Автор: Даниел Топалски

 

В книгата си „Исус от Назарет“, когато пише за явяванията на възкръсналия Исус Христос, папа Бенедикт ХVІ заявява следното: „Обръщането на пропорциите се числи към тайната на Бога“. Онова, което може да изглежда изключително незабележимо, малко и незначително, може да бъде издигнато до нещо първостепенно. И обратното, онова, което изглежда забележително, впечатляващо, онези, които мислят, че са постигнали много и са заслужили награда, могат да бъдат поставени на най-последното място и даже напълно да бъдат изхвърлени от страниците на спасителната история.

 

„Обръщането на пропорциите се числи към тайната на Бога“ и тази тайна трябва да бъде зачитана от нас с изключително смирение. С изключително смирение, от една страна, а от друга – с пълна увереност, че Бог знае най-добре какво трябва да се случи, кога трябва да се случи, как трябва да се случи и с кого трябва да се случи. Изразявайки се по този начин, съзнавам, че е възможно някой от вас да си помисли, че при едно такова разбиране на тази тайна не остава никакво място за човешката свобода и отговорност. Ще ви кажа много ясно: не бива да се заблуждаваме. Смисълът на тази тайна е в това, че за човешката свобода и отговорност винаги остава място и че човешката свобода, и особено човешката отговорност, никога и при никакви обстоятелства не се отменят. Ние не вярваме в Божия промисъл по същия начин, по който вярват в него мюсюлманите. И ние не можем да кажем със същата убеденост и със същото разбиране за смисъла: „Така е било писано“. От разказа за призоваването на Самуил знаем, че Бог може да върши каквото Му е угодно. Ние без всякакво съмнение признаваме Неговото пълно върховенство и пълния Му суверенитет. Бог не зависи от нищо и от никого в Своето съществуване. От нищо и от никого Той не е принуден да взема Своите решения. Ако съществува абсолютна свобода, без каквато и да е сянка от принуждение, това е свободата, с която разполага единствено и само Бог. Но при все това, тъй като Бог призовава човека да Му служи и този призив трябва да бъде приет свободно, за да бъде истински, Бог не само зачита човешката свобода, но чрез благодатта Си Той я утвърждава и я прави автентична (истинска). Заедно с това Той ни казва много ясно и недвусмислено: „Сега вие сте свободни да живеете един нов живот (както ни казва и апостол Павел в прочетения откъс от 2 Коринтяни: „старото премина; ето, всичко стана ново“). Сега грехът няма безусловна власт над вас. Вие можете да живеете, като се съпротивлявате на своите греховни помисли. Можете да живеете един нов живот“. Ако преди срещата ни с Бога това е било напълно невъзможно, то след тази среща пределите на нашата свобода и отговорност се разширяват неимоверно.

 

За това всъщност става дума и в историята от Първата книга на царете, която си заслужава да бъде проследена с голямо внимание и в детайли. Самуил беше призован, когато беше твърде малък. И тогава той научи от своя наставник – престарелия свещеник Илий, че Бог е Някой, Който върши каквото Му е угодно, и срещу Него човек не би трябвало да се осмелява да се противопоставя. Освен това Самуил още в своята младост разбра, че Бог не само призовава към служение, но Бог и отхвърля тези, които не са на висотата на този призив; тези, които си мислят, че Божият призив за служение е необратим. Той видя каква беше участта на Илиевите синове, видя каква беше участта и на техния баща и негов наставник.

 

В зрялата си възраст Самуил щеше да види и друг такъв пример – още по-красноречив от този с Илиевите синове. Това беше примерът на първия Израилев цар. Беше ли той призован от Бога? Беше ли той помазан от пророк Самуил по Божия заповед? Да, без всякакво съмнение. Сред народа на Израил нямаше друг като Кисовия син Саул. От раменете нагоре той беше по-висок от всички останали израилтяни. Спомнете си, Израилевите старейшини дойдоха при Самуил и му казаха: „Искаме да имаме цар, искаме да бъдем като всички останали народи. Искаме този цар да излиза пред нас, да води войните ни и да печели. Този цар да бъде героят, който ние да следваме“. И Бог призова именно такъв герой. Този човек беше благословен от Божия Дух. Той пророкуваше заедно с пророците. Бог беше с него и той удържа големи победи над филистимците. Той обаче никога не беше достатъчно покорен, за да стигне до края и да извърши напълно това, за което беше призован.

