Проповедта можете да чуете тук.
“Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост.” /Мат. 5:5-7/
І. 1. Когато “зимата отмине” и “гласът на гургулицата се чува по нашата земя” /Песен 2:11/, когато Утешителят на наскърбените се върне, за да пребъдва с нас довека, когато при сиянието на присъствието Му облаците се разпръснат, тъмните облаци на съмнението и несигурността, когато бурите на страха отшумят, вълните на тревогите се уталожат и духът се зарадва в Бога, нашия Спасител, тогава ще се е изпълнило Словото по великолепен начин. Тогава тия, които Той е утешил, ще могат да засвидетелстват: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.
2. Но кои са кротките? Не онези, които за нищо не тъгуват, защото нищо не знаят, и не се безпокоят поради ширещото се зло, защото не правят разлика между добро и зло. Не ония, които са защитени от сътресенията на живота поради тъпоумната си безчувственост, или – било поради заложба или приспособяване – са като един пън и нищо не ги вълнува, понеже нищо не усещат. Тези неща правят безчувствените философи напълно равнодушни. Безчувствеността е толкова отдалечена от кротостта, колкото и човечността. Затова е трудно да се схване как някои християни от времето на неподправеното учение, и особено някои църковни отци, не разбират това и приемат за съставна част на християнството една от най-лошите езически заблуди.
3. