Утвърденият чрез вяра закон (Втора част)

Автор: Джон Уесли

“Тогава, чрез вяра отменяме ли закона?

Да не бъде! Но утвърждаваме закона.”

/Рим.3:31/

А/ В предходната проповед бяха изложени обичайните опити за “разваляне на закона чрез вяра”. Това става първо когато изобщо не се проповядва тази тема, с което тя напълно се лишава от стойност – и това се прави с оправданието, че “проповядваш Христос” и въздигаш Евангелието. В действителност биват съсипвани и едното, и другото. Второ, пряко или непряко бива разпространявано учението, че вярата замества нуждата от освещение, което днес е в по-малка степен изисквано, отколкото преди идването на Христос. Или че то е по-малко необходимо за нас, защото вярваме, отколкото ако не вярвахме. Или че християнската свобода е свобода от всякакъв вид или степен на освещение. Тук е налице изкривяване на значението на великата библейска истина, че ние живеем под закона на благодатта, а не на делата, че “човек се оправдава без делата на закона, само чрез вяра” и че “на този, който не върши дела, а вярва в Онзи, Който оправдава нечестивия, неговата вяра му се вменява за правда” /Рим.4:5/. Трето, по принцип ние не отричаме закона, но живеем и действаме така, като че ли вярата е предназначена да отмени освещението и да позволи греха, защото “не сме под закон, а под благодат”. Това предизвиква въпроса как да намерим по-добър начин за разбирателство с апостола, който казва: “Тогава чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Утвърждаваме закона”.

Б/ В действителност ние не възкресяваме стария обряден закон; знаем, че той е веднъж завинаги отменен. Още по-малко възкресяваме целия порядък, установен от Мойсей. Знаем, че нашият Господ беше разпнат на кръста. Ние също не смятаме /както правят, за жалост, мнозина/, че изпълнението на моралния закон, спазването на заповедите, е условие за нашето оправдание. Ако беше така, сигурно никой човек нямаше да успее да се оправдае пред Бога. Дори и да имахме подобно намерение, все пак ние “утвърждаваме закона”: моралния закон в смисъла, използван от апостола.

І. 1. На първо място ние “утвърждаваме закона” чрез поучаване, като се стараем да го проповядваме в цялата му широта, като изясняваме всеки детайл и го привеждаме в сила по същия начин, по който правеше това нашият велик Господ през земния Си живот. Утвърждаваме го, като следваме напътствието на ап. Петър: “Ако говори някой, нека говори като такъв, който прогласява Божието слово” /1 Петр.4:11/. Така правеха святите мъже в старите времена, когато, “движени от Святия Дух”, говореха и пишеха за наше поучение; така правеха учениците на Господа, водени от същия Дух. Утвърждаваме го винаги, когато говорим в името на Исуса, без да крием от слушателите нищо. При това оповестяваме цялата Божия воля без ограничения и премълчавания; за да направим закона още по-въздействащ, си служим с максимално прост език. “Защото не сме като мнозина, които изопачават Божието слово” /2 Кор.2:17 /както лукавите човеци подправят лошото си вино/. Не правим с него пазарлъци, не го смесваме, не подправяме или разводняваме, за да угодим на вкуса на слушателите, но “говорим искрено в Христа, като от Бога, пред Бога”. Нямаме друга цел, освен да “изявяваме истината на всеки човек пред Бога” /2 Кор. 4: 2/.

