Автор: Джон Уесли
“Дай сметка за настойничеството си, защото не можеш вече да бъдеш настойник.”
/Лука 16:2/
1. Отношението, което човекът има към Бога или към Неговото творение, ни се показва в Божието слово по различни начини. Човекът като грешник, като покварено същество, се описва като длъжник на Бога. Описва се и като слуга, което на дело съответства на същността на природата му – и то в такава степен, че същото обозначение беше дадено на Божия Син, когато Той в Своето смирение “взе образ на слуга и стана подобен на човеците” /Фил.2:7/.
2. Но никое охарактеризиране не е по-точно съответстващо на съвременното състояние на човека от назоваването му настойник. Нашият прославен Господ често го описва по този начин и думата е особено подходяща. Когато човекът бива наричан грешник, той се обозначава като длъжник. Когато бива наричан слуга, обозначението остава общовалидно и неопределено. Но един настойник е слуга от особен род. Това обозначение точно изразява неговата ситуация в този свят. То описва точно какъв слуга трябва да бъде той пред Бога и какъв вид служение очаква неговият божествен Господар от него.
Така че би било полезно да обмислим из основи този предмет, за да имаме пълна печалба от него. За целта първо трябва да се запитаме в какъв смисъл сега ние сме “настойници” на Бога. Второ, нека имаме предвид времето, когато Бог ще изиска душата ни и няма да можем повече да бъдем настойници. Тогава ще ни остане само едно, и това е третото нещо: че трябва да дадем отчет за настойничеството си.
І. 1. Така че най-напред нека си зададем въпроса в какъв смисъл сега ние сме Божии настойници. Днес ние дължим на Бога всичко, което имаме. Но макар един длъжник да е задължен да връща всичко, което е получил, той е свободен да използва заема, както си иска, до времето, когато трябва да го върне. Не така е при един настойник: той не е свободен да използва по своя воля повереното му, а трябва да борави с него по волята на господаря си. Няма никакво право да разполага с нещо, което е в ръцете му, по някакъв друг начин. Защото не е собственик на имуществото, то само му е било поверено под подчертаното условие да използва всичко по начин, угоден на господаря. Точно такава е ситуацията на всеки един човек пред Бога. Ние не сме свободни да употребяваме повереното ни по своя воля, а по волята на Господаря, Който е единственият притежател на небето и земята, Творец на всяка твар. Ние нямаме никакво право да разполагаме с онова, което имаме, по друг начин, освен по Неговата воля, понеже не сме собственици на нищо. То принадлежи другиму. На този свят, в който сме пришълци, нямаме собственост. Няма да получим никаква собственост, преди да стигнем в родината си. Само вечните неща са наши; всичките временни неща са ни поверени от друг, от Господаря, стоящ над всичко. Той ни ги поверява под ясното условие да ги използваме само като блага на своя Господар и с ясното указание, дадено ни в Словото Му.
2. При това условие Господ ни е поверил нашата душа, нашето тяло, нашето имущество и всички други дарове, които сме получили. За да проумеем тази важна истина в сърцата си, трябва да се спрем на някои детайли.
Първо, Бог ни е поверил нашите души, един безсмъртен дух, сътворен по образа Му. Заедно с това и съответните сили и способности, като разсъдъка, фантазията, спомените, волята и множеството пориви на духа, или включени в душата, или непосредствено зависими от нея: любов и омраза, радост и скръб; с оглед на доброто и злото в днешния ден притежаваме желания и противопоставяния; с оглед на бъдещето притежаваме надежда и страх. Изглежда ап. Павел обхваща всичко това в следните две думи: “Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата и мислите ви в Христа”/Фил.4:7/. Може би втората дума, мислите, е предадена в най-точния си превод, защото така я приемаме в най-широкия й смисъл, включващ в себе си активните и пасивни възприятия на разума.
