко важни промени стават в движението в Оксфорд, след като Уесли написва това писмо. Промените стават очевидни  чрез изучаване на дневника му, както и на дневниците на други двама, Бенджамин Ингам и Джордж Уайтфийлд. Последният става методист през периода, след като Клейтън напуска Оксфорд.

Най-явната промяна се осъществява в организацията. Клейтън не само променя характера на групата чрез въвеждането на допълнителни групи. Той преднамерено започва план за разпространяване на движението, като насърчава познатите си (както казва на Уесли) “да привличат вниманието на приятелите си, чрез което средство, надявам се в Бог, ще си привлечем поне защитник, ако не брат или съработник, във всеки колеж в града.”(JWJ, 8:281). След първоначален отлив (на Уесли му изглежда сякаш “стените се срутват около тях,” “пороят…се стича от всички страни върху мен”), групата на Уесли се връща към обичайния за края на 1733 година брой от пет или шест редовни члена. Други групи под покровителството на методистите започват да се развиват около Оксфорд.

Следвайки примера на Клейтън и модела на религиозните общества, отделни членове на групата на Джон сформират малки ядра от хора, интересуващи се от задълбочено изучаване и свят живот. Чарлз поставя началото на поне една група в колежа Крайст Чърч, съставена от колегата му Хенри Еванс и приятел  от колежа Куинс, Бенджамин Ингам. Преди края на следващата година ще има и други групи около университета, така че в крайна сметка за петте години, през които Уесли е свързан с университета, около 40 души се присъединяват към оксфордските методисти. Някои от тях са на около 20-годишна възраст, но повечето са юноши, някои дори на 14 години. Тези хора представят осем колежа: Крайст Чърч, Линкълн, Куинс, Брасеноза, Пембрук, Мъртън, Магдален и Ексетър. Методистите също са свързани с група в града, ръководена от мис Портър, която има известни различия с Уесли и привлича отчуждилите се последователи.

Някои от групите също се разделят. Ингам започва собствена група в Куинс, която включва около 12 човека предимно от неговия колеж. Дневникът на Ингам посочва, че те се срещат редовно в различни комбинации, около шест или седем човека в група, а също и в по-малки групи от двама или трима. Някои се срещат в различни групи от двама или трима всяка седмица. Самият Ингам редовно се среща с всички тези групи, като посещава и групата на Чарлз в Крайст Чърч. Той никога не се среща с групата на Джон Уесли, въпреки че е активен методист от година.

Познати забележителности са Крайст Чърч, горе (13), замъкът отдясно, църквата Сейнт Мери (31), театърът (28) и църквата Сейнт Майкъл при северната порта (37); методисти били записани и в още няколко колежа, между които Линкълн (8), Брасеноза (11), Куинс (6), Мъртън (3), Пембрук (18) и Ексетър (4).

Друга характеристика на оксфордските методисти става очевидна от дневника на Ингам. Различните правила и методи, които ръководят дейностите на методистите, тръгват от групата на Джон Уесли (но не задължително от самия Уесли, както видяхме по-рано) и са предавани на другите групи едва след като бъдат изпитани. Ингам научава от Чарлз метода за водене на дневник, общите решения, решенията за пост, списъка от въпроси за себеизпитване и различни други практики, които предава на собствената си група в Куинс.

Представата за единни и хармонични групи на методистите в университета не е много точна. От една страна, някои от приятелите на Ингам не са заинтересувани от спазването на предложените правила. Постенето, ранното ставане, честото причастие са трудни за много от тях. Някои от методистите нямат интерес към прилагането на упражненията за свят живот. Но, от друга страна, Ингам и приятелите му разширяват дейността на методистите в нови области – Ингам и Джеймс Хърви започват работа с приюта за бедни  Глосестър Грийн и се опитват да започнат служение при бедните в болницата “Св. Вартоломей”. Ингам повече от всеки друг методист отделя време и енергия  за служение с бедните в Хеймъл, част от епархията на “Св. Тома”. Ингам също убеждава и двама от своите приятели да “бодърстват” (да се молят, размишляват и изучават) с него в съботните вечери до полунощ. Практика, за която Уесли го съветва и която е полезна за някои, но “не необходима за всички” (Уесли не спазва тази практика по това време).

