Доклад на суперинтендант Даниел Г. Топалски пред Годишната конференция
на Обединена методистка църква в България и Румъния,
проведена в гр. Ласковец от 12 до 14 април 2013 г.
Въведение
Дисциплината на Методистката църква задължава суперинтенданта да представи пред Годишната конференция доклад, в който да информира за състоянието на църковната работа и да очертае препоръки за нейното подобряване (чл. 424, ал.5). В отчета си ще се постарая да изпълня и двете задачи, но подходът ми тази година ще бъде различен.
Първата година от служението ми като суперинтендант беше посветена на формирането на първоначални общи впечатления за състоянието на църковната работа по места и решаването на някои неотложни кризисни ситуации. През втората година се опитах да анализирам по-задълбочено духовните и богословски измерения на състоянието на нашата църква в България, което ме доведе до определени заключения, които искам да споделя с вас. Църковният ни окръг в Румъния също няма да бъде изключен от този опит, макар че изходна основа за разсъжденията ми ще бъде Методистката църква в България.
1. Нашата идентичност и мисията на църквата
Нашата идентичност като християни извира от Христос, Който Един е наш Учител, а всички ние сме братя и сестри (вж. Матей 23:8). Тази идентичност се формира в нас чрез живота ни в едно специфично църковно семейство, в което ние не просто сме се родили, но което в определен момент от личната си житейска история сме припознали като свое. Идентичността ни като християни е естествено свързана с една специфична християнска традиция, чието име всички ние носим. Ние сме християни методисти, членове на едно голямо световно методистко семейство, споделящо определени общи отличителни особености. За нас като малка църква е насърчително да принадлежим към нещо по-голямо, надхвърлящо националните и дори континенталните ограничения. Но какво означава за нас да бъдем християни методисти и, по-специално, какво означава това тук, в България?
Дълго време повтаряме, че след четиридесет и пет години систематично унищожаване на Методистката църква в България от страна на комунистическата власт нашата главна задача е не просто да възстановим старите църковни общества и техните сгради и да положим началото на нови, но и да преоткрием и възстановим своята изгубена методистка идентичност. За двадесет години беше направено много в тази посока – възстановени бяха връзките ни с Обединената методистка църква, на която принадлежим, положени бяха основните на църковната организация, преведени и отпечатани бяха много книги, чиято цел беше да помогне на църквата ни да преоткрие своите методистки корени и да осъзнае методистката си идентичност. Въпреки това, ние продължаваме да бъдем в криза на идентичността, с преодоляването на която не успяваме да се справим.
Една от грешките ни беше, че когато се заговореше за методистка идентичност, ние винаги обръщахме погледа си почти изцяло назад, към своята история преди 1944 г. След падането на комунистическия режим ние, българските методисти, възпоменаваме миналото с дълбоко уважение и понякога историята на собствената ни църква се превръща все повече и повече в агиография, отколкото в истинска история. Показваме устойчива склонност да преувеличаваме приноса на методистката мисия в нашата страна в периода между 1857 и 1947 г. Без съмнение, усилията на нашите предшественици от това време са важни и ценни. Без съмнение, българските методисти могат да се гордеят с куража, постоянството и верността на бащите си. Но в историята има като постижения, така и провали, и не трябва да изпускаме от внимание и двете страни. Ние не успяхме да бъдем по-чувствителни към онези детайли от своята история, които ни дават една повече реалистична, отколкото идеалистична картина на първите деветдесет години от историята на методистката мисия в България. Не успяхме да осъществим един по-критичен прочит на развитието на методистката мисия в България в периода между 1857 и 1947 г. и поради тази причина не съумяхме да извлечем голяма полза от настойчивото си вглеждане назад.
