Едно предупреждение срещу религиозното тесногръдие

Автор: Джон Уесли

“Йоан му каза: Учителю, видяхме един човек да изгонва бесове в Твое име; и му забранихме, защото не ни следваше.. А Исус каза: Не му забранявайте…”                                                                    /Марк 9:38, 39/

А/ В предходните стихове четем за препирнята между дванадесетте “кой е по-голям” сред тях. Тогава Исус взе едно малко дете, постави го в средата и им каза: “Който приеме едно от тези дечица в Мое име, и Мене приема; и който приема Мене, приема не Мене, но Този, Който Ме е пратил”. Вместо коментар Йоан съобщи за човека, който изгонвал бесове в името на Исус, без да е бил Негов последовател. Това звучи така, сякаш той искаше да каже: “Трябваше ли да приемаме подобен човек? Тебе ли приемахме, ако бихме приели него?  Не е ли редно по-скоро да му забраним да продължава действията си? Не действахме ли правилно, като му забранихме да продължава действията си? Не действахме ли правилно, като му забранихме?” Но Исус каза: “Не му забранявайте”.

Б/ Същият случай е разказан и от Лука почти със същите думи. Някой ще запита: “Какво ни засяга тази случка, след като днес не виждаме никой да гони зли духове? Доколко ни засяга нас заповедта на нашия Господ по този повод?”

В/ Може би ни засяга повече, отколкото обичайно си представяме, тъй като случаят съвсем не е обичаен. За да спечелим максимална полза от него, бих искал най-напред да покажа в какъв смисъл хората днес могат да изгонват бесове и доколко го правят; второ, как да разбираме думите: “той не следваше нас”. На трето място ще обясня указанието на нашия Господ: “Не му забранявайте”, и ще завърша с едно обобщаващо заключение.

І. 1. Най-напред искам да покажа в какъв смисъл хората днес могат да изгонват зли духове и доколко го правят.

За да можем да имаме съвсем ясен поглед, трябва първо да си припомним, че както Бог живее и работи в чадата на светлината, така и дяволът живее и работи в чадата на тъмнината. Както Святият Дух притежава душите на добрите хора, така злият дух притежава душите на безбожниците. Затова апостолът го нарича “богът на този свят”/2 Кор.4:4/, защото той притежава неограничена власт над светските хора. Затова нашият Господ го обозначава като “князът на този свят”/Йоан 12:31/, защото неговата власт над света е абсолютна. Затова още Йоан казва: “Знаем, че ние сме от Бога”/1 Йоан 5:19/, а всички, които не са от Бога, “лежат в лукавия”. В него живеят и се обхождат всички хора от света така, както които не са от света живеят и ходят в Бога.

2. Не бива да си представяме дявола само като “ревящ лъв”/1 Петр. 5:8/, който “обикаля и търси кого да погълне”, също и не просто като коварен враг, който изненадващо се нахвърля върху бедните души и, уловени живи от него, те вършат волята му /2Тим. 2:26/, а много повече като тоя, който живее и действа в тях. Той обитава в мрака и злото на този свят, т.е. в светските хора с всичките им тъмни намерения и деяния, като е притежател на сърцата им, устроил е там трона си и контролира, осигурявайки си пълното им подчинение. Така “силният и въоръжен човек” пази двора си; ако стане така, че бъде изгонен, се връща пак, често със седем по-зли от него, и се настанява обратно /Лука 11:21-26/. В обиталището си той не може да стои със скръстени ръце. Постоянно “действа в синовете на непокорството”/Еф. 2:2/ с насилие, с власт и ги преобразява по собствения си облик, заличава всичко, което все още е останало от подобието на Бога, и ги насъсква и въоръжава за всякакви зли думи и дела.
3. Затова е безспорно, че богът и князът на този свят владее над всички, които не познават Господа. Само че начинът на тяхното обладаване е по-различен, отколкото в старо време. Тогава той е измъчвал често както телата, така и душите им, и то съвсем открито, без всякаква преструвка; днес мъчи /с малки изключения/ само душите им, и то потайно до неузнаваемост. Основанието за тази разлика е ясно. По това време целта му е била да въвежда човечеството в суеверие, затова е работил възможно най-открито. Но днес целта му е да ни въведе в неверие, затова действа максимално прикрито, защото колкото по-скрит е, толкова по-голям е успехът му.
4. Ако трябва да се доверим на учените, дори днес има страни, където делата на дявола са толкова открити, колкото и преди. “Но защо само в дивите, некултурни страни? Защо не в Италия, Франция или Англия?” Поради една много проста причина: той познава хората и знае какво да направи с всеки един. На лапландците се явява немаскиран, защото иска да ги запази в суеверие и грубо идолослужение. Но с теб преследва друга цел. Иска да те доведе дотам ти да се самообожествиш, за да си по-умен в своите очи от Бог и Неговото слово.  За да го постигне, не бива да се явява в собствения си образ, защото това ще опропасти намеренията му. Не, дяволът използва цялото си изкуство, за да те доведе дотам да отречеш съществуването му,  докато със сигурност  те  спечели  на  своя страна.
5. Ето защо властта му във всяка една страна е еднакво неограничена, ако и да се изразява по различни начини. Веселият италианец-безбожник е също толкова захапан от челюстите му, колкото и дивият татарин. Само че първият спи насред лъвските зъби, защото лукавият е достатъчно умен да не буди жертвата си от съня й. Просто си играе и когато му дойде настроението, я поглъща.

Богът на този свят държи своите английски поклонници също толкова здраво, колкото и тия от Лапландия. Само се пази да не ги изплаши, за да не потърсят те убежище при небесния Бог. Затова владетелят на мрака не излиза на бял свят, макар че владее над своите послушни поданици. Похитителят държи своите пленници толкова по-здраво, колкото те си въобразяват      че са свободни. Така “силният въоръжен човек пази двора си и имотът му е в безопасност”/Лука 11:21/. Нито деистът, нито формалният християнин предполага, че той е тук и живее в пълен мир с него.

6. Същевременно дяволът действа здраво в тях. Заслепява очите на сърцето им, така че светлината на божественото Евангелие Христово да не ги осияе. Здраво обвива с вериги душите им за земното и ада: тези вериги са срамните им страсти. Приковава ги към света чрез любовта към светското, към парите, към удоволствията и към славата. Чрез гордост, завист, ярост, омраза, отмъстителност докарва тези души до ръба на пъкъла. Може да върши делото си почти необезпокояван, защото бедните хора дори не си помислят колко близо е той до тях.
7. Но колко лесно може да се открие причината за тези явления! Тя понякога е груба и понятна. Така е било и при най-образованите езически народи. Не бива да се учудваш, изучавайки историята на удивителните, добродетелни римляни, че на висотата на тяхната култура и слава ще намериш толкова “изпълнени с всякакъв вид неправда, нечестие, лакомство, омраза; пълни със завист, убийство, крамола, измама и злоба; шепотници, клеветници, богоненавистници, нахални, горделиви, самохвалци, измислители на злини, непокорни на родителите си, безразсъдни, вероломни, без семейна обич, немилостиви”/Рим.1:29-31/.
8. Най-черните от тия пороци са потвърдени от един неподкупен свидетел. Имам предвид техния езически писател Касий Дион. Той отбелязва, че преди връщането на Цезар от Галия е имало не само открито и безсрамно гуляйджийство и разюзданост от всякакъв вид, не само фалш, неправда и липса на милосърдие в обществения и семеен живот, но и във всички части на Рим са отбелязвани нечувани грабежи, мародерства и убийства, така че почти никой не излиза от дома си, без да е оставил завещание, защото не е бил сигурен дали ще се прибере жив и здрав.
9. Също толкова груби и очевидни са делата на дявола сред много, ако не и сред всички днешни езичници. Примитивните религии на крийките, чероките, чикасусите и всички други индианци, живеещи на границите на нашите южни колонии /не религията на неколцина отделни лица, а на цели народи/, се състоят в това да изтезават от сутрин до вечер своите пленници, докато накрая ги изгорят живи. Религията им ги кара да се дебнат един друг и при най-незначителната дреболия да стрелят на месо. Да, обичайно е при тях ако един счете, че баща му живее прекалено дълго, да му строши черепа, или ако една майка има проблеми с децата си, да им върже камъни на шията и да хвърли в реката три или четири от тях!
10. Би било добре, ако само при езичниците така ясно и недвусмислено се виждат делата на дявола. Но не можем да кажем такова нещо. Колко малко им отстъпват християните в жестокост и кръвопролитие! Не само испанците или португалците, изклали хиляди в Южна Америка, не само холандците в Източна Индия или французите в Северна Америка, където те не остават по-назад от примера на испанците; не, и нашите съотечественици са потънали в кръв и са изтребили цели народи. С това те са показали що за дух е този, който живее и действа в чадата на непокорството /Еф.5:6/.
11. Тези ужасии едва ли могат да ни отворят очите за всичко, което дяволът върши в собствената ни страна. Има достатъчно неща за забелязване. Не е ли достатъчно доказателство за силата му това, че на всеки ъгъл може да се видят богохулници, пияници, блудници, прелюбодейци, крадци, обирджии, содомити и убийци? Колко триумфално властва князът на този свят над всички тия чада на мрака!
12. Той действа по-прикрито, но не по-слабо у лицемерите, интригантите, лъжците, клеветниците; у потисниците и насилниците, у вероломните и у тия, които търгуват с приятелите, честта, съвестта и отечеството си. И при това такива хора могат все още да говорят за религия или съвест, за чест, добродетел, солидарност! Но те биха измамили сатана точно толкова малко, колкото и Бога. Също и сатана познава своите; те съставляват едно голямо множество от всичките народи и племена и са напълно покорени под властта му.
13. Ако тия неща са ти ясни, ще разбереш в какъв смисъл и днес хората могат да “гонят дявола”; да, всеки Христов служител го гони, ако върши с ръцете си работата за своя Господ.

