Автор: Ивайло Иванов
Чрез вяра възкресението на Христос става и наше възкресение. Новият ни живот е започнал в момента, в който сме повярвали, че Христос е възкръснал от мъртвите. Истинският живот е в Христос. Основна харектеристика на този нов живот е неговата перспектива. Той не е ограничен от времето, пространството и материалното. „Ако само в този живот се надяваме на Христос, то от всички човеци ние сме най-много за съжаление” (I Кор. 15:19). Животът вече е с невероятно разширена перспектива, хоризонт. Ние можем да търсим, да мислим за горното, за отвъдното, за вечното, за духовното. И тогава долното, земното, отсамното, временното, материалното става малко, незначително, частично. Тази перспектива ни помага да видим истинската стойност на нещата. Дори смъртта, този последен и най-голям враг е победен, унищожен. Няма власт над нас и нашия живот. Ние сме призовани от ап. Павел да разширим хоризонта си, да сменим перспективата и да гледаме голямата картина на живота.
Ние ще бъдем включени в славното явяване на Христос, за да царува завинаги. Неговото второ пришествие включва и мен и вас. Какво значение имат на този фон дребните плътски желания и страсти!
Тази нова перспектива ни дава истинска свобода. Това ни дава нова сила в борбата с плътските страсти и злоупотреби с тялото, с материалното.
Но ние продължаваме да гледаме земното. И това не е нещо ново. Пророк Осия ни предава Божиите думи към древния Израил. Чухме ги в днешния текст. Бог е избрал свободно народа на Израил, когато той е бил младенец, т.е. преди да бъде народ, преди да може да претендира за каквито и да било заслуги. Бог ги е научил да ходят, хранил ги е, лекувал ги е, спасявал ги е от врагове, освобождавал ги е от оковите на робството. Но те не са разпознавали всичко това. Те са гледали към земното, към проблемите и грижите, а не към горното, към Бога Спасител и Изцелител. „Народът Ми решително отстъпва от Мен – казва Господ – ако и да ги призовават пророците да гледат към Всевишния, пак никой не се старае да се изправи” (Ос. 11:7). Но Бог е милостив: „Няма да изпълня намерението на пламенния си гняв, няма да изтребя Ефрем; защото Аз Съм Бог, а не човек – Святият сред теб, и няма да дойда при тебе с гняв”.
Бог познава човешките слабости, той направи необходимото, за да познава трудностите, които тровят човешкия живот. Той стана „Святият сред теб” – по думите на пророка. В лицето на Христос Святият дойде сред нас и Той дойде не с гняв, не да съди, а да спасява. „И Словото стана плът и живя между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина” (Йоан 1;14). Той се смири и изпита всички трудности, които ние можем да изпитаме в живота си. Във всичко Той стана подобен на нас. Но Той е Бог, а не човек, защото устоя на всичко без грях. И това е, което ние имаме да видим в Него. Затова трябва да гледаме към Него. Нагоре. Когато гледаме към Него, Той не само ще ни покаже как да преодолеем трудността, Той ще ни преведе през нея, ще ни изведе от нея. Той е пълен с благодат и истина. Открива ни истината и ни дава благодат да я постигнем.
Псалмистът в Пс. 107 възхвалява Божията добрина. Той изкупува своите хора от ръката на противника, събира ги от изток и запад, от север и юг. Чрез Неговата помощ скитащите се в пустинята гладни и жадни намират верния път, за да достигнат в населен град. Те само трябва да Го следват. И после да Го хвалят, да Го славословят за Неговата благодат, за чудесните Му дела към човешките синове и дъщери.
И по времето на Исус хората продължават да бъдат също толкова дребнави и забили поглед в земното, като своите деди. Те не могат да разделят помежду си наследството, без да се скарат. Всеки дърпа чергата към себе си. За да им помогне да се издигнат над това примитивно мислене, Исус им разказва притчата за богатия земевладелец. Той мисли какво е най-добре да направи с неочаквано добрата реколта, която земите му са родили. Но не му хрумва да благодари на Бога за изобилието. Не му хрумва да сподели тази благодат с другите, с бедните, с нуждаещите се, и така да изпълни Великата заповед: Обичай Бога, обичай ближния си! Това би било най-доброто. Ако постъпеше така, той щеше да е много богат и много щастлив. Бог щеше да му се радва и той щеше да се радва на благоволението на Бога и на хората. Но той беше сляп и глупав. Да, Бог му казва: Глупако! Глупак е, защото гледа земното, а не горното. Гледа пред очите си, а не към хоризонта.
В третата глава на посланието към колосяните ап. Павел преминава от представяне на Христос и благовестието към обяснение на това какво е да живеем в настоящия свят без да се отклоняваме от Христовата истина. Той се занимава с това до края на текста на посланието, като разглежда взаимоотношенията на християнина в местната църква, в семейството му, в трудовия му живот и в контактите му с външните. Но преди всичко това Павел започва с най-важното взаимоотношение: Християнинът и Христос. Ако общението на християнина с Христос е незадоволително, ако той не гледа първо нагоре към Христос, останалите отношения в живота му са обречени на провал.
