Роден на 10 януари в село Бъркач, Плевенско, пастир Йотов от малък навиква на тежък физически труд, наложен отчасти от мобилизацията на мъжете през Първата световна война. През 1919 година той продължава образованието си в мъжката гимназия в Плевен. Още от началните класове се увлича по толстоизма. Става вегетарианец, постъпва във въздържателното дружество към Методистката църква и старателно изучава есперанто. По-късно повярва и става ревностен член на църквата и бива привлечен като помощник-пастир. Там заедно с бъдещия пастир Литов се включва активно в църковното служение и особено в работата на младежкото дружество. Голям принос за духовното му израстване има пастир Пулев, при когото плевенската църква достига най-висока степен на развитие. По-късно е привлечен за помощник-пастир в софийската методистка църква „Д-р Лонг”. Там работи и се развива под ръководството на п-р Васил Зяпков.
Поради активната му работа, особено в младежкото дружество, Годишната конференция на Методистката църква го изпраща да продължи богословското си образование, заедно с бъдещите пастири Литов и Сивриев, в Методистката семинария във Франкфурт на Майн. Там усвоява немски език, взема редовно изпитите си и се запознава с бъдещата си съпруга – Мария Шмайснер. През 1930 година се сгодяват, а през 1931 г. епископ Нилсен ръкополага Кирил Йотов за пастир на видинската методистка църква. В средата на същата година той се жени за Мария Шмайснер. През 1932 г. се ражда синът им Владимир.
По време на престоя му във Видин, църквата постига значителен растеж. През 1935 година п-р Йотов е преместен в село Страхилово (Хибелий), Свищовско. През 1936 година се ражда вторият син на семейство Йотови – Станимир. Следва ново преместване през 1939 година, този път в плевенската методистка църква, на мястото на п-р Янко Иванов, преместен, от своя страна, в София. След едно успешно начало, бележещо увеличаването на посещенията на богослуженията и особено развитие на младежката дейност, започва Втората световна война.
След обявяването на войната спира поддръжката от САЩ, което оставя пастирите без заплати и препитание. През този период Кирил Йотов работи в консервената фабрика „Тевекелиев” в продължение на 6 месеца. След това започва работа като хоноруван преподавател по немски език в Търговската гимназия в Червен бряг и в една гимназия в гр. Левски. Въпреки напрегнатата си работа, винаги намира време да се подготви за библейските часове и богослуженията.
Особено тежки времена настъпват след 9 септември 1944 година. Още на 10 септември в църковната къща се настаняват съветски войници, а на 12 септември арестуват и Кирил и Мария Йотови. Група цивилни с автомати нахлуват в къщата и започват обиск, а ръководителят им заявява: „Вие сте арестувани! Вземете най-необходимото, малко храна и дрехи, защото ще ви водим в плевенския затвор”. Сред целия шум на обиска и напрежението, изписано по лицата на присъстващите, п-р Йотов пита: „Можем ли да се помолим, преди да ни отведете в затвора?”. Всички замръзват и след кратката молитва като че ли всичко е променено. Ръководителят на групата арестуващи започва да успокоява арестуваните: „Всичко ще бъде наред”. Децата са поети от г-ца Мара Гайтанджева, а после и отпратени в село Бъркач при баба им.
Не след дълго Мария Йотова се завръща, но изцяло променена. Тя никога не забравя прекараното в затвора време. Кирил Йотов остава в затвора, заедно с голяма група хора, главно от Българо-немското културно дружество – хора от интелектуалния елит, получили образованието си в Германия. Започва показен процес, целящ да унищожи тези хора – те е трябвало да бъдат заклеймени като врагове на народа. П-р Кирил Йотов престоява 8 месеца в затвора, подложен на мъчения и жесток побой, след което той, както и всички членове на Българо-немското дружество, получават оправдателни присъди. На другата сутрин след прочитането на присъдите всички арестувани е трябвало да бъдат освободени. Както се оказва впоследствие обаче, истината не е била съвсем такава. Истинското решение на властите било групата интелектуалци да бъде отпратена на работа в Троянския балкан, отново далеч от семействата.
И в този случай Бог се намесва по невероятен начин. Това се случва чрез Цочо Генов, комунист идеалист, по това време кмет на град Плевен. Когато затворниците са водени от затвора в Управлението, където вместо да бъдат освободени, щели да бъдат изпратени в Троянския балкан, п-р Йотов среща кмета на града Цочо Генов, негов някогашен съученик, и му казва истината. Възмутен, Генов отива в Управлението и настоява да се изпълни решението на съда, което в края на краищата се случва. След тази случка обаче кметът на града отива при Кирил Йотов и му прошепва: „Кириле, като те освободят, бягай от Плевен, тук няма живот за тебе!”. П-р Йотов си тръгва от Плевен, от една страна, за да лекува раните си от побоя, нанесен му в затвора, а от друга, да търси работа в някои селища далеч от Плевен.
