Добрият слуга

„Хубаво, добър и верен слуга! Над малкото си бил верен, над многото ще те поставя. Влез в радостта на господаря си.“

                                                                                       (Матей 25:21)

 

„Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ освен Един Бог.“

                                                                                       (Лука 18:19)

 

Още в началото е добре да обърнем внимание на това, че господарят от притчата не характеризира служението на своя слуга. Той не му казва: „Хубаво, добро и верно е твоето служение!“ Господарят характеризира слугата си. Казва му: „Хубаво, добър и верен слуга!“

 

Възможно е някой да си помисли, че това разграничение не е от съществено значение – та нали какъвто е слугата, такова е и служението му. Именно! Слугата е добър, затова и служението му е добро. Служението не може да бъде отделено от служителя – то носи белезите на неговия характер, изразява особеностите на неговия начин на мислене, показва определящите за неговото поведение ценности. Господарят дава оценка на своя служител като цяло, не на някакви откъснати, отделни или случайни прояви в неговата работа. Слугата е добър и служението му е добро, също както доброто дърво дава добри плодове и сладкият извор изпуска сладка вода. Оценен е самият слуга, неговият характер, неговият начин на съществуване. Всичко останало, което може да се каже за него, произтича от този констатация на господаря – слугата е добър, ето защо е добро служението му, добро е всичко, което върши, всичко, което казва, всичко, което мисли. Казвам ви това, защото искам да подчертая, че доброто не е категория, която окачествява поведението на човека, а него самия. Естествено ние можем да съдим за това по външните проявления на тази доброта, изразяващи се във внимание, загриженост, състрадание, нежност, съпричастност и т.н. Но всички тези проявления не са случайни, спорадични. Те съответстват на доброто разположение на сърцето, ума и волята. Да не забравяме, че доброто дърво дава добри плодове. От християнска гледна точка доброто е онтологична, а не морална категория. Нека термините не ви притесняват, защото незабвно ще се заемем с тяхното обяснение. В единия случай имаме предвид същността и начина на съществуване (онтология), а в другия случай – външната мярка или мащаб, който се налага отвън на човека като мяра на поведение (морал). В единия случай указваме вътрешното състояние (онтология), в другия случай – външното правило (морал). И накрая, ако в първия случай се интересуваме от всичко онова, което свързваме с човешкото живеене – мисли, емоциии, характер, поведение, във втория интересът ни се изчерпва преди всичко с поведението – как постъпваме, дали поведението ни е съобразено с външната норма. Христос ни помага да разберем какво е по-важно за Него чрез упреците, които Той отправя към фарисеите: „Сега вие, фарисеите, чистите външното на чашата и паницата; а отвътре сте пълни с грабеж и нечестие.“ (Лука 11:39); „Защото отвътре, от сърцето на човеците, излизат зли помисли, блудства, кражби, убийства…“ (Марк 7:21); „Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото приличате на варосани гробници, които отвън изглеждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота. Също така и вие отвън изглеждате на човеците праведни, но отвътре сте пълни с лицемерие и беззаконие.“ (Матей 23:27-28).

 

Не е случайно, че в Новия Завет покаянието е означено с гръцката дума metanoia, което буквално може да се преведе като „обнова на ума“, обнова отвътре навън. Не просто обнова на поведението, а обнова на начина на съществуване – обнова на ума, на мислите, на чувствата, на целия човек.  

 

Без вътрешна и цялостна промяна, „външното“ добро е само имитация. Можем да се опитваме да подражаваме доброто поведение на някого, без това да ни направи добри. Доброто не може да се опознае чрез имитация, то се познава истински единствено и само чрез съучастие (съпричастие). Слугата беше добър, защото беше като господаря си. Слугата беше добър, защото споделяше неговата доброта. И тук без съмнение ще се наложи да използваме като „тълкувателен ключ“ едно евангелско събитие, което ще ни помогне да разберем  по-ясно и без това очевидното – става дума за разговора на Исус Христос с богатия младеж, описан в Марк 10:17-31 и Лука 18:18-30.  

 

Богатият младеж се обръща към Исус с обръщението „Благи Учителю“, а Той му отговаря така: „Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ освен Един Бог.“ (Лука 18:18-19). Откривате ли връзката с притчата за талантите и с темата ни за „добрия слуга“? Връзката е очевидна, макар че на български език са използвани две различни думи, за да се преведе една и съща дума на старогръцки език – agatos. Младежът всъщност казва: „Добри Учителю, какво да направя, за да наследя вечен живот?“, а Христос му отговаря: „Защо Ме наричаш добър? Никой не е добър освен един Бог“.