Чрез Божията сила, която съпътства Неговото Слово, грешниците биват довеждани до покаяние, до едно пълно вътрешно и външно променяне от всякакво зло към всякакво добро. Това означава, правилно разбрано, че те изгонват дявола, който досега ги е обладавал, от душите си. Силният не може повече да запази къщата си. Един по-силен го е връхлетял, изритал го е навън, направил е къщата свое притежание и я е превърнал в Божие обиталище чрез Своя Дух. С това приключва действието на сатана; Божият Син е “съсипал делата на лукавия”. Разумът на грешника е просветлен и сърцето му нежно е привлечено от Бога. Желанията му са пречистени, чувствата му са осветени. Изпълнен със Святия Дух, той расте в благодатта, докато стане свят не само в сърцето си, но и в делата си.

14. Всичко това на практика е Божие дело. Само Бог може да изгони сатана. Но обикновено на Него е угодно да извърши това чрез хората. Те са инструментите в Неговата ръка, за които ще се каже, че “изгонват дявола в Неговото име”, чрез Неговата сила и авторитет. И Той изпраща за това велико дело ония, които иска, но обикновено такива, за които хората никога не са и помисляли, защото “Неговите помисли не са като нашите помисли и Неговите пътища не са като нашите пътища” /Исая 55:8/. Бог избира слабите, за да посрами силните и глупавите, за да посрами мъдрите /1 Кор.1:27/. Това върши по простата причина, че Неговото име трябва да бъде прославено, “за да не се похвали ни една твар пред Бога” /1 Кор.1:29/.

          ІІ. 1. Но не трябва ли да забраним на някого, който “гони дявола” по този начин, ако “не ни следва” ? Изглежда това беше присъдата и начинът на действие на апостола, който докладва на Исус за случая. “…и Му забранихме, защото не ни следваше” – това според него беше достатъчно основание за такава присъда. Какво трябва да разбираме под “не ни следва” е следващата точка на нашето обсъждане.

Най-малкото, което бихме разбирали, е: “Той няма никакви външни връзки с нас. Ние не работим заедно. Той не е наш сътрудник в Евангелието”. И наистина, ако на Бога е угодно да изпрати мнозина работници на Своята жетва, не могат всички те да са във взаимно подчинение или връзка. Не могат всички лично да се познават, поне имената си да знаят. Защото много от тях се трудят на различни краища на нивата и затова имат ограничена връзка един с друг, чужди са си, като че ли живеят в различни епохи. За подобен непознат нам човек без колебание можем да кажем: “Той не ни следва”.

