“Библейско християнство” от Джон Уесли

“…и всички се изпълниха със Святия Дух…”

          /Деяния 4:31/

 

          1. Тази формулировка се използва още във втората глава на Деяния. Там четем: “И когато настана денят на Петдесетницата, те всички /апостолите с жените, майката на Исус и братята му/ бяха на едно място. И внезапно стана шум от небето като фучене на силен вятър… И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях, и те всички се изпълниха със Святия Дух” /2:1-4/. Едно непосредствено въздействие от това беше, че те започнаха да “говорят чужди езици”, така че “партяни, мидяни и еламити” и други чужденци, които се насъбраха при станалото, чуха да се говори за “Великите Божии дела”.

 

          2. В четвърта глава четем, че когато апостолите и братята хвалеха и славеха Бога, “мястото се потресе и всички се изпълниха със Святия Дух /4:31/. Тук не се споменава нищо за даване на видим белег, както при първия път. Не ни се казва и дали  всички или само някои от апостолите получиха  особените дарове на Святия Дух: “изцелителни дарби, вършене велики дела, пророкуване, различаване на духове, говорене разни езици и тълкуване на езици” /1Кор.12:9-10/.

 

          3. Дали тези дарби на Святия Дух трябваше да останат с църквата през всички времена, или при приближаването на времето, “когато ще се възстанови всичко” /Деян.3:21/, те пак ще бъдат дадени или няма да бъдат – това са въпроси, които не е нужно да решаваме. Но трябва да обърнем внимание, че в началните дни на църквата те бяха разпределяни от Бога с пестелива ръка. Бяха ли всички пророци тогава? Всички ли вършеха чудеса? Всички ли имаха изцелителни дарби? Всички ли говореха езици /1Кор.12:28-30/? В никой случай! Може би даже по-малко от един на хиляда. Може би само учителите на църквата, и то малцина от тях. Това, че “всички се изпълниха със Святия Дух”, стана заради една далеч по-важна цел.

 

          4. То се случи – и това е неоспоримо важно за християните от всички времена – за да “имат те същия дух, който беше у Христос” /Фил.2:5/; за да ги направи да дават “плода на Духа” /Гал.5:22/ – който го няма, не е от Бога. Това стана, за да бъдат изпълнени те с “любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, верност, кротост, себеобуздание”, за да бъдат въоръжени с вяра, с благост и чистота. Това се случи, за да станат способни да “разпнат плътта заедно със страстите и похотите й” /Гал.5:24/ и на базата на това вътрешно обновление да изпълнят всяка външна правда, “да се обхождат като Христос” /1 Йоан 2:6/, “с вяра и труд, с любов и с твърда надежда” /1Сол.1:3/.

 

          5. Така че без да се занимаваме с остроумни и излишни въпроси, които засягат ония особени дарби на Святия Дух, нека насочим погледа си към Неговите общовалидни плодове, които според обещанието ще останат през всичките времена – а именно онези велики дела на Бога сред човешките чада, които ние обичайно наричаме с една дума “християнство” – естествено не системата от мнения или учения, а онова, което засяга сърцата и живота на хората. Би било полезно да разгледаме това християнство от три гледни точки:

          I. Как то започва в отделните хора.

          II. Как се разпространява от човек на човек.

          III. Как обхваща цялата земя.

          Тези разсъждения възнамерявам да завърша с едно просто и практично приложение.

 

          І. 1. Нека първо разгледаме как християнството възниква в отделните хора. Да приемем, че един от ония, които слушаха ап. Петър да проповядва за “покаяние и прощение на греховете”, се почувства “ужилен в сърцето”, усети се изобличен заради греховете си, покая се и повярва в Исус. Чрез тази вяра, която Бог създава, тази “твърда увереност в нещата, за които се надяваме, убеждението за неща, които не се виждат” /Евр.11:1/, той “приема дух на осиновление, чрез който вика: Авва, Отче!” /Рим.8:15/. Едва сега той може да “нарече Исуса Господ чрез Святия Дух /1 Кор.12:3/; “Духът свидетелства заедно с неговия дух, че е Божие чадо” /Рим.8:16/. Може вече наистина да каже: “Сега вече не живея аз, но Христос живее в мене; а живота, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” /Гал.2:20/.

 

          2. Така че това е същината на неговата вяра, едно причинено от Бога упование в Божията любов на Отца, чрез Неговия възлюбен Син, при Когото грешникът е обдарен и, “оправдан чрез вяра, има мир с Бога”; да, “в сърцето му царува Христовият мир” /Кол.3:15/, един мир, “който превъзхожда всеки разум”, който опазва сърцето и разума му от всяко отчаяние и всеки страх чрез познаването на онова, в което той вярва. Няма да се бои от лош слух /Пс.112:7/, защото уповава на Бога. Не се бои от нищо, което хората могат да му сторят; знае, че всеки косъм на главата му е преброен. Не се бои и от всичките сили на мрака, които Бог всеки ден поставя под нозете му. Най-малко от всичко се бои от смъртта, не, има желание да бъде с Христа, Който “унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч дявола, и избави всички ония, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство” /Евр.2:14-15/.

 

          3. Затова “душата му величае Господа и духът му се радва в Бога, неговия Спасител” /Лука 1:46/. Радва се с неизказана радост в Оня, Който “го е примирил с Бога”, в Когото “има изкуплението си чрез кръвта Му”. Радва се и на свидетелството на Божия Дух, който свидетелства с неговия дух, че е Божие чадо; много повече се радва за надеждата за Божията слава и за обновлението на душата му в правда и истинска святост, за короната на славата, за онова нетленно и неоскверняемо наследство /1 Петр.1:4/.

 

          4. Също така “Божията любов е изляна в сърцето му чрез дадения му Свят Дух” /Рим.5:5/. “И понеже е син, Бог изпрати в сърцето му Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!” /Гал. 4:6/. Тази синовна любов към Бога бива постоянно умножавана чрез “свидетелството” за прощаващата Божия любов, което той има в себе си, щом е “видял каква любов е дал нам Отец, да се наречем Божии чада” /1 Йоан 3:1/ Така Бог става желание на очите му и радост на сърцето му, негов дял сега и във вечността.

 

          5. Който е възлюбил така Бога, не може да не обича брата си, и то “не само с думи, но и с дело” /1 Йоан 3:18/. “Щом Бог ни е възлюбил така – казва той, – и ние трябва да се обичаме един друг”, всяка човешка душа, защото Бог е благ към всички. Съответно на това този човек включва в любовта си всеки един. Не изключва и ония, които никога не е виждал в плът, както и ония, за които само знае, че те са “Божи род” и че Божият Син е умрял за тях. Не изключва също злите и неблагодарните, та дори и враговете си, които го преследват и мразят заради Христа. В молитвите и в сърцето му тия заемат особено място. Обича ги, както Христос ни е възлюбил.

 

          6. “Любовта не се гордее”. Тя сваля в праха всяка душа, в която обитава. Повярвалият е “смирен по сърце”, малък и незначителен в своите очи. Не търси слава от човеците и не я приема, но търси славата, която иде от Бога. Кротък е и търпелив, мек към всеки и дава да му се каже всичко. Истинността и верността никога не го напускат, “вързал ги е на шията си и начертал ги е на плочата на сърцето си” /Пр. 3:3/. Чрез същия Дух може да бъде “умерен във всичко” и да се владее като “отбито дете” /Пс.131:2/. Той е “разпнат за света и светът за него” /Гал. 6:14/. Владее над “похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота” /1 Йоан 2:16/. Чрез същата всепобеждаваща любов е свободен от страсти и гордост, от сладострастие и суетност, от славолюбие и алчност, от всяко настроение, неприсъщо за Христа.

 

          7. Човек ще повярва без възражения, че който има тази любов в сърцето си, “не върши зло на ближните си”. Би било невъзможно за него да причини някому умишлено страдание. Пази се далеч от жестокост и злодейство, от всяко неправедно и неприветливо дело. Старателно се грижи да има “страж на устата си и врата на устните си” /Пс.141:3/, за да не греши с езика си срещу правдата, милостта или истината. Отбягва всяка лъжа, всяко коварство и неискреност, в устата му не се намира лукавщина. За никого не говори лошо, от устните му не излиза неблагожелателна дума.

 

          8. Понеже е дълбоко засегнат от истината на думите: “Без Мене не можете да сторите нищо” /Йоан 15:5/, и оттам от необходимостта всеки момент да бъде напояван от Бога, той остава постоянно при всички установени от Него порядки и предписани пътища на благодатта Му към хората: “в поучението на апостолите” /приема с готовност духовната храна за душата си/, “в преломяването на хляба” /което изживява като “общение в тялото на Христа”/, “в молитвата” и в благодарението, което принася църквата. Така той расте всеки ден в благодатта и укрепва в сила и в познание на Божията любов.