 

Господарят от притчата е сам Христос, Единородният Божи Син, Който е сияние на Божията слава и съвършен образ на Неговото лице (Евр. 1:3). „Ако ме наричаш „добър“ (благ) – всъщност казва Христос – ти ме признаваш като Този, Който единствен е „добър“.  Ако това е така, раздай всичко, което имаш и Ме следвай. Ако това е така, просто бъди като Мен. Няма друг начин, по който можеш да влезеш във вечния живот“. „Ако Аз съм съвършеният образ на Неговото лице – все едно казва Христос – ти трябва да придобиеш ум Христов, трябва да ходиш така, както ходя Аз, трябва да обичаш, както съм те възлюбил Аз. А за да стане всичко това, трябва да влезеш в много близко общение с Мен, трябва да бъдеш новороден от Моя Дух, да бъдеш изпълнен с Моята благодат, да отдадеш себе си за другите, както Аз отдадох Себе Си за тях. За да си като Мен, трябва във всичко да съучастваш в Моя живот, за да може още тук и сега да предвкусиш вечния живот, който не е нищо друго освен да познаеш единия истинен Бог, и Исус Христос, Когото Бог е изпратил“ (Йоан 17:3).

 

Слугата от притчата е добър, защото познава истински Господаря си. А ние знаем, че познанието в библейски смисъл е всъщност най-интимно и близко общение. Това общение, когато се отнася до Бога и човека, е общение, което променя изоснови, защото Бог прави човека съпричастен на благата на Своя собствен живот чрез действието на Божията благодат. Това познание в случая няма единствено интелектуален характер. То е синоним на освещение, на богоуподобяване, на стремеж към християнско съвършенство. Познанието има динамичен характер – то е едно непрекъснато доближаване, уподобяване, оприличаване. Слугата става все повече и повече подобен на Господаря си. Това е неговият непрестанен стремеж. Целта на този динамизъм, на целия този стремеж е прецизно богословски обобщен от ап. Петър в неговото Второ послание: „Понеже Неговата Божествена сила ни е подарила всичко, което е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила, чрез които се подариха скъпоценните ни и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в Божественото естество…“ (2 Петр. 1:3-4).

 

Добрият слуга съвсем естествено постъпва като Господаря си. Той преумножава дадените му блага, също като Него. Спомнете си как Христос нахрани множеството с пет хляба и две риби. Добрият слуга прави същото – той споделя всичко, което е получил, споделя и самия себе си, за да го преумножи. Това той не може да направи сам. Нека да не забравяме, че той е в динамично и пожизнено общение с Господаря си. Добрите резултати в служението могат да дойдат само ако слугата е истински съработник на своя Господар. Слугата, който познава Господаря Си, знае, че Неговата воля е да въвлече в Своето дело всичките Си служители. Само така доброто ще може да се посади и да даде плод в техния живот и в живота на другите хора. Ап. Павел описва като „съработници на Бога“ (1 Кор. 3:8) апостолите, но това е всъщност описание на всеки един християнин. Божията любов и милост предполагат винаги отговор от страна на човека – по този начин се осъществява благодатното обновление на човешкия живот и на всичко съществуващо. То е винаги синергия (съ-действие) между Божията воля и човешката воля. Добрият слуга познава и обича Господаря си и неговото служение е отговор на любовта и благоволението на Господаря. Служението на добрия слуга е плод на любов, той върши добро от любов към Господаря си и към своите ближни.

 

Съвсем различно е положението на „лукавия и ленив слуга“. Очевидно е, че този човек не познаваше своя Господар. Той имаше една невярна представа за Него и не знаеше какво всъщност Господарят очаква от слугите Си. Беше си въобразил, че е достатъчно просто да върне получения талант. В неговия случай страхът беше определящ – Господарят е строг, жъне, където не е сял, и събира, където не е пръскал. Единственото сигурно решение за онзи слуга беше бездействието. Това, както знаем, съвсем не му помогна. Господарят му каза, че дори от страх човек може да бъде мотивиран да стори нещо положително. А той, ленивият слуга, не беше сторил нищо. Блажени Августин се е обръщал към своите читатели с призива да спазват Божиите заповеди заради любовта си към Бога, а ако не са пораснали дотам, да ги спазват поради страх от наказанието. Сами разбирате, че покорство, родено от страх, може да бъде оправдано само в самото начало на християнския път. Ленивият слуга обаче изобщо не се намира на този път. Затова и присъдата на Господаря е от него да се отнеме и това, което има.