2. По-нататък, ние утвърждаваме закона чрез нашето поучение, като откровено го правим известно на всички хора, и то в пълнотата, в която то ни е предадено чрез прославения ни Господ и Неговите апостоли, в цялата му височина и дълбочина, дължина и широчина. Утвърждаваме го, като правим известна всяка отделна заповед, съдържаща се в него, и то не само в пълния и буквален смисъл, но и в духовното й значение, като не се ограничаваме във външните дела, които тя забранява или изисква, но изследваме всички скрити мотиви, мисли, желания и влечения на сърцето.
3. Това вършим толкова старателно не само защото е от най-голяма важност – защото всеки плод, всяка дума и дело може да бъде само лошо, щом дървото е лошо, щом желанията и настроенията на сърцето не са угодни пред Бога – но и защото тези неща, колкото и да са важни, биват малко разбирани и уважавани. Толкова малко, че можем да кажем за закона, схванат в цялото му духовно значение: той е “тайната, която е била скрита за векове и поколения” /Кол.1:26/. Тази тайна не е била напълно скрита за езическия свят. С цялата си мъдрост, с която се хвалят, езичниците не са намерили нито Бога, нито Божия закон; буквата и духът на закона остават заключени за тях. Несмисленото им сърце все повече е затъвало в мрака. Понеже са се считали за мъдри, са станали глупци. За по-голямата част от юдейския народ законът също остава скрит в духовния си смисъл. Точно тия, които осъждат така охотно другите – “Това простолюдие, което не знае закона, проклето е” /Йоан 7:49/ – по този начин произнасят собствената си присъда, защото са под същото проклятие, в същото ужасно невежество. Нека отбележим как нашият Господ укорява мъдрите между юдеите, че съвсем погрешно излагат закона. Нека отбележим почти неограничено разпространения възглед, че е достатъчно да се очисти външното на съда, да се даде десятък от гьозума, копъра и седефчето, да се спази външната прецизност, която да компенсира вътрешното безбожие, пълното пренебрегване на справедливостта и милостта, на вярата и любовта към Бога. Да, духовното значение на закона беше напълно недостъпно и за най-мъдрите между тях, щото и един виден равин, тълкувайки думите на Пс.66:18: “Ако в сърцето си бях гледал благоприятно на неправдата, Господ не би послушал”, отбелязва: “Това значи, че ако злото остава само в сърцето, Господ няма да гледа на него. Няма да го накаже, освен ако то не се превърне във видимо деяние”.
4. Но, за съжаление, Божият закон в неговото най-съкровено и духовно значение е скрит не само за юдеите и езичниците, но и за по-голямата част от т. нар. християнски свят. И за него той е все още една тайна. Това важи не само за страните, покрити с римски прах и невежество. Също и за мнозинството от т. нар. реформирани християни Христовият закон в своята чистота и духовно значение си остава напълно чужд.
5. Все още “книжниците и фарисеите”  /те имат външната форма, но не и силата на вярата, и считат себе си за мъдри и праведни/ “се съблазняват, когато чуват тази дума”. Те силно се докачат, когато говорим за сърдечната религия, но особено когато подчертаваме, че без нея даже да раздадем всичкия си имот на сиромасите, нищо няма да ни ползва. Те и би трябвало да се докачат, защото не бихме могли да говорим друго, освен истината, каквато е тя в Исус. Това е нашият дълг. Дали ни слушат или не, ние говорим истината, за да спасим душите си. Трябва да прогласим всичко, което е записано в Божието слово – не за да угодим на човеци, а на Бога. Трябва да напомняме не само за всичките дадени обещания, но и за предупрежденията, записани там. Можем да споменаваме благословенията и придобивките, приготвени за Божиите чада, само ако същевременно учим хората да пазят всичко, което Исус е заповядал. Като знаем, че това носи полза, било като пробужда спящите, като назидава простите, утешава малодушните и усъвършенства светиите. Знаем, че “всичкото писание е полезно за поука, изобличение, поправление, за наставление в правдата”; знаем също, че един човек, у когото Бог върши Своето дело, се нуждае от всичките части на закона, за да бъде в крайна сметка “съвършено приготвен за всяко добро дело” /2 Тим. 3:17/.
6. Наша длъжност е така да проповядваме Христос, че да не пренебрегваме нищо от Неговите думи. Да се говори за християнската любов не е нещо, заради което трябва да бъдем укорявани, а напротив, това обещава особено благословение от Бога. Ние можем – още по-точно казано – да проповядваме “Господ, нашата правда”. Можем да излагаме в подробности Божията благодат в Христос, чрез която Той примири света със Себе Си /2 Кор. 5:19/. При всяка удобна възможност да отдаваме слава на Този, Който понесе всичките ни грехове /Ис. 53: 5,6/: “Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония и с Неговите рани ние се изцелихме”. Но не бихме проповядвали Христа според Неговото Слово, ако се ограничавахме само върху това. Ще бъдем угодни пред Бога само когато Го проповядваме във всичките Му лица. Да проповядваме Христос, без да се срамуваме от Него, означава да Го изявяваме не само като първосвещеник, който е “взет измежду човеците и поставен да принася дарове и жертви на Бога” /Евр.5:1/, с което ни примирява чрез собствената си кръв пред Бога, живее и се моли за нас. То още значи да Го проповядваме като Божи пророк, Който стана за нас мъдрост пред Бога /1 Кор.1:30/, присъстващ сред нас през всичките дни и водещ към всяка истина; да, Който остава вечният Цар и законодател на изкупените чрез собствената Му кръв, на ония, които са отново сътворени по Неговия образ, които са отново приети в Неговото присъствие; Който царува в сърцата на всички вярващи, докато всичко бъде покорено Нему, грехът бъде напълно изтребен и се установи вечна правда.