 

          9. Но повярвалият не се задоволява с това да остави злото; душата му жадува да върши добро. Гласът на сърцето му говори постоянно: “Отец ми работи, и аз работя” /Йоан 5:17/. Моят Господ “обикаляше да прави благодеяния”; не трябва ли да вървя по следите Му? Колкото има възможности и когато не би могъл да извърши нещо по-високо, той храни гладните, облича голите, помага на сираците и пришълците, посещава и подпомага болните и затворниците. Дава всичкото си имане, за да нахрани гладните; радост е за него да работи и да страда за тях, да се отрече от всичко, за да бъде полезен за другите. Нищо не му е по-ценно от това да е близо до такива хора, защото добре помни думите на своя Господ: “Ако сте направили това на моите най-малки братя, на Мене сте го направили” /Мат.25:40/.

 

          10. Такова беше християнството в неговия първоначален вид; такъв беше един християнин от онова време. Такъв беше всеки от тия, които, като чуха заплашванията на главните свещеници и старейшините, единодушно издигнаха глас към Бога… и всички се изпълниха със Святия Дух… множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа /любовта на Този, в Когото те бяха повярвали, ги потикваше да се обичат един друг/… и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо /Деян.4:23-32/. Така пълно светът беше разпнат за тях и те за света. “Те постоянстваха в поучението на апостолите, в преломяването на хляба и в молитвите” /Деян.2:42/. “И голяма благодат почиваше над всички тях, а и никой от тях не беше в лишение, защото всички, които бяха стопани на ниви или на къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха я при нозете на апостолите; и раздаваше се на всеки според нуждата” /Деян. 4:33-35/.

 

          ІІ. 1. Нека на второ място да хвърлим един поглед върху това как християнството се разпространяваше от човек на човек и така постепенно намираше своя път в света. Точно това има Бог предвид, когато казва: “светилото не се туря под шиника, а на светилника” /Мат.5:15/. На първите Си ученици Господ казва: “Вие сте солта на земята… светлината на света”. За това време важеше заповедта: “Нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Отец, Който е на небесата” /Мат.5:16/.

 

          2. Можем ли да си представим, че такива приятели на човека ще останат безразлични пред “света, който лежи в лукавия” /1 Йоан 5:19/? Пред лицето на окаяността на тия, за които Господ умря? Не трябваше ли да плачат за тях и “душата им да се топи от бедствието” /Пс. 107:26/? Можеха ли по цял ден да стоят безделни, дори и да нямаха изрична заповед от тоя, когото обичаха? Не бяха ли, напротив, се старали с всички възможни средства “да измъкнат някои като главня из огън” /Амос 4:11/? Несъмнено, те не биха си спестили никакво усилие, за да могат да “върнат при пастира и епископа на душите си” /1 Петр. 2:25/ колкото може повече “изгубени овце”.

 

          3. Това са правили християните във всички времена. Когато им се е удавала възможност, те са се старали да вършат добро на всекиго; трудили са се да избавят някого от идещия гняв и да го изтръгнат от проклятието на ада. Те са свидетелствали, че “Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички човеци навсякъде да се покаят” /Деян.17:30/. Викали са високо: “Върнете се, върнете се от лошите си пътища” /Йез.33:11/. Говорили са им за себеобуздание и за правда, за бъдещия съд, за добродетелта, противостояща на всеобщия грях, за Божия гняв над всяка безбожна твар, който в съдния ден ще се яви над всяко зло, когато Бог ще съди света /Деян. 24:25; Рим.1:18/.

 

          4. Те са се мъчили да говорят с всички по съответния начин. На безгрижните, седящи в тъмнина и смъртна сянка, са викали с гръмовен глас: “Стани, ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос” /Еф. 5:14/. На тези, които вече са разбудени от сън и изпитват ужас от идещия съд на Бога, казват: “…имаме Ходатай при Отца… Той е умилостивение за нашите грехове” /1 Йоан 2:1-2/. Вече повярвалите са “поощрявали към любов и добри дела” /Евр. 10:24/, към “постоянство в добри дела” /Рим. 2:7/ и да “търсят онова освещение, без което никой няма да види Бога” /Евр. 12:14/.