Кое е „истинското“ лице на методизма, което ние се опитвахме да възстановим и да представим на нашите стари и нови методистки църковни общества? За съжаление, за много от нас този въпрос се изчерпва с цитирането на исторически факти за заслугите на методистите към българската история и с един утвърден модел на богослужение, останал от бащите ни, започващ винаги с „В името на Отца, Сина и Святия Дух“ и завършващ с „Господнята молитва“.
Не трябва да пропускаме и нещо друго. Българската методистка църква е основана от американските мисионери в средата на ХІХ в., когато важни елементи от уеслианското богословие и практика са сериозно подценени и дори изгубени. Това, което доста често припознаваме като свое методистко наследство, е по-скоро някаква общоприета от американския (а по-късно и от българския) протестантизъм евангелска традиция, в която най-същностните акценти на методизма са затъмнени и елиминирани. И тук ще си позволя да цитирам богослова Уилям Макдоналд, който ще ни помогне да осъзнаем проблематичния характер на идентичността, която сме наследили. Неговите наблюдения са свързани главно с евхаристийното богословие, на всъщност имат много по-широко приложение.
Чрез усвояването на общоприетото от американския протестантизъм методистите са забравили в каква степен нашето евхаристийно богословие ни прави единствени по рода си… Четири стари протестантски духа продължават да блуждаят в нашите църкви: предпочитането на духовното пред въплътеното; вътрешното и лично пред външното и общо; проповядването като изключително и най-„ефективно“ средство на благодатта; и страхът от всичко римокатолическо. Този, последният дух обитава умовете на онези, които мислят, че ударението върху Евхаристията е присъщо повече на „високата църква“, докато всъщност то е позоваване на Уеслиевото евангелско чувство за католичност. (William Macdonald, “Will This Holy Mystery Serve United Methodist Church Well?”, in Quarterly Review, Volume 25, Number 3, Fall 2005, pp. 304, 306)
Историята на методизма и особено на ранния методизъм ни дава много важни уроци, които могат да ни помогнат тук и сега да се изправим пред проблемите на идентичността си като църква. Сигурен съм, че тези уроци са известни на повечето от нас, но си струва да ги повторим.
В една своя лекция, посветена на Уеслиевото разбиране за църквата, Ричард Хайценратер описва методизма като „средство на благодатта“. В последната част от лекцията си той прави следното заключение:
Методизмът като една удължена сянка на самия Уесли може да бъде видян като едно движение, организирано да бъде колективно средство на благодатта за членовете си и за света. Методизмът е замислен от Уесли, за да помогне на хората да преживеят Божието присъствие в живота си по много различни начини… Организацията на малки групи в методистките общества, класовете и различните по-малки групи са били предназначени да насърчат молитвата, библейското изучаване, изповедта и другите дела на благочестието, за да допълнят останалите „институционални“ благодатни средства в Църквата (тайнствата). Дейностите на методистките общества също насърчавали проповядването, изучаването, подпомагането на бедните и посещаването на болните. (Richard P. Heitzenrater, “Wesleyan Ecclesiology: Methodism as a Means of Grace”, in Orthodox and Wesleyan Ecclesiology, S T Kimbrough, Jr., ed. (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 2007), p. 126)
В цитирания откъс ясно са откроени най-съществените уроци на ранната методистка история, които могат да ни помогнат да преоткрием методистката си идентичност днес.
Методизмът е колективно благодатно средство за хора от всички възрасти. Той е едно училище за християни, което продължава цял живот – от най-ранна детска възраст до самия край на земния път. Длъжни сме да припознаем основополагащия характер на учителското служение в Църквата и на болезнените последици от неговото подценяване и пренебрегване. След това сме длъжни да направим и следващата крачка и да признаем честно очевидната библейска и богословска неграмотност или полуграмотност на много от нашите църковни членове и дори на някои наши църковни служители. Няма съмнение, че имаме достатъчно основания да обвиняваме комунистите за разрушената църковна организация и за прекъсването на методистката традиция в България. Но нищо не може да ни извини двадесет години след падането на комунизма, ако продължаваме да бъдем мързеливи и безотговорни към главната си задача да организираме църквите си като общества, в които всеки трябва да бъде включен по подходящ за него начин в един пожизнен процес на обучение и изграждане във вярата, обхващащ всички възрасти и етапи на духовното израстване.