3. Да приемем, че е ясно: ние сме само настойници над тези неща. Бог не ни е поверил силите и способностите така, че ние да ги използваме по своя воля, а с ясното указание как; така че постигаме най-добре собственото си щастие само като вършим волята на Бога, защото само по този начин можем да сме блажени сега и във вечността. Ето защо трябва да използваме своя разум, своята фантазия, своята памет само за възвеличаване на Тоя, Който ни ги е дал. Ние трябва да Му предадем напълно волята си; всичките пориви на духа ни трябва да Му бъдат предоставени на разположение. Ние трябва да обичаме и мразим, да се радваме и да тъжим, да желаем и да отхвърляме, да се надяваме и да се боим според правилото, което ни предписва Този, Комуто принадлежим и трябва да служим във всичко. Така разгледани, нашите мисли не ни принадлежат. Те не стоят на наше разположение, защото ние сме отговорни пред своя велик Владетел за всяко съзнателно движение на разума си.
4. На второ място, Бог ни е поверил тялото с всичките му части и възможности /тази грижливо произведена машина, направена така “страшно и чудно” – Пс.139:14/. Поверил ни е органите на сетивата: зрение, слух и всички други. Но всички тия не са ни подарени, за да ги използваме по свое усмотрение. Не са ни поверени така, че да бъдем свободни да ги използваме за известно време по волята си. Не, получили сме ги под ясното условие да ги прилагаме по определен от Бога начин, докато ги притежаваме.
5. При същото условие Господ ни е поверил превъзходната дарба да говорим. “Ти си ми дал езика, за да Те хваля с него” – казва Августин. Всички човешки чада са го получили, за да го използват за възвеличаване на Бога. Затова нищо не е по-неблагодарно или неразумно от това да мислим или казваме: “Моят език ми принадлежи”. Това не е така, освен ако сами не сме си го сътворили и бихме били във висша степен независими от него. Но “Той ни е направил и ние сме Негови” /Пс.100:3/. От това очевидно следва, че Бог си остава Господар над нас, и то във всяко отношение. Последствието е: Няма нито една дума, изречена от езика ни, за която да не носим отговорност.
6. Пред Бога сме отговорни също и за приложението на ръцете и нозете, както и за всички останали телесни части. Това са множество дарове, поверени ни до определеното от Отца време. Дотогава трябва да ги употребяваме, и то като настойници, не като собственици, за да не стават телесните ни части “оръдия на неправдата”, а “оръдия на правдата” /Рим.6:13/.
7. Трето, Бог ни е поверил част от благата на този свят: храна, облекло, място, където да си съградим жилище. Дал ни е не само най-необходимото за живота, а и удобства. Преди всичко ни е предал за съвестно съхраняване скъпоценния дар, включващ в себе си всички останали: парите. Този дар на дело е много голям, ако ние се отнасяме към него като добри настойници, ако всяка част от него прилагаме така, както Господ ни е заповядал.
8. Четвърто, Бог ни е въоръжил с няколко дарове, които не се вместват в никоя от горепосочените категории: физическа сила, здраве, приятен вид, добра природа; по-нататък, познания и разсъдък в различна степен, а заедно с всички други придобивки – и с образование. Тук спадат и влиянието, което можем да имаме над другите, защото те ни обичат и уважават, понеже притежаваме власт да им сторим добро или зло, да им помагаме или пречим в житейски ситуации. Да прибавим и неоценимия дар на времето, което Бог ни дарява миг след миг; накрая да споменем и последната дарба, от която зависят всички останали, без която те биха били проклятие вместо благословение, а именно дара на Божията благодат, силата на Неговия Святи Дух, която единствено сътворява в нас всичко благоугодно Нему.
II. 1. По толкова разнообразни начини човешките чада са Божии настойници. Голяма част от Своите различни блага Той е поверил на тях – но не завинаги, не и за едно дълго време. Тези блага са ни поверени само за един кратък, несигурен период, който ще прекараме тук, долу; ние ще ходим по лицето на земята само докато дъхът е в нас. Наближава часът, той е до нас, когато повече няма да можем да останем настойници. Часът, в който тялото ще се “върне в земята, както е било, и духът ще се върне при Бога, Който го е създал” /Екл.12:7/. Тогава службата ни ще свърши и ще трябва да приключим с настойничеството си. Една част от благата, които по-рано са ни били поверени, са вече изгубили значението си. Те вече са ни отнети и онова, което остава, не може да се прилага както преди и да носи полза.