 

          5. Трудът им в Господа не е бил напразен. Неговото слово е напредвало бързо /2 Сол. 3:1/, Господното учение е растяло и вземало надмощие /Деян. 19:20/. Но съблазънта е ставала по-силна: светът в един глас ги е намразвал, защото те са “заявявали, че делата им /на хората от света/ са зли” /Йоан 7:7/. Търсачите на удоволствия са се гневили, защото тези хора са били като че създадени за това да ги изобличават. Той твърди – казват те – че познава Бога и се хвали, че е Негов син, изобличава това, което ние таим в сърцата си. Не можем да понасяме даже да ни гледа, защото неговият живот не пасва с нашия и същността му е съвсем друга. Счита ни за некадърни, избягва да върши нашите дела като гнусотии, продължава да кара така, защото накрая праведните ще бъдат наградени. Хвали се, че Бог е негов Отец. Още повече се ядосват, защото много техни приятели се променят и вече “не тичат с тях в същата крайност на разврата” /1 Петр.4:4/. Уважаваните хора се гневят, защото с разпространението на Евангелието уважението на народа към тях е спадало и защото мнозина вече не смеят да им се подмазват и така да дават почит на човека, а не на Бога. Търговците са си устройвали срещи и са си казвали един на друг: “О, мъже, вие знаете, че от тази работа иде нашето богатство. Виждате и чувате, че тези хора са придумали големи множества… има опасност нашето занятие да изпадне в презрение” /Деян. 19:25-27/. Преди всички се гневят благочестивите, външно религиозните, “светиите на този свят”. Те са били готови при всеки случай да извикат: “О, израйляни, помагайте!” /Деян. 21:28/, “намерихме тия хора заразители и размирници между всичките юдеи по вселената” /24:5/.

 

          6. Така се стигна до там небето да се покрие с черни облаци и да връхлети силна буря. Защото колкото повече се разпространяваше християнството, толкова повече вреди нанасяше то, по мнението на неговите противници. Растеше числото на враждебно настроените против тези, “които изопачиха света” /17:6/. Все повече хора крещяха: “Да се махнат такива от земята, те не са достойни да живеят” /22:22/. Да, те искрено вярваха, че “всеки, който ги убие, принася с това служба на Бога” /Йоан 16:2/.

 

          7. Противниците не спираха да “отхвърлят името им като лошо”, така че “навсякъде се говореше против тая секта” /28:22/. “Хората говореха всякакво зло против тях”, както бяха правили с пророците, които бяха преди християните. Каквото твърдяха едни, други го вярваха; така пречките се умножаваха като звездите на небето. Така дойде времето на гоненията от всякакъв род, предречено от небесния Отец. Едни трябваше за известно време да понесат само позор и безчестие, други претърпяха “разграбване на имотите” /Евр. 10:34/; някои “изпитваха присмехи и бичувания” /Евр. 11:36/, други “вериги и затвор”, а някои – съпротива до кръв.

 

          8. Но в този момент основите на ада бяха разклатени и Божието царство се разпространяваше все повече и повече. Навред грешници “се обръщаха от тъмнината към светлината, от властта на сатана към Бога” /Деян. 26:18/. Господ даваше на чадата Си “така мъдро да отговарят, щото всичките им противници бяха безсилни да им противостоят” /Лука 21:15/; животът им беше така силен, както и думите им. Но преди всичко страданията им говореха на света. Те се изявиха като “Божии служители в скърби, в нужди, в утеснения, чрез бичуване, в затваряния, в смутове, в трудове” /2 Кор. 6:4/, “в опасност по море, в опасност в пустиня, в труд и мъка, в глад и жажда, в студ и голота” /2 Кор. 11:26-27/. И когато накрая, след като бяха воювали в добрата борба, водени като овце на клане като “възлияние върху жертвата и служението” /Фил. 2:17/, те бяха принесени в жертва, тогава кръвта на всеки един се превърна в глас и езичниците трябваше да разберат: “те и след смъртта си говорят” /Евр. 11:4/.

 

          9. По този начин се разпространи християнството по земята. Но колко бързо се показаха бурените сред житото! Колко бързо подейства “тайната на беззаконието” /2 Сол. 2:7/, както и “тайната на благочестието” /Тим. 3716/! Колко бързо сатана си намери трон, и то в Божия храм /2 Сол. 2:4/, докато “жената побягна в пустинята” /Откр. 12:6/ и отново малцина останаха вярващите сред човешките чада. Тук ние поемаме по утъпкана пътека: свидетели подробно са описали все по-големите щети, нанасяни на поколенията. Бог ги е подбудил да покажат, че Той строи църквата Си на “канара” и “портите на ада не могат напълно да й надделеят” /Мат. 16:18/.