С разпространението на методизма в университета, през 1733 и 1734 г., Уесли започва да става все по-уединен в своето търсене на святост. Тази тенденция е отразена в дневника му, който през януари 1734 г. приема нов формат, “по-точен дневник”. В него с точност до минута е отбелязван всеки час с подробности за спазени или не решения, за характера на посвещението му (по скала от 1 до 9), нивото на “наивност” и “памет”. Това е в допълнение на обичайните записки за прочетените книги, направените посещения, проведените разговори и други дейности, често оценявани като негова “степен  на внимание”. Това засилено ниво на самоанализ идва отчасти от задълбочаването му в творбите на мистиците. През втората половина на 1732 г. Уилям Лоу запознава Джон Уесли с творбите на мистиците, като му дава копие от един средновековен мистичен трактат – Theologia Germanica[1]. Мадам Гийон, Антоанет Бориньон, кардинал Фéнелон, маркиз де Ренти и други мистици скоро заемат важно място в списъка с книги за четене на Уесли. Той е в унисон с духовността  на тези писатели и е способен да погледне отвъд това, което счита, че са техните богословски несъответствия, за да сподели тяхната загриженост за свят живот.

Засиленото ниво на  себеизпитване довежда до степен на духовно поддържане на пулса, която изглежда обсебваща. В крайна сметка  основният импулс на мистичния метод кара Уесли да си задава въпроси за различните правила и методи: ако се опитва да стане по-свят, това, от което се нуждае, е да надвие злото на този свят. Многото му правила, съчетани с убеждението му,  че нито едно действие не е морално неутрално, имат точно обратен ефект. Те придържат разума и вниманието му към нещата, които той иска да надмине. Осъзнаването на факта, че методът може да даде обратен ефект, започва да отслабва и без това слабата увереност, че е на прав път. Засиленият самоанализ вместо да му даде повече надежда и увереност, го кара да съзнава в по-голяма степен недостатъците и провалите си. Но той е в същата степен наясно с опасността от антиномизъм и разпуснатост – около него има много примери за това.

Неговата дилема и отговорът, към който той се придържа близо половин десетилетие, е написан в началото на дневника му за края на 1734 г.: “Какво объркване между съвестността относно определени примери на себеотрицание  и себезадоволяване? Fac quod in te est, et Deus aderit bonae tuae voluntari” (“Прави това, което е по силите ти, и Бог ще помогне на твоето желание”, личен превод на Уесли в “Християнският модел”, 1735 г.). Той все още се опитва да направи най-доброто в много неща, доверявайки се на собствената си искреност като основа на своята увереност. Но той разбира, че  според мистиците религията на Христос и апостолите му осигурява “пълно освобождение от всички заповеди на Бога” (J&D, 18:213).

Напрежението между закон и Евангелие започва да взема своя данък от Уесли, който се опитва да види как концепцията на апостол Павел за християнската свобода може да бъде разбрана в контекста на изискванията за свят живот (Letters, 25:213). В своето объркване той се люшка между подчинение и неподчинение. В дневника си отбелязва, че намерението му да живее по правила и методи започва да губи силата, с която държи разума му. Той започва да проверява необходимостта от някои правила с хвърляне на жребий. Джон използва тази практика в определени моменти, за да определи дали Бог ще иска той да стане рано, да пропусне закуската в дни за пост и дали да поддържа други аспекти от режима на методистите за себеотрицание. Жребият е достоверен за Уесли и останалите, защото те чувстват, че той действа под волята на Божествено провидение.

Въпреки че прибягването към хвърлянето на жребии основно отхвърля склонността на Уесли да облекчава правилата, първия път, когато е използван по отношение на ранното ставане през януари 1735 г., довежда до 40 минути повече сън на този ден. И изненадващо, в средата на февруари тази склонност на Уесли да проверява практиките си довежда до мнението, че една от редовните практики, постът в сряда, не е задължителен. Действителните резултати от хвърлянето на жребий често не отговарят на очакванията му.

В средата на търсенията си на “по-превъзходен път” Уесли се сблъсква с още едно важно решение. Самюел Уесли, в напреднала възраст и отслабващо здраве, се надява, че някой от синовете му ще го наследи в енорията в Епуърт. В началото на януари 1733 г. Джон отклонява предложението му, но Самюел ангажира най-големия си син, който носи и името му, да убеди Джон и натискът да удовлетвори баща си започва да надделява през следващите месеци. Самюел младши поставя въпроса в категорията на изпълняване на задълженията на ръкополагане: “Това не е колеж, не е университет, това е нареждане на Църквата, според което ти беше призован.”