Проповедническият курс е само една от стъпките в тази посока. Отговорност на проповедника е да приложи на дело наученото в собствената си църква, и то по начин, който може да даде добри резултати в конкретния контекст. Отговорност на ръководещите пастори е това да се случва в църквите, поверени на техния надзор. Отговорност на суперинтенданта е да настоява непрестанно за тази главна цел да се работи с пълно усърдие. Когато се налага, ще трябва да се вземат и болезнени решения – на проповедниците, които не желаят усърдно да работят за постигането на тази цел, трябва да се препоръчва да сменят професионалното си поприще.
Като пастори и проповедници на Методистката църква, ние сме предизвикани от Уесли да изпитваме себе си и начина, по който използваме времето и другите ресурси, които са ни предоставени. Хората ще разберат в какво вярват и как живеят християните само ако учителското служение в църквата ни се върне към своята най-важна задача – да създава ученици на Христос. А тази задача не може да бъде изпълнена, като личният пример на учителите не вдъхновява учениците. Ако ние не сме истински ученици на Христос, няма как да създаваме такива. Към тази задача трябва да се връщаме отново и отново по време на общите си пасторски срещи, както и при ежемесечните срещи на пасторите и проповедниците от отделните църковни окръзи.
Нужно е да придадем ново значение на работата си с децата. Много пъти е казвано, че тази работа не е от второстепенно значение. Тя е свързана с началния и важен етап от живота в Христос, който обикновено (макар и незадължително) започва с кръщение. Методистката църква разглежда сериозно детското кръщение, което е историческа практика на по-голямата част от християнските традиции през вековете. Официалното изложение за кръщението, прието от Генералната конференция на Обединената методистка църква през 1996 г., съдържа важна част, озаглавена „Кръщението като Божи дар за лица от всяка възраст“.
Чрез Църквата Бог изисква децата, както и възрастните, да бъдат участници в благодатния завет, на който кръщението е знак. Църквата утвърждава, че децата, родени в разрухата на света, ще получат очистващото и обновяващо прощение на Бога в не по-малка степен от възрастните. Спасяващата благодат, дадена чрез Христовото изкупление, е единствената надежда за спасение за хората от всички възрасти. Чрез кръщението децата влизат в един нов живот в Христос като Божи деца и членове на Христовото тяло… Разбирайки тази практика като автентичен израз на Божието действие в живота ни, Обединената методистка църква силно поддържа детското кръщение в общността на вярата: „Тъй като изкупителната любов на Бога, открита в Исус Христос, се отнася да всички хора и Христос изрично включва децата в Своето Царство, пасторът на всеки окръг трябва сериозно да увещава всички родители и настойници християни да представят децата си на Господа чрез кръщение в една ранна възраст“ (Дисциплина 1992, ¶ 221). (By Water and Spirit: A United Methodist Understanding of Baptism (Nashville, TN: General Board of Discipleship, 1996)
Църквата трябва да бъде за членовете си едно истинско семейство, което се грижи за всеки по време на неговото земно странстване. Това семейство, което дължи съществуването си на Божията благодат, трябва да е готово отговорно да признае валидността на действието на тази благодат в живота на всеки човек независимо от възрастта му. Детското кръщение не просто признава тази валидност на действието на благодатта в живота на детето, но възлага отговорност върху църковното семейство, което го приема като свой член, за когото трябва да се грижи с любов. Тази липсваща основа в нашата работа ще доведе до цялостно преосмисляне на работата ни с децата.