Новият ни живот е започнал в момента, в който сме повярвали, че Христос е възкръснал от мъртвите. Възможността на християнина да гледа нагоре към Христос се основава на факта, че той е съвъзкресен с Христос, че той е жив за Христос и в Христос. Инициативата в това взаимоотношение не е на човека, а на Бога. Не съществува търсене на Бога от страна на човека. Или може би съществува, но то никога не е успешно. От самото начало не човек, а Бог търси онези, които са се скрили от своя Творец. Когато срещнем човек търсещ Бога, ние виждаме свидетелство за Божието дело в сърцето му много преди това. Предварителната Божия благодат е действала, за да застигне заблудения и да го обърне към Бога, към Христос. Христос е работил постоянно и неуморно, за да изработи нашето спасение. И сега, когато Той е седнал отдясно на Бога, Божият Син вече е удържал победа над всички „началства и власти”, които ни пречат да се доближим до Отец. Така Христос ни е отворил достъп до най-възвишените прояви на този нов живот. Ние сме приети от Бога. При Него можем да се чувстваме у дома си. Търсенията, лутанията и заблудите, грешките и провалите на стария живот са зад гърба ни. Да живеем този нов живот означава да се държим здраво за Христос всеки ден, да минем през вратите Му с хваление и да влезем в портите Му с благодарение, както пее псалмистът.
Но ние не сме достигнали цялата пълнота на този възможен съвършен живот в Христос. Защото съвършеното единение между Христос и Неговия народ става на небето, то е невидимо за човека. Това, което наблюдаваме тук и днес е обновен, християнски живот в степента, в която сме се доверили на Духа, който ни разкрива Христос, влива в нас Неговата благодат и дарове. Но и най-напредналите християни имат дълъг път пред себе си, докато достигнат ръста на Христовата пълнота. Жвотът ни „е скрит с Христос в Бога”. Този живот се проявява на земята в личната святост, в сплотената местна църква, в уютния и блажен християнски дом, във вдъхновения от Христовия дух труд, в ползотворното свидетелство пред невярващите. Съвети за всички тези проявления на християнския съвършен живот на земята Павел дава на своите читатели в следващите стихове до края на посланието.
Както древните израелтяни, както хората по времето на Исус и това на Павел, ние също се вписваме в тази категория на непослушните, на тези които лесно се разсейват от това да гледат към Исус и отклоняват погледа си към земните, плътските, не въздигащи ни, а принизяващи ни неща. Борбата с нашия покварен човешки характер изчерпва всичките дни на нашия земен живот. Нравът, с който се раждаме, до голяма степен е наследен. Ние трябва да възприемаме този нрав като трудно податлив материал, с който в единство с Бога сме призовани да се справим. Християните често знаят какво трябва да направят, ала им липсва желание, воля да го направят. Ап. Павел ясно осъзнава, че умъртвяването на земното у нас ни поставя пред тежки изисквания. И ние имаме нужда от силна, огромна мотивация, за да преодоляваме всеки ден телесните си слабости, душевната си ленност, инертност, за да можем да пренебрегнем всичките вътрешни и външни дразнители, които отвличат вниманието ни от Христос. И той ни дава тази мотивация, дава ни тези стимули. „Когато Христос, нашият живот се яви, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (ст. 4). Явяването Му е най-големият стимул. Ако и това не е достатъчно, Павел допълва с още нещо, което да ни тласне към чист и свят живот. Взрем ли се в бъдещето, ще видим, че се задава Божият съд (ст. 6). Така че Павел ни дава положителен стимул – обещание и отрицателен стимул – предупреждение, които да ни мотивират за стремеж към чист и възвишен живот.
Ап. Павел учи колосяните, а и нас, че трябва да очистваме сърцето си от всяко зло, настанило се в него, но и да очистваме живота си от всичко старо, което сме „научили” в миналото, свързано с езическия или атеистичния начин на живот. Старият начин на живот трябва да бъде решително оспорен и променен. И знаете ли, мисля че това е най-трудната част на християнството. Поне за мен е така. В днешното общество силно се оспорва това право на християните да преразглеждат традициите, да отхвърлят утвърдената преди това култура, да бъдат представители на една християнска контракултура, както я нарича Джон Стот. Всеки човек се нуждае от тази промяна в живота си, предизвикана и ръководена от единствения истински Бог, от Единородния Божий Син. Това е спасителна промяна и няма друга възможност за никой човек да се спаси, да влезе в истинския живот. Този въпрос засяга и общностите, но е преди всичко личен. Няма християнство без тази радикална промяна, свързана с преразглеждане на миналото, отхвърляне на всичко зло в него и като резултат от това промяна на човешкия характер, поведение и отношение. Трябва добре да осъзнаем това. Чудили ли сме се защо от началото на нашия християнски живот са минали много години, но все още я няма така жадуваната промяна у нас и в нашия живот?
Ние трябва решително да скъсаме със стария нехристиянски начин на живот.
Тези от вас, които посещават библейските уроци в сряда, си спомнят колко голямо значение отдава неговият автор Яков на езика. Той го нарича „огън”, „цял свят от нечестие”, „буйно зло” и така нататък. Ап. Павел мисли по същия начин. За него греховете на езика са най-важни в борбата за обновление на човешкия живот. „Но сега отхвърлете и вие всичко това: гняв, ярост, злоба, хулене, срамно говорене с устата си” (ст. 8). Всички тези са грехове на езика. Тези злини са в сърцевината на езическото общество на времето в Колос, те са и в сърцевината на нехристиянското или постхристиянското общество, в което живеем днес.
Ние сме християни от много години, или отскоро. Независимо от „стажа” ни като такива, ние се нуждаем от това да мислим за горното, а не за земното. Бог ни е родил за нов живот, в който ние сме Негови синове и дъщери с всички привилегии на това славно положение. Затова нека не се лъжем един друг, понеже сме съблекли вече стария човек с делата му и сме се облекли в „новия, който се подновява в познание по образа на Този, Който го е създал; където не може да има грък и юдеин, обрязан и необрязан, варварин, скит, роб или свободен, но Христос е всичко и във всичко” (Кол. 3:10-11).