ІІ. 1. Второ, ние утвърждаваме закона, когато проповядваме вярата в Христос така, щото с това не отменяме освещението, а го стимулираме: освещение във всичките му форми, негативно и позитивно, на сърцето и живота.

В съответствие с това ние прогласяваме непрестанно /това трябва да се напомня със сериозност на всички, които не искат да развалят закона чрез вяра/, че сама по себе си вярата, та дори и християнската вяра, вярата на Божиите избрани, която идва чрез делата на Бога, е само слугиня на любовта. Колкото и божествена и благородна да е, вярата не е цел и смисъл на заповедите. Тази чест Бог е запазил само за любовта: тя е цел на всички Божии заповеди. Любовта е целта, единствената цел на всички Божии напътствия, и то от сътворението на света до неговия край. Тя ще остане и тогава, когато небето и земята ще преминат. Защото “любовта никога не отпада” /1 Кор.13:8/. Вярата ще отмине напълно. Ще изчезне при окончателното явление на Господа. Но и тогава любовта ще е в силата си:

Във същност и служение не се мени,

не гасне светлият й пламък, не престава.

В триумф живее тя за вечни дни,

добро твори, приема чест и слава.

2. За вярата се говорят големи неща. Който я има, може да каже заедно с апостола: “Благодарение на Бога за Неговия неизказан дар!” /2 Кор.9:15/ Въпреки това тя губи блясъка си в сравнение с любовта. Това, което Павел пише за величието на Евангелието и за несравнимо по-ниския ранг на закона, може много точно да бъде пренесено и върху отношението между любовта и вярата: “Онова, което е било прославено, изгуби славата си в това отношение поради славата, която превъзхожда. Защото ако това, което прехождаше, бе в слава, то много по-славно е трайното”/2 Кор.3:10-11/. Да, докато съществува вярата, цялото й величие е в това, че тя води към любовта, преди да стане излишна. Вярата е голямото, ограничено във времето благодатно средство, предписано от Бога за достигане на вечната цел.
3. Който възвеличава премного вярата, че тя включва всичко в себе си; който при това криво разбира същността й и смята, че тя е заместител на любовта, трябва да вземе предвид, че любовта е по-трайна от вярата и че е съществувала много преди нейната поява. Ангелите, гледали от сътворението си лицето на своя небесен Отец, не са имали възможност да вярват в смисъл да имат едно пълно, твърдо упование в неща, които човек не вижда. Но те не са се и нуждаели от вяра в тесния смисъл на думата, вяра в кръвта на Исус, защото Исус не прие естеството на ангел, а на Авраамов син. Затова преди създанието на света не е имало място за вярата нито в общия, нито в по-тесния смисъл. Но за любовта е имало място. Любовта е пребъдвала от вечността у Бога, огромният океан от любов. Любовта е била у всички Божии чада от момента на тяхното сътворение. Те са получили от своя милостив Творец в едно и също време и живота си, и способността си да обичат.

По-нататък, не е сигурно – ако и човек да изказва особено остроумни и дълбоки мисли – че вярата в общоприетия смисъл на думата е съществувала в рая. Според краткото и ясно изложение, което откриваме в Свещеното писание, Адам е имал /преди да се отдели от Бога поради греха/ общение с Бога не чрез вяра, а лице с лице.

На разума му погледът бе съвършено ясен.