През месец май той получава предложение да поеме конгрешанската църква в село Априлци, Пазарджишко. Там семейството намира топъл прием и сигурност. През 1948 г. Кирил Йотов отново е арестуван, тогава във връзка със започналия вече пастирски процес. Първоначално лежи в МВР Пазарджик, после в Пловдив, а накрая в София. Няколко дни след арестуването му местните власти в селото най-безцеремонно се настаняват в църковната къща, като гонят семейството на п-р Йотов, а имуществото им е върнато чак след 2 години в окаяно състояние. Без дом, те решават да отидат в София, за да се видят с п-р Йотов. Когато стигат там, много врати, включително и на близки приятели, се затварят за тях. Единственото място, където са приютени, е църквата „Д-р Лонг”, при г-жа Безлова, майката на п-р Безлов. Кирил Йотов обаче е преместен в лагера „Бобов дол”, а след това и в Белене. Съпругата му Мария Йотова полага изключителни усилия да издържа семейството, но децата са считани за неблагонадеждни и са изключени от всички младежки организации.
През лятото на 1953 година, след 5 години престой по лагери и затвори, пастир Кирил Йотов е освободен. Близките му едва го познават. При влизането си той е 85-килограмов здрав мъж, а излиза след 5 години изнемощял и тежащ едва 48 килограма, но с висок дух и усмивка на лицето. От страх от репресии избягва да говори за времето си в лагерите на смъртта. С болка си спомня колко много достойни хора са били потискани, изтезавани и унижавани. Циничното в случая е, че след изнурителния дневен труд, лагерниците са били принуждавани да изучват историята на БКП и КПСС и да пеят революционни комунистически песни.
След 2-3 седмици възстановяване и почивка, Кирил Йотов постъпва бетонджия на строящия се язовир Искър. С помощта на п-р Глухаров, който бил счетоводител в „Софстрой”, той получава работа като строителен работник в София, като първо живее в мизерна работническа барака, а след това и в една стая в кулата на църквата „Д-р Лонг”. Изненадващо, по донос е извикан в милицията и принуден да напусне София в срок от 24 часа. Завръща се в родното село Бъркач и работи като строителен работник в местното ТКЗС. Поради липса на обекти се мести в град Плевен, а по-късно и в Кремиковци при масовото набиране на работници, където започва работа като зидаро-мазач. През цялото време като строителен работник той прави впечатление на колегите си със своята почтеност, никога не употребява алкохол или цигари, нито пък нецензурни думи.
През целия този период от живота си, поради затварянето на методистката църква „Д-р Лонг”, той посещава, заедно със своята съпруга, конгрешанската църква на улица „Солунска”, град София. Почти всяка неделя посещава църковни общества, останали без пастири – главно в Самоков, Банско, Асеновград, сливенско и други, където проповядва и води библейски уроци. По-късно се включва активно в настоятелството на конгрешанската църква, както и полага големи грижи за духовното израстване на младежите там. Във връзка с протеста на Конгрешанската църква заради насилственото поставяне на пастир Павел Иванов, неколкократно е привикван и заплашван от властите.
През 1985 година, на излизане от църквата на улица „Солунска”, е блъснат от лек автомобил, като му е счупен тазът и десният крак. Лежи 2 месеца в „Пирогов”. След изписването се придвижва тежко, а след лек мозъчен удар прекарва почти две години на легло. Той обаче не губи своя дух и жизнерадост. Непрекъснато чете Библията, подготвя проповеди и чете избрана литература. Надява се да проходи, за да посети Самоковската църква. Но вследствие на залежаването старите рани, получени в плевенския затвор, се отварят и на 9 юли 1988 г. той умира.
За него Стефан Бочев в книгата си „Белене. Сказание за концлагерна България” (Наука и изкуство, 1990) пише: „Йотов като излязъл, не му разрешили да получи назнaчение за пастир, работил по строежи, живял по бараки, но продължил да проповядва. Който го спомене, очите му светват. Ето го, Кириле, твoето небе… Българинът Йотов беше предпочел да унищожат тялото му, но не и самия него. Този вид „нашенци” са, които представляват „гръбнака” на нацията ни”.