През 1750 г. методисткото съживление под ръководството на Уесли е вече отличителна черта в британския пейзаж. Дори самият Уайтфийлд признава със завист, че терминът методист е по-често свързван с Уесли. Движението сега е централизирано в Лондон, където обществото наброява около две хиляди члена. Въпреки че са доста голяма група, методистите все още са по-малко от половин процент от населението на нарастващия метрополис. На националната сцена методистите се открояват като съвсем малка група, около 10 000, от общото население от десет милиона на Великобритания. Те са концентрирани само в определени области (виж картата). Около три дузини проповедници в Англия, Уелс и Ирландия проповядват в девет окръга и обслужват около сто общества. Няма създадени общества по брега около Ламанша, в източна Англия, източната част на Мидландс, Шотландия, в по-голямата част на Уелс, Йоркшир и Ирландия. Три силни южни окръга, съдържащи около половината методисти, са почти свързани в арка, простираща се от района на Темза на запад до двете страни на Бристолския канал, и достигат до Сейнт Ивс. Два окръга в северен Мидландс оформят колан от методисти от Гримзби през Лийдс до Чешир. В северната част на страната окръгът на юг от Нюкасъл включва и едно общество в Бъруик на Туид. Два окръга се развиват и в Ирландия, около Дъблин и Корк.
Методистите продължават да бъдат преследвани от време на време. Те са считани от мнозина за фанатици и не са добре разбирани от по-голямата част от хората в страната. Докато формата на богословието е подложена на обществена и частна критика, движението малко или много устоява на няколко значителни предизвикателства със съвсем леко приспособяване. Мисията на методизма се разнообразява и разширява в съответствие с виждането за християнски живот и отговорност. То взема предвид и духовното, и физическото здраве на Божиите чада. Уеслианската организация се развива в сложна мрежа от класове, общества и окръзи. Те са координирани от ръководители, които получават насоки от Уесли на годишните конференции.
Във всяка от тези области – богословие, мисия и организация – Джон Уесли е готов да защитава същността, целта и дейностите на движението, въпреки че винаги е подготвен да продължи усъвършенстването в светлината на появяващите се нужди. Контролът на обединените общества довежда до създаването на система от стандарти. Стандартите са определени чрез списъци от правила, които осигуряват единни процедури за увеличаващия се брой миряни, които имат ръководни функции във всички нива на движението. С продължаването на растежа на движението става все по-трудно да се приеме, че всеки лидер ще се подчини. Още от началото Уесли среща един обичаен проблем – да се справя с непокорни помощници. Сега повече от всеки друг път Уесли има проблем с осигуряването на ръководство, което да е духовно живо, доктринално издържано и мисионерски активно. В същото време се разчита все повече и повече на миряни без богословско образование или опит в религиозното ръководство.
Изпитване на проповедниците
През март 1751 г. Уесли свиква първата важна конференция след въвеждането на плана за изпитване на проповедниците осемнадесет месеца по-рано. Джон е по-чувствителен от обикновено по въпроса за усърдието на проповедниците. Той е усетил неудоволствието на своя брат относно сватбата си през предния месец. Оставяйки новата си жена, бившата Моли Вазеил, в къщи в Лондон, Джон отпътува за Бристол за “разговорите” с проповедниците. Той изразява загриженост, че проповедниците трябва да държат “истината такава, каквато е в Христос”, и очаква много възражения срещу техните “първи доктрини”. Но този път всичко минава добре и той се връща вкъщи при своята съпруга за около седмица. След това заминава на север за обичайната си годишна обиколка, отбелязвайки в “Дневника”: “Не мога да разбера как може методистки проповедник да отговори на Бог, че ще проповядва една проповед по-малко или ще пътува един ден по-малко, когато е семеен, отколкото когато е неженен.” (J&D, 20:380).
През следващите шест месеца Джон продължава да изпитва проповедниците индивидуално или на групи. Той явно оставя на Чарлз първоначалната отговорност в тази област, а той очевидно е по-строг от Джон в това отношение. Джон го съветва “да не проверява младите без причина”. Той е разтревожен дали ще има достатъчно проповедници и ясно посочва на Чарлз, че “от двете предпочита благодатта пред дарбите”. Джон нарежда отстраняване на всички с непристойно поведение, женствени мъже, интриганти и лекомислени, но предупреждава Чарлз, че трябва или да имат четиридесет проповедници, или “да изгубят едно общество”. Чарлз обаче е разтревожен от проблема с недостатъчните дарби, който вижда при проповедниците в Ирландия (Letters, 26:427-73). Разбира се, неморалността е причина за автоматично отстраняване, както в случая на “този чуден себеизмамник и лицемер” Джеймс Уитли. Неговата “упорита неморалност” в държанието му със седем жени, което той защитава като “малко неблагоразумие”, е за Уесли скандално за Евангелието и методизма (J&D, 20:394).