2. Част от онова, което преди ни е било поверено, е стигнало поне за нас до своя край. Какво ще правим след земния си живот с храната, облеклото, жилището и земното имущество? Храната на мъртвите е пепелта по земята; облеклото им е червеи и тление. Жилището им е “домът, определен за всичките живи” /Йов 30:23/, мястото им вече не ги познава /Йов7:10/. Земните им блага са преминали в други ръце и няма за тях вече място под слънцето.
3. Същото ще стане с тялото. В мига, в който духът ни се върне при Бога, ние вече не сме собственици на машината, посята в тление и безчестие /1Кор.15:42/. Всички части и членове, спадащи към нея, лягат в пръстта и се разлагат. Ръцете вече не могат да се движат; краката са забравили службата си; плътта и костите се разпадат за кратко време в обикновена пепел.
4. Тогава свършват и други дарби: силата, здравето, хубостта, умението да говорим, способностите ни да се харесваме на другите, да ги убеждаваме и увещаваме. Свършват почестите, на които някога сме се радвали, властта, вложена в ръцете ни, влиянието, което сме упражнявали било чрез любов, или отдавано уважение. “Любовта, омразата и завистта вече са изгубени” /Екл.9:6/. Хората вече не се интересуват от това какво сме означавали за тях. Мъртвите, казват си те, не могат нито да помагат, нито да пречат, затова правят извода: “Живо куче струва повече от мъртъв лъв” /Екл.9:4/.
5. Може би ще възникне съмнение относно някои други дарби, които сега са ни поверени: дали те спират да съществуват или спират да ни служат. Няма място за съмнение, че способността да говорим с помощта на телесните си органи ще се прекрати, понеже тези органи ще бъдат разрушени. Сигурно е, че езикът повече няма да може да причинява трептения във въздуха и ухото няма да може да ги предава на вътрешните органи. Дори и на тихия и нежен глас, който, според представите на поета, принадлежи на отделения от тялото дух, не можем да припишем действително съществуване; той е само плод на фантазията. В действителност не може да се подлага на съмнение, че отделените духове могат да си предават мисли един на друг. Кой може, докато е в плът и кръв, да обясни това? Онова, което наричаме “език”, те не могат да го имат. Затова повече не можем да останем настойници на въпросната способност, ако сме причислени към мъртвите.
6. Подлежи на съмнение и това дали сетивата ни съществуват, ако сетивните ни органи са разрушени. Не е ли вероятно тия от по-низш род да се прекратяват – сетивата за допир, за обоняние, за вкус; понеже те имат непосредствено отношение към тялото и са главно, ако не и изцяло, предназначени за неговото оцеляване? Но не остава ли един вид способност за виждане, макар окото да е затворено от смъртта? И не остава ли нещо в душата, което да е подобно на сегашния ни слух? Не е ли дори вероятно тези да съществуват не само в отделеното от тялото състояние, а и в една по-духовна степен и в едно по-възвишено състояние от сегашното, освободени от тази тленна черупка; повече не преходна искра в тъмнината, свободни от ограничението да гледат и слушат през тесния прозорец на очите и ушите, превърнали се в едно съвършено зрение, съвършен слух, съвършени сетива – и то по един начин, който все още не можем да си представим? Нямаме ли недвусмислени доказателства, че човек може да чува, без да използва ушите си, и да вижда без очи? Нямаме ли едно нарастващо предвкусване за това? Не вижда ли душата съвсем ясно, когато окото е неизползваемо, по време на сън? Не се ли радваме на слух без помощта на ухото? Както и да е, сигурно е, че нито нашите сетива, нито езикът ни ще ни бъдат повече поверени, когато тялото легне в гроба.
7. Доколко трайни остават познанията, получени чрез образование, не можем да кажем. Наистина, Соломон казва: “Няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба” /Екл.9:10/. Но той изяснява, че тия думи не трябва да се разбират в абсолютен смисъл. Защото много далеч от истината е, че няма познание, след като напуснем тялото; съмнението е по-скоро от другата страна: дали именно сега има нещо такова като познание, дали е една разумна и проста истина, а не поетическа измислица действителността; дали тия сенки, представяни като реалност, не са сънища, дошли ни в смъртен сън, а само нещата, открити ни от Бога, са реални. За себе си мога да кажа, че след като половин столетие с усърдие търсих истината, не съм днес сигурен и за едно нещо, освен за онова, което научих от Библията. Дори твърдя съвсем определено, че не знам нищо друго със сигурност, върху което мога да основа спасението си.