 

Много важно е, когато някой е призован за едно определено служение, той да не излиза отвъд пределите на собствения си призив, да не простира ръката си върху неща, които не му принадлежат, или да извършва действия, за които не е призован или надарен с Божията благодат. И вие си спомняте, нетърпеливият Саул реши да принесе жертвата, без да изчака пророк Самуил. А това не беше добро нито в очите на пророка, нито в Божите очи. След това Саул реши да пощади амаликския цар Агаг, реши да запази част от онова, което Бог беше обрекъл на пълно унищожение.

 

И тук можем да отворим една скоба – когато четем това древно повествование, ние, съвременните хора, с нашата съвременна чувствителност си казваме: „Как е възможно Бог да поиска, да благослови едно такова поголовно изтребление?“. Ние обаче не трябва да съдим древните и техния живот от позициите на настоящето. Онзи свят е наистина доста по-различен. Различни са правилата за водене на война. Ако трябва да се утвърдиш върху определена територия, трябва да я отвоюваш от племената, които живеят там. Племена, които никога няма да се примирят току-така с твоето присъствие в тази земя и всякога и докрай ще се борят да си върнат това, което считат за свое. Освен това сблъсъкът не е само сблъсък между племена, които се борят за владеенето на една определена земя. Става дума за сблъсък на верски (религиозни) мирогледи. Израилтяните трябваше да бъдат, и това беше техният призив, да бъдат свидетели за вярата в единия истинен Бог, потопени в едно море от многобожие; море от племена, които изповядват политеизма. Сблъсъкът с местните племена, следователно, имаше и важно религиозно измерение. В онези времена практиката на поголовното унищожение е била в голяма степен нормативна. Когато трябва да удържите победа, когато трябва да накажете един народ, тогава наказанието е било изключително жестоко от съвременна гледна точка. На пълно унищожение било подлагано цялото население. Представете си един град – цялото негово население – мъжете, жените и децата, всички те са били изтребвани. Градът е бил разоряван така, че камък върху камък да не остане в него. На унищожение са били предавани дори домашните животни. Унищожавано е всичко, за да бъде изтрит споменът за този град. Повече никой не е трябвало да се сеща за него, а ако се сети, да знае какво ще се случи, ако последва неговите пътища. Аз съвсем не се опитвам да оправдавам тези практики. От съвременна гледна точка това е напълно невъзможно. И тук затварям скобата, за да се върнем към по-съществените въпроси.

 

Саул обаче не направи това, което Бог беше поискал от него. Той показа милост към противниковия владетел, реши да задържи стадата и да удовлетвори желанията на израилтяните, но това, както вече казах, не се видя добро нито в очите на Самуил, нито в очите на Господа. Тогава Саул трябваше да чуе изключително тежките думи: „Царството се отне от теб и от твоя дом“.

 

За нас е изключително трудно да проумеем каква е логиката на Божия избор. Тук обикновено се повдигат въпроси като „не знаеше ли Бог какво щеше да стори Саул?“. По същия начин, когато четем по време на Страстната седмица историята за предателството, отново и отново се питаме: „не знаеше ли Исус Христос какво ще стори този Негов ученик?“. Бог обаче има съвсем различна логика и съвсем различна педагогика по отношение на човеците. Колкото и да се опитваме да я обясним докрай, няма да можем да успеем. Саул беше призован, беше надарен с всичко, което му беше необходимо, за да изпълни своята мисия – да бъде владетел на народа, да бъде негов военен предводител, да се справи веднъж завинаги със заплахата от страна на филистимците, да установи мир и благоденствие. Божият Дух беше с него.