Методизмът е колективно благодатно средство. Той осигурява организационни форми за изграждане на дисциплиниран християнски живот и израстване в святост. Джон Уесли е осъзнал, че съживлението по негово време не е имало шанс да оцелее без организирани колективни форми за насърчаване и утвърждаване на един дисциплиниран християнски живот (или посветено и отговорно християнско ученичество). Той предприел много практични стъпки, за да осигури нужните организационни форми за изграждане на ученици – различните по мащаб групи от християни с една обща цел. Тези практични стъпки ние пропуснахме да направим след „Голямото съживление“, последвало падането на комунизма. Резултатите от този пропуск са повече от очевидни.
Трябва да проумеем най-сетне, че организираните форми за насърчаване на посветения и отговорен християнски живот трябва да се превърнат в сърцевина на нашите църковни общества, ако приемаме сериозно библейския път на спасение. Нашата цел трябва да бъде да включим всеки църковен член в подходяща малка група в съответствие с нивото на християнското му израстване. Независимо от това колко голяма е църквата и къде се намира тя, малките групи са най-ефективният начин за приобщаване на нови хора, за по-нататъшното им формиране като верни Христови ученици и за изпращането им в света, за да споделят вярата си и да служат.
Духовното съживяване на нашите църковни общества е свързано с възстановяването на тази стара методистка практика и творческото й приспособяване към днешните условия. За съжаление, много от нашите църковни членове предпочитат да останат анонимни и да запазят личното си пространство единствено за себе си. Те не са готови открито да споделят своите проблеми и духовни провали, нито с постоянство да се посветят на един дисциплиниран християнски начин на живот. Наша отговорност е да разкрием необходимостта и ползата от прилагането на „класната система“ (малките групи) с нужната пасторска чувствителност и настойчивост. Това няма да е лесна задача, но ако решим да си спестим усилията, ще пропилеем едно от най-съществените средства, които собствената ни традиция ни предоставя, за да постигнем истинско съживление в нашите църкви.
Последният важен урок от ранната методистка история, който може да ни бъде полезен, представя методизма като едно ежедневно благодатно средство. Джон Уесли осигурил за методистите съвсем практично ръководство за тяхното ежедневие чрез т. нар. „Общи правила“. Те показват специфичното методистко настояване да се удържи единството на вярата и добрите дела чрез използването на благодатните средства. „Общите правила“ успешно са обобщени в следната кратка формула:
„Първо: не върши зло… Второ: прави добро от всеки възможен вид… Трето: чрез съблюдаване на всички Божи заповеди (или по-популярно: чрез използване на всички благодатни средства).“
Всъщност „Общите правила“ са специфичното методистко описание на християнството, както е описано в Матей 22:34-40 и Йоан 12:34-35. Те осигуряват основа за отговорно ученичество, съхранявайки баланса между делата на благочестие (любовта към Бога) и делата на милосърдие (любовта към ближния).
За нас днес „Общите правила“ могат да бъдат не само исторически пример за въплъщението на християнската вяра в човешкото ежедневие. Те продължават да са важен елемент от съвременните методистки доктринални и етични стандарти. Нещо повече, „Общите правила“ ни представят по един много практичен и разбираем начин връзката и единството между християнското учение (вярата), етиката (живота) и богослужението. Това единство трябва да бъде възприемано като по-ценно и значимо от което и да е отделно правило.
Уверен съм, че популяризирането и по-нататъшното приложение на „Общите правила“ в тяхната популярна формулировка („Не върши зло; върши добро; използвай всички благодатни средства“) може да ни помогне да превърнем богословието от отвлечена академична дисциплина в средство за изразяване на вярата на обикновените християни.