От думите на Соломон можем да научим все пак, че при мъртвите наистина няма такова познание, което би могло да бъде от полза на един клет дух. Там няма мислене, чрез което той би могъл да направи полезни дарбите, поверени му едно време. Защото вече няма време – времето на нашето изпитване за вечното щастие или осъждение е отлетяло. Нашият ден, денят на човека, е свършил, отминал е спасителният ден! /Ис.49:8/ Сега не остава нищо друго, освен денят на Господа /Йоил 2:11/, който въвежда в безкрайната и непроменима вечност!
8. Но дори и когато телата ни са преобразувани в прах, душите ни ще си останат с всичките им способности, непроменими, безсмъртни, с природа, малко по-долна от тая на ангелите /Пс.8:6/ – ако и тук изразът да се отнася до нашата първична природа, което е безспорно. Нашият разсъдък и памет са далеч от това да се разрушават заедно с разпадането на тялото. Напротив, имаме основанието да вярваме, че те ще бъдат укрепени в една невъобразима степен. Нямаме ли несъмненото право да вярваме, че те ще бъдат освободени от всякакви недостатъци, каквито сега имат от съчетаването на душата с преходното тяло? От момента на разделянето им едно от друго можем да считаме с висока степен на вероятност, че паметта ни няма да ни изневерява повече и веднага ще припомня всичко, което й е поверено. Наистина, Божието слово нарича невидимия свят “земята на забравените” /Пс.88:12/, или, както гласи старият превод, “страната, където ще бъдат забравени всички неща”. Ще бъдат забравени, но от кого? Не от обитателите на тази страна, а от обитателите на земята. Що се отнася до тях, невидимият свят е “страната на забравените”. Всички неща на невидимия свят биват забравяни от земните жители, но не и от безтелесните духове. Едва ли можем да повярваме, че те ще забравят нещо от момента, когато ще напуснат тази телесна скиния.
9. По подобен начин разумът несъмнено ще бъде освободен от всички ограничения, които сега са му присъщи. От древността е неоспорима максима, че: “Незнанието и заблуждението са неотделими от човешката природа”. Тя обаче е валидна само за живия човек и продължава само докато тленното тяло обременява душата. Незнанието спада към всеки временен разсъдък /понеже само Бог знае всичко/, но не и заблудата. С края на тялото ще се сложи край и на незнанието.
10. Какво можем да кажем на оня остроумен човек, наскоро открил, че безтелесните духове не само нямат никакви сетива /дори зрение или слух/, но и никакви спомени, разсъдък, мислене и възприятие? Те не би трябвало да имат тогава и съзнание за собственото си съществуване! По-скоро те би трябвало да спят в смъртен сън до възкресението. Този сън можем да наречем близък сродник на смъртта, доколкото двете неща не са едно и също. Какво друго да кажем, освен това, че остроумните мъже имат забележителни сънища и понякога ги считат за действителност?
11. Да се върнем към темата. Щом като душата ще запази разсъдъка и спомените си въпреки разпадането на тялото, така несъмнено и волята с всички нейни пориви ще остане запазена в пълната си сила. Ако нашата любов или гняв, нашата надежда или стремежи прехождат, това трябва да става само в чувствата на нашите наследници. На тях им е все едно дали преди са били предмет на любовта или омразата ни, на желанието или отвращението ни. Но нямаме никакво основание да вярваме, че тия пориви ще угаснат в безплътните духове. По-вероятно е те да действат с далеч по-голяма сила, отколкото по времето, когато душата е била спъвана от плътта и кръвта.