Джон и Чарлз се срещат на конференции с групи проповедници още три пъти през 1751 г., два пъти в Лийдс и веднъж в Нюкасъл, с цел изпитване на “тяхната благодат, дарби и плодове”. При тези случаи се приемат и се отстраняват по двама проповедници. Един особен проблем е Уилям Дарни, чийто кръг от общества в района на Тодморден е приет в методистката организация през 1747 г. по препоръка на Уилям Гримшоу, енорийски свещеник в Хартуърт. През 1750 г. Уилям Гримшоу е сочен за наследник на братята Уесли в ръководството на организацията. През септември в Лийдс Чарлз е решен “да преклони или да отстрани” Дарни, който със своето “сковано нахалство” е изпитан и оставен да продължи от неговия “търпелив (твърде търпелив!) брат Джон на предната конференция. В Лийдс Чарлз изкопчва обещание от Дарни, че няма да проповядва доктрини, противни на това, което Уесли вярва и проповядва. След няколко часа лични и открити обсъждания на Дарни му е позволено да продължи още за половин година, ако се въздържа от “ругаене, молене и отпечатване на повече от своите безсмислици” (т.е. част от нескопосаната му поезия, за която той твърди, че е божествено вдъхновена) без намесата на Уесли. Чарлз се съгласява Дарни да бъде под изпит при тези условия, но няма да му позволи да стои с тях на конференцията, за да покаже по този начин, че не е изцяло свързан с тях.
В края на годината Джон и Чарлз се срещат в дома на Винсънт Перонет в Шоръм, за да обсъдят положението. Те се съгласяват да отстранят девет проповедници, включително Дарни. Решават и да допуснат местни проповедници, които показват “милост и дарби”; те не трябва да изоставят другите си занимания, все пак. Чарлз започва да се дразни от контрола на Джон при изпитването на проповедниците. Затова настоява, че никой човек не трябва да бъде приеман за пътуващ проповедник или да бъде откъсван от заниманията си само от единия Уесли, а “от двамата в съгласие, като му се дава бележка, подписана от двамата.” Всяка разлика в мненията те трябва да разрешават чрез обръщение към мистър Перонет (Documents, 4:109).
Веднъж Чарлз разбира неспособността на Робърт Гилеспи “да проповядва Евангелието”, въпреки одобрението на Джон. Затова Чарлз връща Гилеспи към старите му занимания и изпраща бележка на Джон Бенет, обяснявайки ситуацията: “Един наш приятел (без Божията намеса) направи от един шивач проповедник; аз с Божията помощ ще направя отново шивач от него.” Чарлз иска да разпространи мълвата, че едновременно върши Божията воля и се занимава със своята “най-важна задача: да прочисти църквата, започвайки от работниците” (CW,86).
Чарлз лично препраща един от изгонените проповедници, Майкъл Фенуик, към старото му занимание – бръснарството. Намеренията му в това отношение, все пак, не винаги са алтруистични. До известна степен Чарлз споделя оплакването на проповедниците, че Джон управлява с “железен жезъл”. Затова за начина, по който се справя с Фенуик, има и друга причина. Тази причина той обяснява в едно писмо до лейди Хънтингтън: ако проповедниците се издържат сами и не зависят от Джон “за насъщния”, това “ще сломи силата му …и ще редуцира авторитета му до нужните граници”. Чарлз добавя също, че тази финансова независимост ще послужи “да го предпази от тази негова доверчивост и лековерие, които дълго време ме държаха в пълно страхопочитание и робство.” За нещастие, това писмо е заловено и препратено на Джон Уесли, който отговаря на Чарлз със заплашителна нотка. Джон повдига и въпроса за допълнителните средства, които Чарлз взема от окръжните фондове за издръжка на проповедниците, след като е осигурен с петдесет лири плюс доход от сто лири от средствата за книги, за да издържа жена си по начина, по който е свикнала. Джон отново предлага мистър Перонет за посредник за изглаждане на различията по тези въпроси (Letters, 26:479-80). Джон със сигурност има предвид духа на принципа, положен в Протоколите от 1744 г.: “Нека няма никакъв предлог да се казва, че забогатяваме чрез Евангелието”, въпреки че това правило засега е пропуснато в “Правила на помощника”. Напрежението между двамата братя се увеличава ежедневно.
По това време, частично за да обясни “прочистването” на проповедниците, Джон записва мислите си по един дълго разискван проблем: какво означава “да проповядваш Христос” (Letters, 26:482-89). Провалът в това отношение, мисли той, се дължи на това, че половината отстранени проповедници са повлияни от Джеймс Уитли. “Несвързаната рапсодия от безсмислени думи” на този човек се превръща в популярен стил (особено в Ирландия), който заплашва да зарази организацията. Това така наречено “проповядване на Евангелието”, според Уесли, е само “нов” метод на разпространение на погрешен антиномизъм, който лишава проповядването им от стойностна доктрина и духовно обогатяване. “Старият” (правилният) начин на проповядване, според Уесли, е да се проповядват и законът, и Благата вест – “това е библейският начин, методисткият начин, верният начин”. Това е логична тема: ранното му проповядване на открито в Бристол върху Проповедта на планината я подчертава; последният публикуван том на “Проповеди” през предната година отново се връща към същата тема.