Спрях се само на три важни урока от историята на ранния методизъм, които могат да ни помогнат да се справим с кризата на идентичността, която парализира успешната мисия на нашата църква. Ако искаме да приемем насериозно библейския път за спасение, нужно е да започнем да изграждаме църквите си като истински училища за Христови ученици, отворени за хората от всички възрасти – деца, младежи и възрастни. Нужно е да осигурим адекватни организирани форми за насърчаване на посветения и отговорен християнски живот. И накрая, но не на последно място, в нашите църковни общества трябва да се насърчава въплъщението на християнската вяра в ежедневието чрез популяризиране на „обикновеното християнство“ по един лесен за разбиране начин по примера на „Общите правила“. Следвайки този път, нашата църква ще стане способна отново да представи Благата вест по един истински и въздействащ начин. Това, както разбирате, не е просто преоткриване на историческите корени. Става дума за начина, по който ние, българските методисти, можем да бъдем верни на своето призвание.
Далеч по-кратката история на нашата църква в Румъния се явява по-скоро предимство, отколкото недостатък при решаването на въпроса с идентичността там. Нашите братя и сестри от Клуж взеха съвсем съзнателно и отговорно решение, когато гласуваха да се присъединят към Обединената методистка църква. Това е изключителен шанс за тях и едновременно с това – изключителна отговорност. Сега се полагат основите на методистката църква в Румъния и всеки компромис ще доведе до дълготрайни последици. Радвам се на заявената и доказана досега решимост да се гради църква с ясен методистки облик.
Често чувам гласове, че е необходимо съживление в нашата църква. Важно е да уточним какво е нашето разбиране за съживление. Трябва да сме наясно, че обновяването на репертоара на песните, които пеем по време на богослужението, няма да напълни църквите ни, макар че е необходимо и полезно. Въпросът е готови ли сме за едно истинско методистко съживление и искаме ли го? Въпросът е напълно основателен, защото за едно такова съживление ще трябва здраво да се потрудим. Промяната ще трябва да започне от самите нас. Нужно е тя да се извърши в духа на всичко, което споменах досега, за да може мисията на църквата ни да бъде плодотворна. В противен случай в скоро време ще бъдем принудени да констатираме една постоянна тенденция за намаляване на членския състав и средната посещаемост на неделните ни богослужения. Промяната трябва да бъде инициирана от пасторите и проповедниците на нашите църкви. Но можем ли да очакваме такава, ако за някои от нас изграждането на методистката идентичност е все още неясна и маловажна задача? Има и такива, които откровено изразяват несъгласието си с определени учения и практики на нашата църква. Тук не става дума просто за различия в подхода, различни акценти в работата или различия в пасторския стил на работа. Църквата не задържа никого насила, но тя е в правото си да очаква лоялност, посветеност и усърдие от своите служители.
2. Църква в диалог
Известен е ясният и активен ангажимент на Обединената методистка църква към икуменическото движение. Може даже да се каже, че това се е превърнало във важен елемент от методистка идентичност. В българските условия Методистката църква заема уникално място между евангелските общности, от една страна, и Българската православна църква и Католическата църква, от друга страна. Традициите, оказали влияние при формирането на Уеслиевото богословие, допринасят за превръщането на методистката традиция в изключително диалогична. И макар, че БПЦ отказва да води официален диалог с протестантите, трябва ясно да осъзнаем, че ние разполагаме с изключителното преимущество на богословското си наследство, което ни позволява както да разберем православната позиция, така и да формираме една разбираема за православните позиция.
Независимо от мотивите, стоящи зад решението на Комисията за ръкоположено служение за обучение на студентите ни по богословие в Богословския факултет на Софийския университет, днес можем да кажем, че това е едно изключително мъдро решение. Подготовката на методистки пастори за българските условия по необходимост включва сериозно и задълбочено познаване на православното богословие и неговите допирни точки с методизма. Не трябва да се заблуждаваме относно ползата от една такава подготовка. Рано или късно диалогът и сътрудничеството ни с православните ще се наложат по необходимост и ние трябва да сме готови за този момент. Междувременно трябва да се използва всяка възможност за контакти и сътрудничество по места, макар и неофициални.