 

          ІІІ. 1. Но няма ли да видим и по-големи неща? Да, по-големи от всяко нещо от сътвореното на света? Може ли сатана да унищожи Божиите истини и да обезсили Неговите обещания? Ако не, то ще дойде времето, когато християнството победоносно ще обхване цялата земя. Нека за момент разгледаме тази особена картина: един християнски свят – нашата трета главна мисъл. “За това спасение изследваха пророците” /1 Петр. 1:10/. За него “посочваше Христовият Дух, Който беше в тях”: “В последните дни хълмът на дома Господен ще се утвърди по-високо от всичките хълмове и ще се издигне над бърдата; и всичките народи ще се стекат на него… и ще изковат ножовете си на палешници и копията си на сърпове. Народ против народа няма да дигне нож, нито ще се учат вече на война” /Ис. 2:2,4/. “И в оня ден към Есеевия корен, който ще стои като знаме на племената, към него ще прибягват племената и неговото местоуспокоение ще бъде славно. И в оня ден Господ пак ще възвърне с ръката Си останалите от людете Си… И ще издигне знаме за народите, и ще събере изгонените на Израил, ще събере разпръснатите на Юда от четирите краища на земята” /Ис. 11:10,12/. “Вълкът ще живее с агнето, рисът ще почива с ярето, телето, лъвчето и угоените ще бъдат заедно, и малкото дете ще ги води. Кравата и мечката ще пасат заедно, малките им ще си почиват задружно и лъвът ще яде слама като вола. Те не ще повреждат, нито погубват по цялата Ми свята планина; защото земята ще се изпълни със знание за Господа, както водите покриват дъното на морето” /Ис. 11:6-9/.

 

          2. Същото казват думите на великия апостол, които очевидно все още никога не са се изпълнявали: “Отхвърлил ли е Бог Своите люде? Да не бъде! Но чрез тяхното отклонение дойде спасението на езичниците. Ако тяхното отклонение значи богатство за света, колко повече тяхното пълно възстановяване! Искам, братя, да знаете тая тайна… частично закоравяване сполетя Израил само докато влезе пълното число на езичниците. И така целият Израил ще се спаси” /Рим. 11:1,11,12,25,26/.

 

          3. Да приемем, че времето е преминало и пророчествата са се изпълнили. Каква гледка! Навсякъде “правда, покой и увереност” /Ис. 32:17/. Никакъв трясък на оръжия, никакъв грохот на унищожението, никакви окървавени дрехи. Разрухата завинаги изчезва. Войните са престанали. Няма вече и никакво вътрешно безпокойство. Никъде няма повдигане на брат против брата, няма земя и град разделени, завинаги са забравени спорове между братя, никой не убива или наранява ближния си. Свършило е потисничеството и изнудването, което прави мъдрия да обезумява. Никой не “смила лицата на сиромасите” /Ис. 3:15/. Няма кражба или неправда, грабеж или несправедливост. Защото “всеки се задоволява с това, което има” /Евр. 13:5/. Така “правда и мир се целунаха”. Те са “пуснали дълбоки корени и са изпълнили земята” /Пс. 80:9/, така че от земята расте справедливост, а от небето надниква мир”.

 

          4. Там, където има законност и правда, се намира също и милост. Земята вече не е място на жестокост. Господ е унищожил кръвопийците, злобните, отмъстителните. Ако възникне повод за спор, няма кой да “отвръща на злото със зло”. Наистина няма нито един, който да върши зло. Нито един. Защото всички са “незлобиви като гълъбите” /Мат. 10:16/. Те са “изпълнени с радост и мир във вярването”; съединени в една любов чрез Духа, те се обичат като братя, едно сърце и един дух са и никой не казва, че нещо от имота му е негово. Никой не страда от недоимък, защото всеки обича своя ближен като себе си. Всички живеят според правилото: “Каквото желаете да ви правят човеците, така правете на тях” /Мат. 7:12/.

 

          5. Последствието е, че не се чува никаква нелюбезна дума, няма “препирлив език”, разпра, сплетни и лошо говорене. Всеки “отваря устата си с мъдрост и законът на езика му е благ” /Пр. 31:26/, еднакво неспособни са за измама и лукавщина; любовта им е нелицемерна. Всяка дума е точен израз на мисленето и отваря прозореца на сърцето, така че който поиска, да може да надникне вътре и да види, че там са само любов и Бог.

 

          6. Там, където всемогъщият Бог царува с властта Си, Той покорява всичко, създава във всяко сърце преливаща любов и пълни всяка уста с хваление и благодарност. “Блазе на оня народ, който е в такова състояние! Блажен оня народ, на когото Господ е Бог” /Пс. 144:15/. “Стани, свети – казва Господ, – защото светлина дойде за тебе и славата Господна те осия… Ще познаеш, че Аз съм твоят Спасител… Ще направя мирът да бъде твой надзирател и правдата твое началство. Няма вече да се чува насилие в земята ти, опустошение и разорение в пределите ти, а ще наречеш стените си Спасение и портите си Хвала… Твоите люде всички ще бъдат праведни. Земята ще им бъде вечно наследство. Те са клонче, което Аз съм насадил, дело на Моите ръце, за да се прославям. Слънцето не ще ти бъде вече светлина денем, нито сиянието на луната ще ти свети, но Господ ще ти бъде вечна светлина и твоят Бог – твоя слава” /Ис. 60:1-21/.