 

Нека пак да се запитаме: „Необратим ли е този избор?“. От страниците на Първата книга на царете виждаме, че той съвсем не беше необратим. Саул беше отхвърлен, отхвърлена беше неговата власт и властта на неговия дом. Царуването му съвсем не беше прекратено веднага. Цялото това допълнително време можеше да се използва за добро, но Саул не го направи. Никъде по страниците на Писанието не се казва, че този човек се разкая за това, което беше направил, че се постара да поправи себе си и живота си. През цялото допълнително време, което му беше дадено преди онази трагична битка, при която сам той отне живота си, Саул правеше грешни избори и с всеки следващ утвърждаваше предходния. И така той стигна до един край, който е напълно логичен. Обърнете внимание, животът му не беше отнет от някой друг, сам той посегна на себе си.

 

„Обръщането на пропорциите се числи към тайната на Бога.“ Самуил беше подбуден от Бога да отиде в дома на Есей и да помаже най-малкия му син – този, когото дори не бяха поканили да дойде и да присъства на жертвоприношението и трапезата след това. Как избира Бог и как избираме ние? Самуил отново се оглеждаше за някой, също толкова снажен и толкова висок, колкото беше Саул. И той като израилтяните търсеше някой, който да олицетворява мъжеството и смелостта; някой, който може да бъде следван; някой, най-малкото, по-висок от всички останали израилтяни. Първият от синовете наистина изглеждаше достоен за този идеал. Но Бог каза „не“ не само на него, но и на останалите шестима синове на Есей. Накрая се оказа, че Божият избор е паднал върху някой, който не е намерен дори за достатъчно значителен и перспективен, за да бъде поканен да присъства заедно с братята си на това събитие. Падна върху някой, който като най-малък от всички, беше отпратен да пасе стадата на баща си. Затова казвам, че логиката на Божия избор не е нещо, което ние можем да обясним напълно. Но нима тази логика не е такава, че Бог избира този, който е според сърцето Му? Да, така е. Нима и Саул в началото не беше такъв човек? Иначе защо Бог щеше да го призове и избере? Какво всъщност означава „по сърцето на Бога“?

 

Давид, който беше помазан на тази частна церемония, също не беше лишен от недостатъци. Даже с напредването на царуването му недостатъците като че ли ставаха все повече и повече. Ставаха като че ли все по-явни и по-явни. Когато си призван да управляваш, да водиш и да застанеш отпред, тогава дори и най-дребните недостатъци започват да изпъкват повече. Те се подсилват от силата на властта, която упражняваш.

 

Примерите от Първата книга на царете, и особено примерът на Саул, са показателни за нас. Когато ние се налага да избираме, когато ние като църква се налага да потвърждаваме призванието и дарбите на някого, какво гледаме ние? Неговия ръст, умението да говори и убеждава, силата на неговото присъствие, повратливостта на неговия ум, природната му хитрост, която може да се обърне и за добро един ден, кой знае? Това дали е добър с числата и сметките? Какво гледаме ние? За това какво сме гледали, свидетелства състоянието на църквата ни. Да, наистина, Бог е, Който призовава, но Той призовава и всички нас без изключение във времето, в което е важно да изкажем своето мнение, своето „да“ или „не“, да бъдем достатъчно честни и открити, защото нашите избори имат значение. С тях са свързани последици, и то не само за нас, защото вроденият ни егоизъм винаги преценява и калкулира най-напред доколко ние самите можем да бъдем засегнати. Става дума за последици за състоянието на църквата ни днес и за нейното състояние утре. Какво оставяме на тези, които ще дойдат след нас? Как сме направили своя избор? Това е особено важно.

 

Ще кажете: „Че какво пък толкова зависи от нас, от обикновените членове на църквата?“. Ще ви кажа какво. Когато някой бъде посочен като кандидат, който може да започне пътя към пасторското служение, най-напред вие сте призовани, като познавате този човек, като знаете дарбите и талантите му, начина, по който е живял заедно със своите братя и сестри, да кажете: „Да, ние признаваме и разпознаваме призива в този човек“. Ето това е първата стъпка, която трябва да бъде направена в нашата църква, когато някой тръгва към пасторското служение. Щом кандидатът е член на вашата църква, то вие най-напред трябва да се произнесете. Да се произнесете не по обичайния за нас, българите, начин: „Това е наше момче, няма да му чупим хатъра“. Защото вие не изпращате това наше момче на курорт, не го изпращате на лесно служение, което се изразява само в това – в неделен ден да се подпира на този амвон и да произнася хубава или не толкова хубава проповед. Вие изпращате човек, който един ден ще ръководи църквата и ще учи хората, които Бог му е поверил, на истината на Евангелието по правилния начин. И този човек няма да бъде съден, както казват някои църковни писатели, за това, което сам той е направил, а за това, на което е научил тези, които са му били поверени.