Отношенията ни с Католическата църква могат да се определят като добри. Започва да се разширява отбелязването на Седмицата на молитва за християнско единство с участието на двете църкви, към което постепенно се присъединяват и други християнски вероизповедания.
Макар църквата ни да е малка, нейният потенциал да работи за изграждането на конкретни форми на междуцърковно сътрудничество не бива се подценява. Ето защо занемаряването на вече изградени междуцърковни отношения трябва да се разглежда като сериозна слабост в работата по места.
Радостно е, че в Румъния още от самото начало ясно са разпознати предимствата за водене на диалог, с които методизмът разполага, и особено потенциалът за диалог с православната традиция. Надявам се, че с времето желанието за сътрудничество няма да намалява, а ще се увеличава успоредно с оформянето на разпознаваем методистки облик на нашата църква.
Проблематичен остава въпросът за участието на ЕМЕЦ в Обединени евангелски църкви. В последните години съставът на сдружението се промени съществено и това естествено породи съмнения относно смисъла на нашето участие. Единствената основателна причина за оставането ни е, че църквата ни е представена в Националния съвет на религиозните общности в България единствено чрез ОЕЦ. Независимо от това, дискусията по този въпрос е наложителна, особено като се има предвид и наближаващото общо събрание на сдружението.
3. Работа с нуждаещите се и сред малцинствата: колко далеч сме готови да отидем
Ние сме малка църква, която не може да се похвали с престиж или големи финансови възможности. Съвсем естествено стоим най-близо до аутсайдерите в обществото, макар и често да сме изкушавани от желанието да бъдем църква на средната класа или на интелигенцията. Преобладаващата част от нашите членове не се отличават с високо обществено положение, разполагат с малки и почти мизерни доходи и трудно се справят с предизвикателствата на живота. Такъв е профилът на нашите църкви дори в по-големите градове, в които църковните ни сгради са разположени в градския център.
Къде се намират сега нашите растящи църкви? Ако се позовем на статистическите данни, отговорът е очевиден. Растящите ни църкви се намират в турскоговорещите малцинствени общности във Варна, Добрич и Горно Езерово.
Тези църкви имат добра репутация в местното общество като едно постоянно и загрижено християнско присъствие, което осигурява възможност за среща с Бога и грижа за най-нуждаещите се. В кварталите, в които се намират, нашите църкви са обикновено и единствените стабилни общности и институции, изправящи се пред типичните проблеми на това население – мизерия, неграмотност, ранни незаконни бракове, разпространение на наркотици, проституция и трафик на жени.
Никоя от тези църкви не може да оцелее и да продължи да се развива без външна помощ. Не може да се очаква, че приносът на членовете за издръжката на разрастващата се църковна мисия ще бъде голям. Изправяме се пред въпрос, чиято настойчивост не можем да подминем: колко далеч сме готови да отидем в подкрепата си за тези църковни общества? Имаме ли право да поставим граници пред разпространението на Благата вест? Можем ли да пренасочим вниманието си към „по-перспективни“ и „престижни места“ и да пренебрегнем тези, в които работата е започнала и се разраства? Можем ли да изоставим работата в затворите, след като ползата от нея е очевидна само за малцината, посветени на нея?
Отговорът и на този въпрос е свързан непосредствено с нашата идентичност като християни методисти. Ние нямаме право да се оттеглим от местата и хората, с които вече сме се ангажирали, особено ако е очевидно, че Бог е започнал нещо голямо, в което Той желае да участваме. Сигурно си спомняте, че преди две години почти бяхме отписали от методистката карта на България църковната общност в Горно Езерово. В миналогодишния си доклад писах за нея като общество в криза, а днес тя вече е една разрастваща се църковна общност, която непрекъснато ми напомня каква всъщност е същинската мисия на Църквата. Радвам се, че там Бог издигна Свой верен служител, който се грижи за хората. Позволявам си тук да цитирам откъс от неговото писмо, изпратено до мен преди известно време. Повечето от вас сигурно вече са го прочели, защото писмото е публикувано в сайта на Методистката църква. То е красноречив отговор на въпроса имаме ли право да се оттеглим и насърчение за правилен отговор на другия въпрос – докъде сме готови да отидем.