 

Можем да си помислим, вглеждайки се в детайлите на притчата, че за първият слуга беше по-лесно да се привърже към Господаря. Той получи най-много – цели пет таланта. Да не забравяме обаче, че от него се очакваше най-много. Господарят обичаше всичките си слуги и именно поради този факт даде на всеки един от тях точно толкова, колкото е необходимо и потребно за „живота и благочестието“.  Да не забравяме също така, че дарът (талантът – независимо от вида му!) е и призив към служение, а не просто привилегия. Благият Бог не възлага никому товар по-голям отколкото сам той може да носи. Дарът не е привилегия. С него трябва да се служи. Той трябва да бъде споделен и преумножен за Божия слава и доброто на човеците. Така че нека да не забравяме – Господарят обичаше всичките си слуги и затова даде на всеки според Своята блага преценка. Добрият слуга знаеше, че може да служи добре само ако е като Господаря Си. Само в тясно общение и съработничество с Него той може да успее да върши добро – да преумножи дадените му таланти. Затова и той беше призован да влезе в радостта на Господаря си. Призован беше, защото тази радост мотивираше и движеше всичките му действия, копнежи и стремежи. За слугата, който се държеше далеч от Господаря, имаше само една единствена възможност – да изгуби и малкото, което има. Опитът му да го опази, като го скрие в земята, не даде резултат. Това, което не е споделено, разчупено и благословено, не може нито да се опази, нито да даде плод. Един сади, друг напоява, но само Господ е Който прави да расте (1 Кор. 3:6-7). Без Господа всички усилия са напразни, дори и жалкото усилие да запазиш нещо, скривайки го в земята.

 

Тук е важно да направим една съществена уговорка. Много християни днес се посвещават на социален активизъм във всевъзможни направления – получават блага, разпределят блага, задоволят нужди на бедни и нещастни хора, посещават детски домове и домове за стари хора, затвори и всякакви други социални институции. Ние самите не сме чужди на това – пишем и осъществяваме разни проекти, тъй като църквите ни трябва да се занимават със социална работа. Големият проблем във всичко това е, че ние, и нека тук да си послужим с методистка терминология, се пожертвали социалната святост за сметка на социалния активизъм. Балансът между т.нар. „дела на благочестие“ и „дела на милосърдие“ е сериозно нарушен, като приоритет се дава на „делата на милосърдие“, които най-често се осъществяват практически като обикновени социални инициативи. Така и ние се нареждаме до останалите социални организации и понякога за хората става трудно да ни различат от тях. Въпреки сериозният ни ангажимент с различни социални каузи, църковното членство не расте, а намалява. И една от причините за това е, че хората имат достатъчно възможности да участват в различни благотворителни организации и само една възможност да бъдат в истинско общение с Бога – като част от Тялото Христово (Църквата). Само чрез това общение с Бога и с останалите верни нашите дела на милосърдие ще превъзмогват обикновения социален активизъм и ще се превръщат в истински благодатни средства, в жизнено и завладяващо продължение на това общение извън църковните граници. С други думи, нашето служение може да даде своите добри плодове и ние можем да бъдем определени като добри слуги на нашия Господар само ако делата на нашето милосърдие са плод на милосърдно сърце, готово да пренебрегне собствените интереси, да жертва и да бъде жертвано поради любовта, която е получило, получава и ще получава от Господаря си. Ако самите ние стоим далеч от Господаря си, ако Той не е наистина Господар на сърцата ни, тогава каквото и да направим, то малко ще се различава от стореното от ленивия слуга.

 

В Евангелието дори откриваме още по-въздействащи илюстрации на това, което определих като съществена уговорка. Не е случайно, че едната от тези илюстрации се намира непосредствено преди притчата за талантите в Евангелието според Матей. Неразумните девици, които не бяха взели елей, пожелаха да влязат на сватбата с младоженеца, но врата остана затворена за тях. На тях младоженецът отговори: „Не ви познавам“ (Матей 25:11). Подобен отговор ще чуяти онези, които претендират, че в името на Господа са пророкували, изгонвали бесове и вършили чудеса. На тях Господ не просто ще каже: „Не ви познавам“. Той ясно им заявява и причината, поради която те са му непознати, чужди: „Аз никога не съм ви познавал; махнете се от Мене, вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7:21-23). И това е така, защото е възможно да храним бедните, без да ги обичаме истински. Възможно е да го правим поради гордост или суета. Възможно е да помагаме на нуждаещите се без дори истински да се вгледаме в тях.

 

Активизмът ни няма да ни направи добри слуги. Такива ще станем само ако истински копнеем да бъдем в най-тясно общение с Господаря си, ако жадуваме да станем съпричастници на Неговия живот, напоявайки се всеки с ден с Неговата благодат. Тогава ще бъдем не просто слуги, а приятели на Господаря, защото знаем какъв е Той и какво върши и защото с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила ще се стараем да вършим същото като Него.

 

Автор: Даниел Г. Топалски