 

          ІV. След като разгледахме християнството в неговото начало, развитие и разпространение по цялата земя, ни остава още да завършим изложението с едно просто и практично приложение.

 

          1. Преди всичко искам да запитам: Къде може да се намери едно такова християнство? Къде живеят християните, моля? Къде е страната, чиито “всички” жители са така “изпълнени със Святия Дух”, че “имат едно сърце и душа”, които не могат да търпят някой от тях да понася някакъв недоимък, а по всяко време дават на всеки според нуждата; къде са тия, чиито сърца са изпълнени с Божията любов, която ги принуждава да обичат ближните си както себе си; които са “облечени с милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение” /Кол. 3:1/, които не подлагат спънка нито с дума, нито с дело, когато става дума за правда, милост или истина; които във всичко вършат на хората онова, което искат на тях да се върши? С какво право можем да наричаме една страна християнска, след като тя не отговаря на подобно описание? Нека признаем, че никога не сме видели християнска страна на земята.

 

          2. Аз ви моля, скъпи братя, поради Божията милост, ако не ме смятате за побъркан или глупав, да ме “приемете като безумен” /2Кор. 11:16/. Безусловно необходимо е някой да ви говори съвсем ясно, и особено в това време, защото кой знае дали то не е последно време? Кой знае кога праведният Съдия ще каже: “Няма вече да се смиля за тоя народ”? “Ако Ной, Йов и Данаил бяха сред тая земя, те щяха да избавят само своите си души” /Йез. 14:14/. Кой ще говори така открито, ако аз не го сторя? Затова искам сега аз, да, аз да говоря. И заричам ви пред Бога да не закоравявате сърцата си срещу това да получите благословение от ръката ми. Не казвайте в сърцата си: Господи, Ти не бива да “пращаш оня, когото искаш да пратиш” /Изх. 4:13/; аз бих предпочел да умра виновен, отколкото да бъда спасен чрез този човек!

 

          3. Скъпи братя, “ако и да говоря така, надявам се за нещо по-добро” /Евр.6:9/. Позволете ми да ви запитам със сърдечна любов и с нежен дух: този град християнски ли е? Намира ли се тук християнство, библейско християнство? Като общност от хора така ли сме “изпълнени със Святия Дух”, че да се радваме на Неговия плод в сърцата си и да го показваме в живота си? “Едно сърце и една душа” ли са всички управници, предстоятели, ръководители на висшите училища и студентските общежития и спадащите към тях /за останалите жители на града да не говорим/? Изляна ли е Божията любов в нашите сърца? Имаме ли същия Дух като Него? Прилича ли животът ни на Неговия? Наистина ли сме “святи, както е свят Тоя, Който ни е призвал” /1 Петр. 1:15/?

 

          4. Умолявам ви да обърнете внимание, че тук ние не дискутираме някакви особени мнения и не зачекваме спорни схващания, а говорим за неоспоримите основи на нашата обща християнска вяра /ако има такава/. Що се отнася до решението, призовавам собствената ви съвест, която да бъде водена от Святия Дух. Ако сърцето на някого не го осъжда /1 Йоан 3:21/, може свободно да си излезе.

 

          5. Така че в страх пред присъствието на великия Бог, пред Когото вие и аз скоро ще застанем, ви моля, наши ръководители, които високо уважавам заради службата ви, да прецените /но не като ония, които се преструват пред Бога/ дали “сте изпълнени със Святия Дух”? Живо подобие ли сте на Оня, Когото трябва да представяте пред хората? “Аз казах, богове сте вие” /Пс. 82:6/. Вие, съдии и властници, толкова тясно сте свързани чрез вашата служба с небесния Бог! В различните си служебни положения вие трябва да представяте Господа, нашия Владетел. Мислите на сърцата ви, желанията и влеченията ви съобразени ли са с високото ви призвание? Всичките ви думи съвпадат ли с ония, които излизат от Божиите уста? Има ли във всичките ви действия достойнство и любов, има ли оная възвишеност, която думите не могат да изразят, която може да изтече от едно сърце, пълно с Бога и все пак съобразяващо се със същността на човека, на “червея, човешки син” /Йов 25:6/?