2. Второто значение на тоя израз може да е това: “Той не принадлежи към нашата групировка”. От дълго време болезнена мисъл за всички, които “се молят за мира на Ерусалим”, е, че все още между християните има толкова разделение. Това е особено очевидно сред нашите съотечественици, които са странили един от друг поради незначителни неща, често нямащи нищо общо с религията. Най-банални неща са ставали повод за възникване на различни групировки, запазили се поколения наред. Всички те биха били готови да се отрекат взаимно с аргумента: “Той не ни следва”.
3. Третото значение на този израз може да е: “Той се различава от нас по своите религиозни мнения”. Било е време, когато всички християни са били не само едно сърце, но и един ум /2 Кор.13:11, Деян.4:32/. Благодатта върху тях беше толкова голяма, когато всички те за пръв път бяха изпълнени със Святия Дух! Но колко кратко трая това благословение! Колко бързо се изгуби това единство! Отново възникнаха различни мнения, дори в църквата Христова! Не само сред формалните християни, но и сред истинските, та дори и сред водачите, сред самите апостоли! Изглежда, че различията, които възникнаха тогава, никога не са били напълно преодолени. Виждаме, че тия стълбове на Божия храм не бяха единни в мисленето си на тая земя, особено относно обредния закон. Затова в никакъв случай не е изненада, че днес безкрайно много мнения могат да се чуят в християнската църква. Вероятно това е последица от факта, че всеки, който “гони дявола”, не ни следва, сиреч, не е на нашето мнение. Едва ли можем да си представим, че той споделя всичките ни разбирания, в това число и религиозните. Много е вероятно той да мисли различно от нас, дори и върху някои важни въпроси, например за същността и приложението на моралния закон, за вечната воля на Бога, за достатъчността и действеността на Неговата благодат и за опазването на Неговите чада.
4. Четвърто, той може да се различава от нас не само по мнението си за религията, а и относно някои страни от нейното приложение. Може би не одобрява начина на богослужение в нашата общност и счита за по-полезно за своята душа богослужението по образеца на Мартин Лутер или Калвин. Може би има повече възражения против литургията, която ние предпочитаме, или против формата на църковно управление, която ние считаме за апостолска и правилна от гледище на Библията. Може би той би имал още различия от нас; от гледище на съвестта би пренебрегнал това, което ние считаме за Христови предписания. Дори когато постигнем единомислие относно тези предписания и се съгласим, че те са установени от Бога, мненията ни все още могат да се различават относно това как да бъдат спазени те и кой може да има полза от тях. Неизбежната последица от тия различия е, че който застъпва противоположно мнение, трябва да преустанови също общението си с нас. В този смисъл той “не ни следва”, не принадлежи към нашата църква.
5. Но в един много по-строг смисъл това “той не ни следва” важи, когато някой идва не само от друга църква, но от такава църква, която ние считаме в много отношения за небиблейска и нехристиянска; от една църква, която приемаме за напълно погрешна и заблудена в учението си, в която църковният живот е формиран от опасни погрешки, затънала в суеверие и идолослужение. В хода на времето тя е прибавила към вярата много човешки неща; пренебрегнала е голяма част от Божия закон, а това, което е останало, е обезличено от традицията. Въпреки че изразява висше почитание към старата църква и пълно приемане на нейните ценности, тя е прибавила толкова новости, които нямат основание нито в практиката на старата църква, нито в Словото. Е, съвсем сигурно е, че който стои толкова далеч от нас, “не ни следва”.
6. Но има една още по-голяма разлика. Който се различава от нас със своите отсъждания и начини на действие, е възможно поради емоционалната си настройка да се отдалечи от нас още повече, отколкото поради самите си схващания. Едното е съвсем естествено и обичайно въздействие върху другото. Различията, започнали поради несходство във възгледите, рядко остават само там. Обикновено те обхващат и чувствата и в такъв случай разделят и най-близки приятели. Няма по-дълбоки и непримирими вражди от ония, които произтичат от различията в религиозните възгледи. “Неприятели на човека ще бъдат домашните му” /Мат.10:46/. По тази причина баща се повдига против собствените си деца и обратно; може би те се преследват до смърт и си мислят, че с това служат на Бога. Затова трябва да се очаква, че различаващите се от нас по отношение религиозните си схващания и действия скоро така ще се наострят и ожесточат, че ще се отнасят към личността ни също толкова зле, колкото и към принципите ни. Очаквана последица е те да говорят за нас толкова зле, колкото зле мислят за нас. Ще се противопоставят и ще пречат на работата ни, колкото им стигат силите, понеже нашият труд им се вижда човешко или дяволско дело. За оня, който мисли, говори и действа по такъв начин, във висша степен важат думите: “Той не ни следва”.
7. Аз не предполагам, че човекът, за когото апостолът говори в текста, е отишъл чак дотам /макар че нямаме други по-подробни данни за него нито на това, нито на друго библейско място/. Нямаме никакво основание да приемем, че между него и апостолите е имало съществени различия, а още по-малко че той е имал някакви предразсъдъци спрямо тях или техния Господ. Поне толкова можем да заключим от думите на Исус, непосредствено следващи текста: “Няма никой, който да извърши велико дело в Мое име и да може скоро след това да злослови” /Марк 9:39/. Но аз умишлено вземам случая във възможно най-лошата му светлина и прибавям всички възможни обстоятелства, за да бъдем предпазени от най-лошото изкушение да се борим против Бога.