През декември 1734 г. Самюел старши пише много “настоятелно писмо” по този въпрос, на което Джон дава привидно ясен отговор. В опитите си да избере между живота в колежа и този на свещеник-ръководител на енория той представя аргументите си много логично: “Славата на Бог и различните начини да я показваме трябва да са наше основно съображение… Курсът на живота клони към славата на Бог, там, където ние можем най-добре да я показваме в нас и в другите”. В предходните месеци той е много ясен в излагането на целите си: “ Въпросът не е къде мога да бъда най-полезен за другите, но къде мога да бъда полезен на себе си; там, където мога да бъда най-свят сам по себе си, съм уверен, че мога да поощрявам и святост в другите.” В двадесет и шест номерирани параграфа Джон обяснява на баща си причините, поради които чувства, че Оксфорд е “най-доброто място под небето” да насърчава своята и след това и на другите святост. И  като отговаря на наблюдението, че среща доста презрение в Оксфорд, той невъзмутимо повтаря принципа, който ще му дава успокоение през следващите години: “Докато е така презрян, човек не е в състояние на спасение.”

Брат му Самюел продължава да настоява на основата на задълженията, скрити в обета, даден при ръкополагане. Продължителната размяна на писма кара Джон да отбележи в дневника си в края на февруари 1735 г.: “Почти съм убеден в задължението да отида в Епуърт”. Една консултация с епископа, който го ръкополага, разрешава проблема. Джон изпраща съобщение на брат си, че епископ Потър го е посъветвал относно клетвите при ръкополагане. Те не го поставят под задължение да се грижи за енория, т.е. той може “като свещеник по-добре да служи на Бог и на своята църква в сегашното си или някакво друго положение.” Няма нужда от повече думи, Джон изпраща копие от мнението на епископа на брат си със забележката, че може, разбира се, да служи по-добре на Бог и на църквата си “в настоящото си положение”.

Всички тези аргументи изгубват силата си през април, когато Джон се среща с баща си на смъртния му одър. За да позволи на баща си “да си иде в мир”, той се съгласява да придвижи въпроса за поемането на поста в Епуърт. За тази цел използва познанството на Сър Джон Филипс с епископа на Лондон. Сър Джон “отклонява посредничеството” въпреки насърчението на Джеймс Огълторп и Уесли в последствие оставя настрана всички надежди (или страхове, както отбелязва Чарлз) за поемането на поста в Епуърт.

 За два месеца след смъртта на баща си, на 25 април, Джон остава в Епуърт, за да помогне на енорията и на семейството си през преходния период. Междувременно оксфордските му приятели се разпръскват – Джордж Уайтфийлд в Глосестър, Джеймс Хърви в Нортхямптъншър, Томас Брътън в Лондон, Бенджамин Ингам в Мачинг. Уесли приключва със задълженията си в Епуърт в началото на лятото. В своята прощална проповед към хората там той говори “с голяма яснота, че имаме едно намерение, едно желание, една любов и че всички преследваме една цел в живота си с всички свои думи и дела”, а именно обновяването на грешната ни природа “по Божия образ” (Sermons, 4:351-59). Оставяйки типично методисткия апел, той се отправя на юг да продължи работата си в Оксфорд.

 Уесли възобновява своите задължения в Оксфорд, очаквайки без съмнение да доживее тук края на дните си в търсене на святост, въпреки разтърсващите събития през предните месеци. Около седмица след пристигането му в университета той е повикан в Лондон от един издател относно книгата за Йов на баща му. Докато е в Лондон да помага на Чарлз Ривингтън в последните етапи на издаването, с него се свързва Джон Бъртън. Той говори с Джон за възможността той и неговите приятели да посетят Джорджия, колония, за която Самюел Уесли пише предната есен на Огълторп: “Ако бях с десет години по-млад, с радост бих посветил остатъка от живота и силите си на това място” (Memorials[2], 142). Все още има начин Уесли да изпълни мечтите на баща си. В същото време това дава уникална възможност да се отдръпне “от света” в опитите си да осъществи своя план за търсене на християнско съвършенство.

Начинът, по който Уесли взема решение по този въпрос, показва едновременно колко важно е то за него, за неговия метод на разпознаване на Божията воля в живота му. Колкото до последното, Уесли смята, “че човек няма друг начин да познае Божията воля, освен чрез съветване със собствения си разум и с приятелите си, като наблюдават последователността на Божието провидение.” По този въпрос Уесли се съветва с повечето от приятелите си, като пътува до Оксфорд, Бърксуел, Манчестър и Епуърт. Той получава насърчение отвсякъде, но това на майка му може би е най-убедително: “Ако имах двадесет сина, щях да се радвам да бъдат така употребени, дори и да не ги видя повече” (Moore, 1:234).