12. Всичко това – нашето познание и сетива, нашата памет и разсъдък, нашата воля, любов, омраза и всички други пориви – остават, след като тялото отмине. Но все пак в известен смисъл те като че ли не са били: ние повече не сме техни настойници. Те продължават съществуването си, но не и нашето настойничество. Ние вече не действаме в старата си природа. Дори благодатта, поверена ни по-рано, за да ни прави способни да бъдем верни и мъдри настойници, вече не ни бива давана за тази цел. Дните на нашето настойничество са отминали.
III. 1. Сега остава да размислим върху това, че ще трябва да даваме сметка за настойничеството си, когато не можем повече да бъдем настойници. Някои си представят, че това се случва веднага след смъртта, когато попаднем в царството на духовете. Римската църква твърди това съвсем определено; тя дори го издига като част от катехизиса си. Подобно нещо и ние можем да си представим: в момента, когато една душа трябва да напусне тялото и застава гола пред Бога, тя знае съвсем категорично каква ще е съдбата й за цялата вечност. Вижда пред себе си или вечните мъки, или вечната радост. Повече няма заблуждения относно собствената си съдба. Но Словото не ни дава никакво основание да вярваме, че Бог ще седне точно тогава да ни съди. Няма нито един библейски стих, твърдящ нещо подобно. Онова, което прочитаме, ни доказва точно обратното. Казва ни се: “Определено е на човеците веднъж да умрат и после настава съд” /Евр.9:27/. По силата на всякаква логика думата “веднъж” се отнася както към съда, така и към смъртта. Заключението относно този стих не е, че има два съда, един личен и един всеобщ, а че ние ще бъдем съдени само веднъж, както умираме веднъж – не веднага след смъртта и след това още веднъж след всеобщото възкресение на мъртвите, а само когато “дойде Човешкият Син в славата Си и всички святи ангели с Него” /Мат.25:31/. Затова представата за един съд при смъртта и един при свършека на света няма място при онези, които вземат Божието слово за пълен и единствен ориентир на вярата си.
2. Моментът да дадем отчета си е, когато дойде “големият бял престол и Онзи, Който седи на него, от Чието лице побягват земята и небето” /Откр.20:11/. Тогава ще застанат пред него мъртвите, големи и малки, ще се отворят едни книги – книгата на Писанието за онези, на които то е било поверено, книгата на съвестта на цялото човечество. “Възпоменателната книга” /за да използваме един друг библейски израз – Мал.3:16/, писана от сътворението на света, също така ще бъде разтворена пред очите на всички човешки чада. Пред всички, пред целия човешки род, пред дявола и неговите ангели, пред хиляди святи ангели и пред Бога, Съдията над всичко, ти ще застанеш: без защита или покривало, без всякаква възможност да се облечеш, за да дадеш точен отчет как си стопанисвал поверените ти от твоя Господ блага.
3. Тогава Съдията на всички хора ще попита: “Какво направи ти със своята душа? Аз ти поверих един безсмъртен дух, с различни умения и способности, с разум, въображение, памет, сила на волята, чувства. Освен това ти дадох съвършени и изразителни указания какво да правиш с тях. Ти използва ли своя разум най-пълно, според указанията, за да познаеш сам себе си и Мен? Моята същност, Моите качества, Моите дела на творението, на предузнанието или на благодатта? За да се запознаеш със Словото Ми, с всякакви средства да умножаваш познанията си в него, да се наставляваш ден и нощ? Използва ли паметта си по Моята воля, за да запази цялото познание, което си усвоил, за Моя слава, за твое спасение или за полза на другите? Обременяваше ли я с ненужни неща или я запълваше с всичките указания, които научи от Моето Слово, с всички опитности на Моята мъдрост, истина, сила и милост? Беше ли използвано въображението ти да рисува суетни картини, които подхранват глупави и вредни страсти, а не да си представя всичко, което е от полза за душата ти и може да събуди стремежа към мъдрост и святост? Следвал ли си Моите напътствия, що се отнася до волята ти? Тя беше ли посветена на Мене? Беше ли разтворена в Моята воля дотолкова, щото винаги да съвпада с нея, а не да й се противопоставя? Бяха ли твоите чувства така насочени и подредени по начина, който съм обяснил в Словото Си? Дал ли си Ми сърцето си? Обикнал ли си света и това, което е на него? Бил ли съм Аз предметът на твоята любов? Всичките ти желания по Мен ли се ориентираха и по възпоменаване на името Ми? Бях ли Аз радостта на твоето сърце, желание на душата ти, откриваем измежду десетки хиляди? Скърбял ли си само за това, че Моят Дух бива потискан? Мразил ли си нещо друго, освен греха? Целият поток на чувствата ти вливал ли се е в морето, от което е произтичал? Мислите ти занимаваха ли се в съответствие с Моята воля? Не с неща, които се търсят по света, не с глупостта и с греха, а с онова, което е чисто и свято, с онова, което служи за Моя прослава и стимулира мира и благоволението между хората?”