          ІІІ. 1. Нека приемем, че един човек няма нищо общо с нас, не спада към наша групировка, отделя се от нашата църква, отличава се съществено в своите съждения, начини на действие и чувства. Ако го видим да изгонва бесове, Исус ни казва: “Не му забранявайте”. Това важно указание на нашия Господ желая да изясня в тая трета част.

2. Та виждаме, че този човек гони бесове. В подобен случай е добре да вярваме точно в това, което виждаме с очите си, ако не искаме да ставаме слепци. Много малко разбира човешката природа оня, който не забелязва колко не ни се вярва, че даден човек “изгонва бесове”, а не ни следва – във всички или в повечето гореизброени значения на тоя израз. От самите себе си можем да съдим колко трудно признава човек, че у хората с различни от неговите разбирания има нещо добро.
3. “Но кое е удовлетворяващо, разумно доказателство, че някой гони бесове в горепосочения смисъл?” Отговорът е лесен. Доказано ли е, че даден човек е бил откровен, груб грешник? Второ, че сега вече не е, че се е отрекъл от греха и води християнски живот? И трето, че тази промяна е станала причина той да проповядва? Ако тия три неща ясно и неоспоримо са налице, тогава имаш достатъчно и разумно доказателство, че въпросният човек гони бесове. На такъв не можеш да се противопоставяш, без да съгрешиш.

Затова: “Не му забранявайте”. Внимавай как се мъчиш да му пречиш, било чрез авторитета си, било чрез аргументи или наддумване. Не се мъчи по никакъв начин да го спъваш  да използва всичката си сила, която Бог му е дал. Ако имаш пред него АВТОРИТЕТ, не го използвай да спираш Божието дело. Не му привеждай никакви причини, поради които той не може повече да говори в името на Исус. Сатана няма да забрави да му поднесе такива; не е нужно ти да го подкрепяш в това. Не го убеждавай да прекрати дейността си. Ако той послуша теб и дявола, много души ще погинат в невежество, но Бог ще изиска от теб кръвта им.

5. “Но ако този, който гони бесове, е само един мирянин? Не трябва ли да му се забрани да го прави?”

Има ли факти? Има ли разумни доказателства, че този човек “гони дявола”? Ако да, тогава не му забранявай, ако ти е мила душата. Не може ли Бог да действа чрез когото поиска? “Никой не може да върши тия знамения, ако Бог не е с него” /Йоан 3:2/, ако Бог не го е пратил за това особено дело. Ако го е изпратил Бог, ти ли ще го върнеш назад? Ти ли ще го спреш?

6. “Но аз не знам дали той е изпратен от Бога”. Някой от освободените чрез него ще ти засвидетелства това. “Това е чудно, че вие не знаете откъде е, но пак ми отвори очите. Ако не беше от Бога, не би могъл нищо да стори” /Йоан 9:30,33/. Ако се колебаеш, разпитай родителите на човека, братята му, познатите му. И ако не можеш да се съмняваш в свидетелствата им, ако трябва да признаеш, че е станало бележито знамение, как с чиста съвест ще намериш сили да забраниш на Божия пратеник да говори в името на Исуса?
7. Признавам, че е много полезно този, който проповядва в това име, да има не само вътрешно, но и външно призвание за това, но че то е абсолютно необходимо, не съм съгласен.

“Но не казва ли Словото: “Никой не взема на себе си тази почит, освен когато бъде призван от Бога, както бе Аарон”/Евр.5:4/?