Орелът както слънцето да гледа може,

така отблизо виждаше Създателя прекрасен,

подобно ангелите горе, в дома Божи.

В онова време Адам можеше да говори очи в очи с Бога, Когото днес ние не можем да видим и да останем живи. Следователно той не се нуждаеше от вяра, която да компенсира липсата на виждане.

5. Но напълно сигурно е, че вярата в по-тесен смисъл на думата нямаше място в рая. Защото в този смисъл е нужно да съществува грехът и Бог да е произнесъл осъдителната Си присъда над грешника. Без тези неща няма нужда от изкупление, с което да се осъществи примирие. Понеже преди грехопадението не беше нужно изкупление, нямаше и нужда от вяра в подобно изкупление; човек беше чист от всякакви петна чрез греха, свят, както Бог е свят. Но любовта вече изпълваше сърцето му. Тя царуваше в него без противник; едва след като любовта беше погубена чрез греха, се яви вярата. Вярата не беше самоцел, нито пък трябваше да живее повече, след като си е изпълнила предназначението: да върне човека при онази любов, от която той е отпаднал. По тая причина при грехопадението се появи способността да не се съмняваш в онова, което не виждаш; беше напълно ненужно да се уповава на изкупителната любов, преди да е получено обещанието за Потомъка, Който ще смаже главата на змията.
6. Така че вярата в началото беше предназначена от Бога да възстанови закона на любовта. Казвайки това, ние не подценяваме вярата, нито й ограбваме отредената чест. Напротив, отдаваме й истинската стойност и я поставяме на високото място, отредено й първоначално от Бога. Вярата е велико средство, произвеждащо святата любов, в която човекът беше сътворен. От това следва, че тя, макар че сама по себе си няма никаква стойност /както и всяко друго благодатно средство/, все пак е едно неописуемо велико благословение за човека и се оценява изключително високо от Бога. Тя води до целта да се възобнови законът на любовта в нашите сърца; и с оглед на днешното състояние на човечеството е единственото средство под небето, чрез което тази цел може да бъде постигната.

ІІІ. 1. Това ни води в тази трета част директно към въпроса за най-важните начини за утвърждаване на закона, закотвянето му в собствените ни сърца и живот. Какво ще ни ползва всичко друго, ако нямаме това? Ние можем да издигаме истинското учение, да го проповядваме в неговата цялост, да го тълкуваме и разглобяваме на съставните му части, да го излагаме в цялото му духовно значение и да изясняваме всичките тайни на небесното царство; можем да прогласяваме Христос във всичките Му служения и да изтъкваме вярата като достъп до всичките богатства на любовта Му. И все пак, докато законът, проповядван от нас, не управлява сърцата ни, няма да сме пред Бога нищо повече от мед, що звънти, и кимвал, що дрънка. Всичките ни проповеди не само няма да ни ползват, но и ще направят проклятието ни още по-тежко.

2. Затова главният предмет на вниманието ни е как да утвърдим закона в собствените си сърца, така че той по съвсем прост начин да въздейства върху живота ни? Това може да стане чрез вяра.

Само вярата изпълнява тази цел. Това се потвърждава в ежедневния ни живот. Защото докато ходим с вяра, а не с виждане /2 Кор.5:7/, се придвижваме бързо напред по пътя към освещението. Щом неотклонно гледаме на невидимото, а не на видимото, докато все повече биваме разпнати за света,  светът бива разпнат за нас. Остават ли очите на душата ни приковани към вечното, а не към преходното, с това и желанията ни все повече ще се откъсват от земното, което тлее. Така вярата в един всеобхватен смисъл е непосредственото и въздействащо средство за стимулиране на всяка правда и истинско освещение и за утвърждаване на святия и духовен закон в сърцата на всички вярващи.