 

          6. Вие, високоуважаеми мъже, призвани по особен начин да определят мисленето на младежта, да я очиствате от сенките на незнанието и заблудата, за да бъде тя мъдра за блаженство, “изпълнени ли сте със Святия Дух”, с “плода на Духа”, който службата ви така остро изисква? Вашето сърце едно ли е с Бога? Пълно ли е то с любов и усърдие да бъде реализирано Божието царство на земята? Напомняте ли постоянно на подчинените си, че единствената смислена цел на нашето обучение е “да познаят единия, истинен Бог и Исуса Христа” /Йоан 17:3/, да Го обичат и да Му служат? Формирате ли ги ден след ден с мисълта, че любовта никога не отпада”, че езиците ще престанат, философията ще отпадне, че без любов всичкото знание е само излъскано незнание, блестяща глупост, насилие над духа? Всичкото ви поучение насочено ли е към любов към Бога и към всички човеци заради Него? Имате ли тази цел пред погледа си при всичко, което им препоръчвате относно начина и мярката на тяхното учение, ръководени от желанието тези млади войни Христови /каквато и съдба да ги чака/ да бъдат светилници, които “украсяват във всичко учението на Бога, нашия Спасител” /Тит 2:10/? И, позволете ми този въпрос, влагате ли всичките си сили за голямата длъжност, която сте поели? Хвърляте ли всичко? Използвате ли всичките способности на душите си и използвате ли всяка дарба, поверена ви от Бога, с напрягане на всичките си сили?

 

          7. Това не бива да бъде разбирано, сякаш аз считам, че всичките ви възпитаници са определени за духовни лица. Не, аз само смятам, че всички те са призвани да са християни. Но какъв пример им даваме ние, които се радваме на благата от нашите бащи, ние, учителите, учените, изтъкнатите? Особено тия, които вече са известни или прочути? Братя, бъдете богати на плодовете на Духа, на смирение, на себеотрицание и въздържаност, на сериозност и себевладение, на търпение, благост, разсъдливост; бъдете богати на неуморни и безрезервни усилия да вършите добро по всеки начин на всички, за да задоволявате техните външни потребности и да довеждате душите им до истинско познаване на Божията любов. Такъв ли е характерът на всеки учител? Боя се, не. Не ни ли упрекват хората много повече в горделивост и духовно високомерие, нетърпеливост и неприветливост, леност и инертност, чревоугодничество и сластолюбие, та даже и в пословична непотребност, и то не само нашите противници и не винаги без основание? О, дано Бог би отнел от нас тоя позор, така че дори и споменът за него изчезне завинаги!

 

          8. Много от нас са избрани и призвани непосредствено от Бога за “свято служение”. Тогава образец ли сме ние за другите “в слово, в поведение, в любов, във вяра, в чистота” /1Тим. 4:12/? Написано ли е на челата и сърцата ни: “Свят на ГОСПОДА” /Изх. 28:36/? От какви подбуди сме встъпили в това служение? Дали от простото намерение да служим на Бога и в сигурната вяра, че сме водени от Святия Дух да изпълняваме това служение, за прослава на Господа и за утвърждаването на Неговата църква? Решени ли сме твърдо чрез Божията благодат да се посветим напълно на това служение? Отказваме ли се от всички други грижи и стремления? Посвещаваме ли се изцяло на тази единствена грижа и ще положим ли всички усилия в тази посока? Способни ли сме да поучаваме? “Учени ли сме от Бога”, така че да можем да поучаваме другите? Познаваме ли Бога? Познаваме ли Исус Христос? Открил ли е за нас Своя Син? Направил ли ни е Той “способни като служители на един Нов Завет?” Къде тогава е “печатът на нашето апостолство”? Кои хора, които са били “мъртви в своите престъпления и грехове” /Еф. 2:1/, са били съживени чрез нашето слово? Имаме ли горещото желание да спасяваме души от смърт дотолкова, че заради тях да забравяме да ядем хляба си? Говорим ли просто, “като изявяваме истината, препоръчваме ли себе си на съвестта на всеки човек пред Бога” /2 Кор. 4:2/? Умрели ли сме за света и неговите неща, събираме ли съкровища на небето? Господаруваме ли над Божието стадо или сме най-малките, слуги на всички? Тежко ли ни е да носим на себе си позора заради Христа или се радваме на това? Злобеем ли, когато някой ни плесне по едната буза? Избухливи ли сме при оскърбления или “даваме и другата си буза”? Оставяме ли се злото да ни победи или му се противопоставяме чрез доброто /Рим. 12:21/? Движи ли ни едно нездраво усърдие да се отнасяме остро и грубо към ония, които са се заблудили от пътя? Или нашето усърдие е стопляно от любов, която води всичките ни думи със смирение, състрадание и мъдра нежност?