Този текст е бил цитиран безброй пъти в подобни случаи, като че ли е най-силното основание за нещата; едва ли има по-нещастен цитат. Защото, първо, Аарон изобщо не беше призван за проповедник, а “да принася дарове и жертви на Бога за греховете на човеците” /Евр.5:1/. Това беше особеното му служение. Второ, нашият човек изобщо не принася жертви, а само проповядва, което Аарон не правеше. Затова в цялата Библия не може да се намери текст, който да е по-далеч от нещата, отколкото този.

8. “Но как се спазваше това по време на апостолите?” Това може да видиш много добре в Деяния. “Същия ден се повдигна голямо гонение против църквата в Ерусалим; и те всички, с изключение на апостолите, се разпръснаха по юдейските и самарийските окръзи” /8:1/. “А тия, които бяха разпръснати, обикаляха и разгласяваха благовестието” /4/. Е, бяха ли всички те проповедници с ръкополагане? Никой здравомислещ човек не би си го помислил. Така че ето неопровержимо доказателство как е било в апостолско време. Тук става дума не за един, а за голямо число “миряни-проповедници”, за мъже, изпратени само от Бога.
9. Всъщност практиката от онова време не ни дава основание да считаме, че е било против закона да се проповядва преди ръкополагането.  Много повече  основания имаме да приемем, че тогава това беше необходимо. Сигурно практиката на апостолите беше даден човек да се подложи на проба, преди изобщо да бъде ръкополаган. “Те първо да се изпитват и после да стават дякони” – каза Павел /1 Тим.3:10/. А как ще бъдат изпитани? Като им се даде да преведат едно изречение от гръцки и им се зададат няколко банални въпроса? Какво странно доказателство за един Христов слуга! Не, трябва да се положи ясен, открит изпит /както в много протестантски църкви в Европа се прави/ дали животът им е безупречен и дали имат дарби, абсолютно и безусловно необходими за изграждането на Христовата църква.
10. “Но какво става, ако даден човек има тези дарби, довел е грешници до покаяние, а епископът не иска да го ръкоположи?” Тогава епископът му забранява “да гони дявола”. Но аз не се осмелявам да му го забраня. Основанията си затова съм изложил пред целия свят. И все пак упорстват, че трябва да го правя. Вие, които настоявате, изложете основанията си! Не съм чул никой досега да го е сторил, или поне да се е опитал. Неколцина са споменавали, че моите основания са много слаби и неубедителни, и това показва, че е много по-лесно да омаловажиш един аргумент, отколкото до го обориш. Докато това стане, трябва да кажа: има ли един разумен аргумент, че някой гони дявола, както и да го прави, аз не се осмелявам да му забраня, за да не се намеря богопротивник.
11. Който и да си ти, който се боиш от Бога, не му забранявай нито директно, нито индиректно, защото има много начини това да се прави. Непряко му забраняваш, ако или напълно отричаш неговата работа и я омаловажаваш, или пренебрегваш това, което Бог върши чрез неговите ръце. Забраняваш му индиректно, ако го обезкуражаваш в труда му, като го подлагаш на съпротивление, ако повдигаш срещу него възражения или му внушаваш страх от последствията, каквито вероятно няма да има изобщо. Забраняваш му, ако показваш определена неприязън с думи или поведение, или още по-определено, ако говориш пред други лоши неща за него и се стремиш да го представиш в отблъскваща или достойна за презрение светлина. Забраняваш му, докато говориш негативно за него и пренебрегваш усилията му. О, не му забранявай по никой от тия начини, както и като забраняваш на другите да го слушат! Не пречи на грешниците да чуят Словото, което може да спаси душите им!
12. Да, ако искаш да спазиш указанието на нашия Господ в цялото му значение и пълен обхват, спомни си за думите: “Който не е с Мене, той е против Мене, и който не събира заедно с Мене, той разпилява”/Лука 11:23/. Който не събира хора за Божието царство, той със сигурност ги разпилява. Защото в тази война не може да има неутралитет. Всеки отделен човек стои или на страната на Бога, или на сатана. Ти на Божията страна ли си? Тогава не само няма да забраняваш на някого “да изгонва бесове”, а и ще напрегнеш докрай силата си да го подкрепяш в неговото дело. Тогава ще познаеш Божиите дела и ще засвидетелстваш тяхното величие. Тогава във всички трудности и съпротива ще разчистиш пътя за тях, колкото можеш. Ще укрепиш ръката му, като пред всички се изкажеш почтено за него и признаеш това, което си видял с очите си и чул с ушите си. Ще окуражаваш другите да внимават на думите му и да слушат този, когото Бог е пратил. Няма да пропуснеш никое практическо доказателство за своята любов към него, което Бог ти дава на разположение.