 

Ето защо, когато ни се налага да избираме, когато се налага да оправомощаваме някого, когато ни се налага да заявим своето мнение по един или друг важен църковен въпрос, нека да го правим със съзнанието пред Кого стоим и с отговорността, че нашите решения, колкото и незначителни и малки да изглеждат в очите ни, имат много важно значение и могат да доведат до големи последици.

 

Саул имаше шанс да се промени, но той не го стори. Щеше ли това да му върне царството? Не, Бог вече се беше произнесъл. Царството се дава веднъж и веднъж се взема. Божият призив не е игра и ние никога не трябва да го приемаме по този начин. Когато казвам тези думи, казвам ги най-напред на себе си. И аз размишлявам върху това с каква лекота понякога съм казвал „да“, при все че е трябвало да кажа „не“. И знаете ли, дори и след това да съм се каел за този свой избор, последиците му остават. Част от нашето съзряване като християни е да бъдем готови да се изправим лице в лице с тях и реално да понесем своя дял от отговорността. Защото покаянието не премахва последиците на нашите собствени решения. Ако сме извършили убийство, покаянието ни не възкресява убития. Ако сме излъгали някого или по някакъв друг начин сме го озлочестили, с акта на нашето покаяние това злочестие не е отмахнато, нито петното върху името му, нито върху семейството му. Бог ни дава нов шанс, но в същото време ни изправя лице в лице с тежестта на последиците, които сме направили. Това също е важна част от педагогиката на нашия Бог. Точно това изправяне лице в лице с тежките последици от грешките, които Давид допусна, беше част от Божествената педагогика по отношение на Израилевия цар.

 

Понякога, изправяйки се пред всички тези примери, ни се иска Бог да отнеме и свободата ни, и отговорността ни и по един магичен начин и без нашето участие да свърши всичко, което Му е необходимо. Той обаче не желае да направи това без нас, даже не желае да го стори въпреки нас, а заедно с нас. Ако на някой от вас се ревне учителство, това е добро нещо. И епископство ако някой пожелае, и това не е лошо. Само че с всяко едно служение върви и отговорността, която е съответна на него. Тогава трябва са се запитаме готови ли сме да я понесем. Да, Бог ни казва, че ще бъде с нас. Въпросът е дали и ние ще бъдем с Него. Ако бъдем, ще можем да устоим. Ако не, Той ще има грижата да ни научи по един или друг начин да живеем с последиците на собствените си дела. Защо? За да ни стане ясно, за да ни стане пределно ясно, че благодатта, която ни е дадена, не е нещо, с което можем да се подиграваме. Не е нещо, което можем да пренебрегваме, или нещо, с което можем да злоупотребяваме.

 

Нека да запомним този урок – Бог е, върши всичко, каквото Му е угодно. Вършейки това, при все че запазва нашата свобода и отговорност, Той прави онова, което е най-правилно, в най-правилното време и с най-правилните хора. Ако Неговият избор към нас се отвърне, нека да бъдем благодарни, че Бог своевременно ни предупреждава, че пътят, по който сме тръгнали и самонадеяно вървим, не е за нас. Време е да седнем, да преосмислим живота си и да използваме времето, което Той милостиво ни дава, благовремието, което Той ни предоставя, за да се върнем отново при Него. Да, може би не в същото качество, но винаги е по-добро живото куче от мъртвия лъв.



Цитати:


Последни новини

Почина Еди Фокс

29.07.2021

От профила му във Фейсбук научихме, че e починал Еди Фокс, дългогодишен директор на World Methodist Evangelism на Световния методистки съвет (1989 – 2014). Еди Фокс беше дългогодишен верен приятел на Методистката църква в България, който изигра важна роля в процеса на нейното възстановяване след края на комунистическия режим. Благодарение на изградените от него партньорства […]

Прочети повече

Новини, От страната