 

          9. Още нещо: какво да кажем на нашите младежи? Имате ли вие външната форма и вътрешната сила на християнското благочестие? Смирени, полезни, готови да се поучавате ли сте или опърничави, вироглави, твърдоглави и високомерни? Покорявате ли се на своите ръководители както на родителите си? Или пренебрегвате ония, на които дължите почитание? Грижовни ли сте даже при несложни задачи, прилагате ли всичките си сили при обучението си? “Изкупвате ли времето си”, като се нагърбвате с толкова работа за един ден, колкото е възможно да свършите? Или още не сте проумели, че пропилявате дните си или с уроци, нямащи нищо общо с християнството, или с игри, или вие знаете с какво друго? Кое управлявате по-добре: имуществото си или времето си? Внимавате ли винаги “да не оставате никому длъжници”? “Помните ли съботния ден, за да го освещавате” /Изх.29:8/, и прекарвате ли го в още по-непосредствено хваление? Когато сте в Божия дом, помните ли, че Бог е там? Държите ли се така, сякаш “виждате невидимото”? Знаете ли как да “държите своите съсъди в святост и почест” /1 Сол. 4:4/? Не се ли намира у вас пиянство и нечистота? Да, няма ли някои между вас, които се хвалят с позора си /Фил. 3:19/? “Не изричат ли напразно името Господне” /Изх. 20:7/ някои от вас, може би вече системно, без угризение на съвестта и страх? Да, няма ли измежду вас едно множество от клетвопрестъпници? Боя се, че това множество се увеличава. Не се удивлявайте, братя! Пред Бога и това събрание изповядвам, че и аз спадах към него. Та нали се бях заричал да пазя всички обичаи, за които тогава не знаех нищо, и ония повеления, които даже не бях прочел – нито по онова време, нито по-късно. Какво друго е това, ако не злоупотреба с името Господне? Но щом е така, какво бреме и грях, и то грях от необичаен вид, лежи върху нас! “Няма ли да обърне внимание Господ?” /Пс. 94:7/.

 

          10. Не следва ли от това по всяка вероятност, че много от вас са се превърнали в поколение от вехтошари, които търгуват с Бога, един с друг и със собствените си души? Колко малко от вас цели седмици наред отделят само един-единствен час за лична молитва! Колко малко в своите разговори отделят за Бога само няколко думи! Кой от вас е поне отчасти запознат с действията на Святия Дух, със свръхестественото Му дело в душите на хората? Можете ли изобщо да понесете да слушате за Святия Дух, когато от време на време за Него се говори в църквите? Не е ли за вас безспорно, че е “лицемерие” или “екзалтираност”, ако някой започне разговор на тази тема? В името на всемогъщия Бог, нашият Господ, ви питам: що за религия имате вие? Вие не можете и не искате да понесете даже един разговор за християнската вяра! О, братя мои, що за християнски град е това! “Време е, Господи, да подействаш!” /Пс. 119:126/.

 

          11. Всъщност, каква вероятност, по-скоро, каква възможност /по човешки казано/ съществува християнството, библейското християнство, да стане отново религията на този град? Всички групи хора при нас отново да живеят и говорят като “изпълнени със Святия Дух”? От кого трябва да бъде възстановено това християнство? Чрез тези от вас, които са издигнати в ранг и почит? Убедени ли сте, че това е библейско християнство? Желаете ли то да бъде възстановено? Не цените ли своето имущество, свобода, живот повече от това да станете инструменти за неговото възстановяване? Но, да приемем, че имате това желание; кой тогава има силата, за да постигне тази цел? Може би неколцина от вас са направили няколко плахи опита, но с малък успех? Тогава трябва ли християнството да бъде възстановено чрез млади, непознати, неиздигнати хора? Не знам дали вие бихте издържали това. Няма ли някои от вас да възкликнат: “Млади човече, с действията си ти ни упрекваш!”? Но няма никаква опасност да бъдете изложени на този опит, толкова безбожието ни залива като потоп. Какво трябва да ни изпрати Бог? Глад, голота, мор /това, което накрая заслужава една съгрешила страна/, за да ни върне към първата любов? Не, “по-добре да паднем в ръката Ти, Господи, отколкото в ръката на човеци” /2 Царе 24:14/.

 

          Избави ни, Господи, или загиваме! Спаси ни от пороя, за да не потънем. Помогни ни срещу тия врагове, защото безполезна е човешката помощ. За Тебе всичко е възможно. Чрез силата Си съхрани чадата на погибелта и ни избави по начин, който на Тeб е угоден. Не както е нашата воля, но Твоята!