Братята Уесли, въпреки чувствата си един към друг, са наясно с ужасните последствия от такива “вътрешни разделения”, вътре в организацията и извън нея. Един стабилен проповедник в един окръг не би могъл да се справи с вредата от трима такива “проповедници на Евангелието”, каквито има в Нюкасъл. Повечето общества там са изгубили около една трета от членовете си през предната година. (Letters, 26:488).
В светлината на тези проблеми сред проповедниците братята Уесли решават през януари 1752 г. да сключат завет, който ще заздрави лоялността на верните проповедници. Единадесет проповедници, обещавайки да не говорят лошо един за друг, се присъединяват към Джон и Чарлз и подписват документа. Като последствие те се съгласяват да се провеждат срещи всеки понеделник сутрин, когато е възможно (Letters, 26:490). Тук отново Джон и Чарлз не са на едно мнение. Чарлз изразява основната си загриженост в подобен завет, който съставя през март същата година. Той е подписан от братята Уесли и четирима други. Там те обещава “да останат в най-близко единство един с друг”, но също и (освен чрез общо съгласие) “никога да не напускат общението на Англиканската църква” (Letters, 26:491). Чарлз ясно осъзнава заплахата от решенията на Джон за потенциално отделяне от Църквата.
Проблемите на доктрина и дисциплина не са необичайни за английските методисти. В средата на август през 1752 г. Джон се среща в Лаймрик, Ирландия, с девет от проповедниците за два дни. Протоколите от тази първа Ирландска конференция показват модел на занимания, типичен за методистката организация: съставят се шест окръга, насрочват се конференции на тримесечие, проповедниците са назначени и са приети нови проповедници. Но протоколите от срещата отбелязват също и решение да се предприемат стъпки към затягане на доктрината и дисциплината, които в последните месеци започват да се пренебрегват (Crookshank, 1:91-93; Documents, 4:113-14).
Когато се връща обратно в Англия, в началото на 1753 г., Уесли решава да узакони още една от характерните черти на методистката програма. До този момент братята са публикували около сто отделни творби, включително и огромната “Християнска библиотека” от петдесет тома, петнадесетте си тома “Трактати” и отделни творби като “Пълен речник на английския език”, за който Уесли твърди, че е не само “най-краткият и най-евтиният” речник, но и “най-правилният наличен по това време” (JWW, 14:234). През април Джон оповестява решението си да назначи Томас Батс и Уилям Бригс, двама честни и отговорни бизнесмени, за специални стюарди в лондонското общество – стюарди за книги, отговарящи за печатането, разпространението и продажбата на многото методистки публикации. Циркулярно писмо (подписано от Батс и Бригс) съобщава за този метод. То пояснява и че стюардите в провинциалните общества трябва да водят внимателно сметка, да бъдат точни при плащанията всяко тримесечие, да не разпиляват средствата за книги, да не дават никакви пари директно на проповедниците и да поръчват книги само от стюардите в Лондон. В една ставаща все по-сложна организационна мрежа, с множество потенциални трудности, още нещо преминава под централизирания контрол, под наблюдателното око на Уесли.
Годишната конференция в Лийдс през май 1753 г. представя възможност да се поставят няколко други въпроса. Доктриналните проблеми са на първо място в дневния ред, особено продължаващите напрежения с “корупцията на германците” (т.е. моравските братя) и покварата на предопределението и антиномизма (т.е. Уайтфийлд). От една страна, Уесли информира Конференцията, че обединение с Бенджамин Ингам, чиито общества са тясно свързани с моравските братя, може да бъде постигнато, “когато той се върне към старата методистка доктрина”. От друга страна, през предните шест месеца Джон е публикувал “Сериозни размисли върху постоянството на светиите” и “Предопределението, обмислено спокойно” като ответно действие срещу двете идеи. Той и Чарлз допускат за малко възможността за безусловен избор на някои заедно с условен избор на всички, но я пропускат от схемата, тъй като изглежда се подкрепя идеята за постоянството, а то води до антиномизъм (Letters, 26:499). Джон започва все по-ясно да осъзнава, че отпадането е неизбежна реалност и че увереността никога не е последна. Колкото до предизвикателството, представено чрез разводнения начин на “проповядване на Христос”, Уесли отново повтаря това, което нарича практическа религия и практическо проповядване: методистите са инструктирани да проповядват Христос “във всичките му служения и да изявяват Неговия закон, както и Благата вест и на вярващи, и на невярващи” (Minutes, 718)
Дисциплината, животът и доктрината на пътуващите проповедници също са изпитани. Имената им се прочитат на конференцията едно по едно. Около тридесет проповедници служат в Англия и десет или девет – в Ирландия. Въпреки “прочистването” на проповедниците Джон успява да запази около четиридесет, които са му нужни, за да поддържа организацията.
(Откъс от книгата “Уесли и хората, наречени методисти” на Ричард Хайтценратер. Превод: Десислава Тодорова)