Подготовката за пътуването до Джорджия включва събирането на група приятели, които да го придружат, и преминаването през същинската процедура на SPCK и SPG. По първия въпрос той среща желание в един свой студент – Уестли Хол. Уестли Хол тъкмо е приключил с едновременното ухажване на две от сестрите на Уесли – жени се за една от тях (Пати) и планира да я вземе със себе си в Джорджия. Чарлз Уесли не е толкова очарован от перспективата за американската пустош. Джон отклонява съмненията му относно пътуването (с Джон Бъртън) и го убеждава да се ръкоположи. Чарлз е ръкоположен за дякон на 21 септември в Оксфорд и за свещеник на 29 септември в Лондон. Други двама от техните приятели, Матю Салмън и Хол, също са ръкоположени в очакване на мисията в колонията. Управата на колонията очаква Хол да замени Сюмюел Куинси като свещеник в Савана. Ингам, насърчен от братята Уесли и техните приятели да тръгне с тях, казва, че чака призив от Бог по този въпрос и чувства, че трябва да замине, ако Салмън и Хол се откажат.

 В края на септември от SPCK осигуряват специална помощ – книги за Джон: “такива, каквито той желаел”, на стойност 13 лири, тъй като той отива в Савана. Чарлз е  назначен за секретар на Огълторп по индианските въпроси, с власт да провежда богослужение в църквата във Фредерика, докато се намери “местен свещеник”. В началото на октомври властта на мистър Куинси като свещеник е отнета и Хол е препоръчан за неговото място.

Тъкмо когато всичко в плана си идва на мястото, той започва да се разпада. Салмън решава да не пътува, буквално почти в последната минута. Уестли Хол също се отказва от плановете си, оставяйки братята Уесли да бъдат придружени от Ингам и неговия приятел Чарлз Деламот, който “бил склонен да остави света и да се посвети изцяло на Бог” (OM, 68). Когато четиримата приятели се отправят по реката към кораба, от SPCK изпращат съобщение във вестниците. В съобщението се казва, че с кораба, който ще откара заселниците в Джорджия, ще пътуват и “трима свещеници, двама от които възнамеряват (след кратък престой в Савана, за да научат индиански) да посветят живота си на проповядване на Благата вест на нашия Господ Исус Христос сред индианските племена, граничещи с колонията”. Съобщението завършва с нотка на надежда: “Те изглеждат изключително квалифицирани за толкова велика задача и има основателна причина да се надяваме, че Бог по особен начин ще помогне на пламенните усилия на тези благочестиви мъже.”

 Джон Уесли е изпратен в Джорджия като доброволен мисионер, без заплащане и специално назначение. Въпреки оттеглянето на Хол в последната минута от схемата (очевидно дължащо се на натиск от семейството), секретарят на SPCK, Хенри Нюман, пише на Куинси, насърчавайки го в работата му: “Надяваме се, че методът, който си избрал за създаването на религиозно общество, ще бъде последван от добри резултати.” Тук Нюман представя “доброволните мисионери”, които отиват и “без съмнение ще са готови да ти помагат в усилията да култивираш религиозно чувство в европейците в това селище и, ако е възможно, в местните жители, които от векове живеят в абсолютна тъмнина.”

По същото време Уесли пише писмо в отговор на Джон Бъртън (Letters, 25: 439-41), който вижда мотива за тази “велика задача” като “желание да направи добро на душите на другите и като следствие от това на своята собствена.” Уесли отново обръща реда, като посочва своята дълготрайна цел, но сега пренесена от оксфордската сцена към ново поле на усилия: “Моят главен      мотив … е надежда за спасение на моята душа.” Сега той намира място, където този процес може да бъде ускорен по почти съвършен начин. Неговият втори мотив тогава е “ надеждата, че може да направя повече добро за Америка.” Уесли се отправя към новия свят напълно убеден, че този призив за Джорджия е от Бог и ще помогне да насърчи тази голяма цел, която стои и в основите на методизма в Оксфорд: “Аз съм убеден, че ако бъда изцяло “покаян”, Той ще ме употреби и за да подкрепям братята си, и за да проповядвам Неговото име на езичниците, така че във всички краища на земята да видят спасението на нашия Бог.” Това не е отчаян опит да изработи сам спасението си. Дори в този момент той осъзнава, че изцяло Божията благодат е ефективната сила в тази история: “Нищо не ни убеждава в нашето безсилие така, както пламенният опит да “обърнем” ближния си; дори и докато прави всичко за Бог, човек чувства, че не може да направи нищо.”