„Къде е Юдейският Цар, Който се е родил? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним.“ Като чу това, цар Ирод се смути и цял Йерусалим заедно с него.“
(Матей 2:2-3)
Този, Който се роди за нас, не пожела да остане скрит и затова от самото начало ясно заяви за Себе Си. Както казва Августин, мъдреците Го търсеха, Ирод също, за да Го убие, колкото до евреите, те бяха неразбиращи.
Ирод не беше невеж: пророчествата обещаваха цар, който ще възстанови благосъстоянието на народа. При все това, той беше обезпокоен от нещо ново, нечувано преди. Той беше още по-разтърсен, защото не обръщаше внимание на Бога или Неговите обещания; струваше му се, че очакването на Изкупител е някаква лудост и че царството е негово и на неговото семейство. (Ж. Калвин).
Йерусалим беше обезпокоен – но ние не знаем повече за това. На гнева на Ирод ли се дължеше това чувство, или на агитацията на свещениците и законоучителите? Дали това не беше само сантиментална реакция на едно свръхестествено събитие?
Свещениците и законоучителите, които почитаха Писанията с устните си, но не и със сърцата си, изпратиха други по пътя им, но самите те не помръднаха: „…също като онези пътеуказатели, които указват пътя на пътниците, но остават безчувствени и неподвижни. Нещастни хора, умиращи от жажда, показващи пътя на другите към извора на жива вода.“ (Хайме Гарсия)
Само мъдреците се движеха, пътуваха, знаеха целта си, разпитваха, вярваха и търсеха. Те разпитваха царски особи, религиозни лидери, книжници. Търсеха, за да открият, но преди всичко – да се поклонят, тъй като това откровение изискваше подобаващ отговор от страна на човеците. Мъдреците не се върнаха по същия път. Промени пътя, по който вървиш, и така ще промениш живота си.
Господи, искам да се приближа до Теб не със страх, не просто с емоция, не поради навик, но с поклонението на едно любящо сърце! Амин.
Патрис Вержан (49), Франция