Един от големите християнски празници – Възнесение Христово – се празнува не в неделя, а през седмицата. Четиридесетият ден след Възкресение се пада винаги в четвъртък и по тази причина мнозина християни не го празнуват. Делничният празник на Възнесението си остава някак в сянката на тържественото отбелязване на Христовото възкресение и трепетното очакване на Петдесетница. Но дори делничният характер на празника има своя особена символика, която насочва вниманието към истинския смисъл на това, което всъщност празнуваме.
След възнесението на своя Господ учениците се завърнаха в Йерусалим с „голяма радост“ (Лука 24:52). Тази радост с основание привлича вниманието, тъй като Христос си отива от тях и тъгата от раздялата е по-естественото чувство, което би трябвало да се очаква. Учениците обаче се радват, защото случилото се не е раздяла за тях. Те по никакъв начин не се чувстват изоставени, защото са напълно уверени, че Той е с тях по един съвършено нов начин. Неговата близост е по-осезателна от всякога, Неговото присъствие е по-реално от всяка друга реалност. Възвисяването на Христос „отдясно на Бога“ не Го отдалечава от тях, а Го прави постоянно присъстващ – не на някакво определено място, както преди – а навсякъде и всякога. Когато мислим за възнесението на Исус, трябва да се оттласнем от неизбежните пространствени асоциации. Библейската представа за небето и земята ни насочва към две измерение на битието, които са взаимно преплетени. Исус Христос в Своето възкресенско тяло, първият „плод от починалите“ (1 Кор. 15:20), е по думите на Н.Т. Райт напълно у дома си и в двете измерения.
И тук се натъкваме на един от парадоксите на християнството. Отиването на Исус Христос при Неговия Отец е в същото време идване при нас, близост и постоянно присъствие, което е извор на радост. Затова няма нищо по-тъжно от християнството, на което е чужда радостта. Християнството, което не се радва, не вярва във възкресението на Господа, не живее в светлината на Неговото присъствие, не се наслаждава на Неговото най-близко общение. Радостта извира от твърдата увереност, че Исус Христос е с нас и споделя неволите и радостите на собствения ни живот. Тя се подхранва от действието на Христовия Дух, Който непрестанно ни напомня думите на Спасителя и ни дава сили да следваме Неговите стъпки. Тя винаги празнува истинността на Неговото обещание: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на века“ (Матей 28:20).
Парадоксът, за който става дума, е изразен най-красноречиво в думите на Исус към Неговите ученици: „Отивам си и отново ще дойда при вас. Ако Ме обичахте, бихте се зарадвали за това, че отивам при Отца…“ (Йоан 14:28). „Отивам си – все едно им казва Той – за да бъда завинаги с вас. Отивам си, за да се радвате всеки ден и всеки час на Моето присъствие. Отивам си, за да може всеки ваш делник да се превърне в празник, защото Аз съм с вас“.
За учениците това означава, че те не могат просто да стоят и да гледат към небето. Трябва да се върнат в Йерусалим, да пребъдват в молитва и да чакат изпълнението на Христовото обещание. А след като то се изпълни, те трябва да се захванат със своето служение да създават ученици, да ги кръщават и учат на всичко, което Христос е заповядал. Не трябва да се забравя, че християнството е настояще: тук и сега, в ежедневието си, ние трябва да бъдем свидетели за Него. Тук и сега нашето свидетелство трябва да бъде изпълнено с радост, защото ние не просто говорим за един Бог, Който е някъде там, отвъден и непоколебим в Своето величие. Ние свидетелстваме, защото сме вкусили Неговата благост. Свидетелстваме, защото Неговото присъствие ни възвисява над самите нас и ни дава възможност да се уверим тук и сега, в ежедневието си, че животът ни е скрит с Христос в Бога (Кол. 3:3).
На празника Възнесение Христово ние празнуваме не само завършека на изкупителното дело на нашия Господ, благодарение на което можем да станем по благодат участници в божественото естество (2 Петр. 1:4). Празнуваме и постоянното Негово присъствие между нас, чрез което собственият ни живот, нашите делници и празници се превръщат в свята земя, в която предвкусваме чудото на новото творение.
Даниел Топалски