Чудесен и прекрасен е нашият Бог! Спомням си времето, когато разговарях с Вас по телефона. Преди да поема служението, бях Ви споделил следното: имал съм убеждението, че хората (вярващите) в квартала никога няма да се променят – за изминалите 20 години не съм видял нещо, което да ме накара да се зарадвам. И затова казвах, че тук при нас почвата е “камениста”. Честно казано, не съм мислил, че много неща ще се променят, и то в положителен смисъл.
През последните два месеца Църквата не само е “дом на любовта”, но тя се превърна в светилище (не знам дали това е точната дума) на квартала. Защо казвам всичко това? На почти всяко богослужение идват все нови и нови хора. По време на богослужение възрастни плачат като деца, изповядват се и започват да се променят, да живеят като християни. Дори в началото се учудвах, че на църква идват хора, които никога не съм очаквал да видя. Бих казал, че това е отговор на нашата молитва. В навечерието на Нова година ние този път се молихме не за нашите лични нужди, а поискахме от Бог през тази година да не умират хора, а да се раждат и новораждат. Това вече е факт. Благодатта на Господ расте, расте и броят на онези, търсещи спасение.
Защо написах това писмо? Идеята не е да покажа, че всичко е наред или че идват много хора и т.н. (на което държат някои служители), а по-скоро да споделя, че Господ Исус Христос наистина действа… Между другото, имаме вече събиране, което се нарича “вечер в общение и молитва”, което ще се състои в последната събота на всеки месец. Изпращам Ви снимки от първата “вечер”. Хората не искат да си тръгнат от църквата . Скоро разрешихме една нужда – купихме столове, но има и по-голяма. Естествено, ние се молим за нейното разрешаване и вярваме, че Господ ще се погрижи, а тя е построяване на по-голям молитвен дом, тъй като няма място и за правостоящи.
Сигурен съм, че такова писмо може да ми изпрати и пастор Мехмед Стефанов, който усърдно се труди в тежки условия във Варна и Добрич. И в него бихме прочели най-вече за нови хора, които се обръщат към Бога и променят живота си. Не по-малко впечатляващи могат да бъдат и разказите на пастор Стоян Сталев и Венцислав Андреев от техните срещи и работа със затворниците. Такива са и разказите на Самуел Гоя за неговата работа в селата около Клуж. Говорим си за мисията на нашата църква, а не за комфорта на вече съществуващите църковни общества, чиято грижа се изчерпва често със собственото им оцеляване. Не искам да кажа, че всички останали, които не споменах, не правят нищо за мисията на църквата ни. Просто предпочетох да дам някои показателни примери, които могат да ни помогнат да отговорим, че сме готови да стигнем в подкрепата си за нуждаещите се и работата сред малцинствата толкова далеч, колкото Бог ни води.
Заключение
Защо избрах да напиша доклада си по този начин? Направих го, защо важният въпрос за нашата идентичност като християни методисти е пряко свързан с начина, по който всички ние, въпреки различията помежду ни, можем да бъдем една църква заедно (което беше темата на миналата Годишна конференция), както и със своето призвание да бъдем настойници на благовестието (което е темата на тази конференция). Изграждането на църквата ни и изпълнението на нейната мисия е поставено в зависимост от това какви сме и какви искаме да бъдем. Моето дълбоко убеждение е, че нашата методистка традиция ни предоставя необходимия набор от средства, за да имаме успех както в изграждането на църквата, така и в разрастването на нейната мисия. Така че въпросът, който си остава пред нас в България и Румъния, е: искаме ли, готови ли сме да се включим в едно методистко съживление на методистката църква?