4. Тогава Господ ще запита още: “Какво направи с тялото, което ти поверих? Аз ти дадох един език, за да Ме прославяш. Ти използва ли го за тази цел? Употреби ли го не за зли и суетни приказки, не за лишени от любов и ненужни разговори, а за такива, които са необходими, добри или полезни и които пряко или непряко са били предназначени за благословение на слушателите? Наред с другите ти сетива ти дадох великолепни средства за възприятие: зрение и слух. Бяха ли и те приложени за превъзходна цел, за това ти да се поучаваш все повече и повече в правдата и истинската святост? Дадох ти ръце и нозе и различни други части, за да изпълняваш делата, предназначени за теб. Използва ли ги не за пожеланията на плътта /на своята покварена природа/ или за капризите на своя разум /за неща, които той би те заблудил да считаш за нужни/; не ги ли приложи в съответствие с волята на Бога, Който те е изпратил на тоя свят само с цел да работиш за Негова слава? Употреби ли всичките си части не като оръдия на неправдата, а само като оръдия на правдата в Мое име и в името на Сина на любовта ми?”
5. След това Владетелят на всичко ще запита: “Как приложи ти земните блага, които дадох в ръката ти? Използва ли храната не само да си доставяш удоволствие, а да задържиш тялото си здраво, силно и годно за инструмент на душата си? Облеклото ти послужи ли ти не за подхранване на твоята гордост и суетност, още по-малко за примамка за другите, а за целенасочено и скромно предпазване от капризите на времето? Предостави ли дома и всичките други свои удобства за увеличаване на Моята слава? Търсеше ли във всичко собствената си слава, вместо Моята? Постарал ли си се да се харесаш на Мен, а не на себе си? По-нататък: как използва важния дар на парите – не за прищевките на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота, не за следване на безцелни задачи, което е все едно да ги хвърляш в морето, не за да оставяш планини от имущество, което е все едно да ги заравяш в земята? Старал ли си се първо да задоволиш собствените си законни потребности и тия на семейството си, за да Ми дадеш останалото и то да бъде раздадено на бедните по Моята воля? Познал ли си, че си само един измежду множеството бедняци? Техните потребности би трябвало да бъдат задоволени от Моите блага, които съм положил в ръката ти. При това съм ти оставил правото първо да подсигуриш себе си. Дал съм ти голямото благословение да можеш да даваш, вместо да трябва да вземаш. Бил ли си ти благодетел на хората? Хранил ли си гладните, обличал ли си голите, утешавал ли си болните, помагал ли си на странниците, предоставял ли си блага на потиснатите според нуждите им? Бил ли си очи на слепия и нозе на куция? Бил ли си баща на сираците и съпруг на вдовиците? Опитвал ли си се да използваш всичките външни форми на милосърдие като средство да спасяваш души от смъртта?”