3. Чрез вярата в по-тесен смисъл, упование в един невидим Бог, ние привеждаме Неговия закон още по-действено в сила. Защото нищо не ни подтиква по-силно да обичаме Бога от усещането, че сме обичани от Него в Христос. На това сме способни преди всичко тогава, когато имаме дълбокото убеждение, че сърцето ни принадлежи на Този, Който се е принесъл в жертва за нас. От корена на благодарната любов към Бога израстват фиданките на любовта към ближните. Не можем и да правим друго, освен да обичаме хората, ако действително уповаваме на любовта, с която Бог ни е възлюбил. Тази любов към тях, която е основана върху вярата и любовта към Бога, “не върши зло на ближния” /Рим.13:10/. Оттам тя е изпълняване на целия закон с всичките му заповеди. “Понеже заповедите: Не прелюбодействай! Не убивай! Не кради! Не пожелавай! и която и да било друга заповед се заключават в тия думи: Да обичаш ближния си както себе си”. Любовта не се задоволява само да не върши зло. Тя се стреми непрестанно, по всяко време и при всяка възможност да върши добро. Да проявим цялото си въображение в желанието да направим възможно най-голямо добро на всички човеци. Затова тя е изпълнение на божествения закон с всичките му заповеди и забрани.
4. Вярата изпълнява този негативен и позитивен закон не само външно; тя причинява очистване на сърцето отвътре чрез любовта и го прави свободно от всякакви срамни пожелания. Всеки, който има такава вяра, очиства себе си, както Бог е чист, избавя се от всякакви земни и чувствени страсти, от всякакви позорни и разюздани похоти, от всякакво плътско поведение, което е враждебно на Бога. Същевременно тя изпълва, ако е съвършена, човека с блаженство, правда и истина. Внася небето в душата му и го пробужда да ходи в светлината, както Бог е светлина.
5. Затова нека се стремим да утвърждаваме закона в себе си и да не съгрешаваме, защото сме “под благодат”. Нека още повече да впрягаме в работа всичките си сили, получени по този начин, за да изпълним всичко, що е право. Като осъзнаваме с каква светлина ни е огрял Бог, когато Неговият Дух ни е изобличавал в грях, да се пазим да не би да угасим тази светлина. Нека да държим това, което някога сме приели. Нищо не трябва да ни изкушава да съграждаме отново онова, което вече сме разрушили, или отново да приемаме нещо, било то голямо или малко, за което ясно сме били убедени, че не служи нито за прослава на Бога, нито за полза на собствената ни душа. Нека не занемаряваме нищо, било то голямо или малко, което преди сме пропускали поради подценяването му от съвестта ни. За да направим светлината, която още отпреди сме носили в себе си, по-силна и съвършена, нека прибавим към нея светлината на вярата. Нека умножим Божиите дарове, получени по-рано, чрез едно дълбоко проумяване на цялото небесно откровение, чрез по-изтънчена чувствителност на съвестта и по-прецизно усещане на греха. Понеже можем да вървим в пътя само с радост, а не със страх, и с поглед само върху вечните неща, нека гледаме на удоволствията, богатството, почестите и всички други земни блага като на сапунени мехури. При това да считаме за важно, достойно за следване  и за сериозен размисъл само “скритото зад завесата, където Исус влезе за нас” /Евр.6:10/.
6. Можеш ли да кажеш: “Ти ще покажеш милост към неправдите ми и греховете ми няма да си спомняш вече”/Евр.8:12/? В такъв случай бъди внимателен занапред да бягаш от греха като от лицето на змея /Откр.12:14/; сега той е за теб особено опасен, отблъскващ, противен. От друга страна, в каква приятна светлина ще виждаш сега святата и съвършена воля на Бога! Затова постарай се тя да се осъществи в теб, чрез теб и около теб. Бди и моли се вече да не съгрешаваш, да усещаш и най-малкото престъпване на закона и да го предотвратяваш. Както виждаш прашинките едва когато слънцето хвърли лъч в сумрака, така ще опознаеш греха едва когато слънцето на правдата огрее в сърцето ти. Затова внимавай в пълно съзнание на обходата си според виделината, която си получил. Постарай се  ден след ден да получаваш все повече виделина, познание, да израстваш в Божията любов и да приемаш Христовия Дух, живот, сила и възкресение в себе си. Приложи всичкото познание, любов, живот и сила, които вече си получил. Тогава непрестанно ще крачиш от вяра към вяра. С всеки изминал ден ще растеш в свята любов, докато вярата ти се обърне във виждане и законът на любовта бъде утвърден за вечни времена.