ІV. 1. Ако ние забраняваме на този човек в някой от посочените пунктове, ако правим това директно или индиректно и спъваме работата му, “защото не ни следва”, тогава сме тесногръди. Това е следствието, което извеждам от гореказаното. Само се боя, че думата тесногръдие се използва много често, но бива рядко разбирана, както и думата “ентусиазъм”. Тя означава силна обвързаност или предпочитание към собствената групировка, мнение, църква или религия. Затова религиозното тесногръд е онзи, който е силно влюбен в тях и толкова здраво обвързан, щото забранява на всеки друг да гони дявола просто поради това, че е в един или няколко пункта на различно мнение от самия него.

2. Пази се от това! Внимавай, първо, да не изпаднеш в тесногръдие, понеже не си готов да повярваш, че може да гони дявола и някой, мислещ различно от теб. Ако разбираш това и признаваш подобна възможност, тогава, второ, изпитай себе си: “Не ставам ли тесногръд с това, че му забранявам директно или индиректно? Не му ли забранявам директно, понеже не е към моята групировка, понеже не поддържа моето мнение или не почита Бога по същия религиозен начин, по който това са правили моите деди?”
3. Изпитай себе си: “А дали не му забранявам индиректно по един от споменатите начини? Не изпитвам ли скръб, че Бог се изявява чрез един човек и го благославя, когато той застъпва толкова заблудителни мнения? Не го ли обезкуражавам, понеже не членува в моята църква, като споря с него, повдигам възражения и обърквам главата му с последици, които могат да се случат? Не показвам ли гняв, презрение или някаква неприветливост с думите и делата си? Не говоря ли зад гърба му за /действителни или предполагаеми/ негови грешки, недостатъци или слабости? Не преча ли на грешниците да слушат неговите думи?” Ако вършиш едно от тия неща, значи си религиозно тесногръд.
4. “Изследвай ме, Господи, и изпитай ме. Опитай вътрешностите ми и сърцето ми”/Пс.26:2/. “Виж дали има в мене оскърбителен път и води ме по вечния път”/Пс.139:24/. За да изпитаме себе си из основи, нека да приемем по-крайния случай: какво ще правя, ако видя един папист, арианин или социнианец да гони дявола? Не мога да му забраня, без да изпадна в тесногръдие. Да, ако мога да си представя, че бих видял един юдеин, деист или мюсюлманин да прави същото, и му забраня директно или индиректно да го прави, това не би било друго, освен тесногръдие.
5. Пази се от такова тесногръдие! Не се задоволявай с това, че не забраняваш никому да гони дявола. Добре е, ако го правиш, но не оставай там. Ако искаш напълно да преодолееш тесногръдието, иди по-нататък. Разпознай във всеки от тия случаи Божия пръст, независимо кой е Неговият инструмент. Не само разбери, че това е Божие дело, но и се радвай и прослави името Му с благодарност. Окуражавай всеки, когото Бог използва по Своето благоволение, за да се посвети напълно на това служение. Говори добре за него, където и да си; защитавай го и утвърждавай призванието му. Разширявай кръга му на действие, колкото можеш повече. Показвай му благоразположение с думи и дела. Не преставай да викаш за него към Бога, да се спаси той и онези, които го слушат.
6. Ще прибавя ще едно предупреждение: не вярвай, че тесногръдието на някой друг оправдава твоето собствено. Възможно е някой да изгонва бесове и въпреки това да забранява на теб да го правиш. Както забелязваш, точно такъв е случаят в разглеждания текст. Апостолите забраниха на друг нещо, което самите те правеха. Пази се да не постъпваш така. Не е за теб да отвръщаш на злото със зло. Това, че някой друг не следва указанията на нашия Господ, не е основание да го презираш. Напротив, нека той да бъде тесногръд. Ако той ти забранява, не му забранявай и ти. Работи, бди и моли се още повече, за да засвидетелстваш любовта си към него. Ако говори всякакво зло за теб, ти говори добро за него /доколкото то би било вярно/. Следвай думите на великия Калвин /о, ако той беше винаги на този дух!/: “Лутер може хиляди пъти да ме нарича дявол; въпреки това аз ще го възхвалявам като Божи пратеник”.