6. Господ още ще те запита: “Бил ли си ти мъдър и верен настойник относно дарованията си от най-различен характер, които ти предоставих? Приложи ли своето здраве и сила не за безумия или грях, не за удоволствия, които прехождат още в мига на употребата си, не за “промишляване за плътта” /Рим.13:14/, а за сериозен стремеж по добрия дял, който не може да ти се отнеме? Всичко онова, което е било приятно в личността или поведението ти, което си получил като предимство поради по-висока образованост, което ти е било дадено като познание, използвал ли си го, за да умножаваш доброто по земята и за разширяването на Моето царство? Употребил ли си дела от власт, влиянието си над останалите, произлязло от любовта им или оценяването на личността ти, за да увеличаваш мъдростта и святостта на тия хора? Приложил ли си внимателно подаръка, наречен време, оценявайки правилно ценността на всеки миг, със съзнанието, че той ще ти бъде изискан, когато идеш във вечността? Бил ли си преди всичко добър настойник на Моята предхождаща, съпровождаща теб и вървяща зад теб благодат? Оценявал ли си както трябва цялото влияние на Моя Дух, използвал ли си го старателно – всяко добро желание, всеки лъч на просветление, всеки укор, остър или нежен? Как си използвал духа на страх и робство, предхождащ духа на осиновлението? /Рим.8:15/ И след като си получил дял от този Дух и си извикал в сърцето си: “Авва!”, т.е. Отче, останал ли си в славната свобода, за която Аз те освободих? От този момент принесъл ли си душата си и тялото си, всичките си мисли, думи и дела като една пламенна и свята жертва, прославил ли си Ме с тяло и душа? Ако да, Аз казвам: “Добре, добри и верни рабе, влез в радостта на Господаря си!” /Мат.25:21/ Какво остава на верния и неверния настойник? Само изпълнението на присъдата от праведния Съдия, което ще те приведе в състояние, недостъпно за промяна за вечността. Остава ти да си получиш отплатата за нескончаемите времена.
IV. 1. От тези прости разсъждения ние се научаваме, първо, колко кратък и несигурен е денят на живота ни. Колко неизразимо, невъобразимо ценна е всяка част. Колко дълбоко загрижен трябва да е всеки човешки син да не пропилее нито една от тях, а да ги използва за най-висши цели, докато Божието дихание е в него!
2. Научаваме, второ, че никакво прилагане на нашето време, никое действие, никой разговор не са неутрални. Всичко е добро или лошо, понеже цялото ни време, както и всичко останало, не ни принадлежи. Всичките ни блага са притежание другиму, на Бога, нашия Творец. Така че по Негова воля те биват използвани или неизползвани. Ако биват използвани по волята Му, те са добри; ако не, са лоши. Божията воля е да растем в познанието на нашия Господ Исус Христос и на благодатта. Оттам всяка мисъл, дума или дело са добри, ако се умножават чрез подобно познание, като по тоя начин ние растем в благодатта. Всичко, което не допринася за растежа на това познание, е наистина и по същността си зло.
3. Трето, научаваме, че няма никакви свръхдлъжностни дела, които можем да сторим в надминаване на дълга си, защото всичко, което имаме, не принадлежи на нас, а на Бога. Всичките си дела и способности дължим на Него. Ние не сме получили от Него това или онова, а всичко; Той ни е поверил всичко. Той, Който ни дава всичко, трябва да има правото над всичко. Така че ако Му връщаме по-малко от всичко, ние не можем да бъдем верни настойници. “Всеки според своя си труд ще получи своята награда” /1Кор.3:8/. Ако обмислим това, не можем да бъдем добри настойници, освен ако не работим с всички сили и не пропускаме нищо, за което имаме възможност, ако прилагаме цялата си сила.
4. Скъпи братя, кой от вас е мъдър и разумен? Той следва да покаже мъдростта си, идеща отгоре, чрез обхода, съответстваща на положението му. Ако иска да се причисли към настойниците с разнообразни дарби от Бога, той трябва да се погрижи всичките му мисли, думи и дела да съответстват на мястото, определено му от Бога. Не е дреболия да посветиш на Бога всичко, което си получил от Него. Той изисква цялата ти мъдрост, цялата ти решителност, цялото ти търпение и издръжливост; много повече от онова, което ти по природа имаш, но нищо повече от онова, което си получил по благодат. Защото Неговата благодат ти е достатъчна и ти знаеш: “Всичко е възможно за тоя, който вярва!” /Мр.9:23/ Така че, “облечи се с Господа Исуса Христа” чрез вяра /Рим.13:14/, “облечи се в Божието всеоръжие” /Еф.6:11/ и така ще бъдеш способен да Го прославяш с всичките си думи и дела, да “пленяваш всеки разум да се покорява на Христа” /2 Кор.10:5/!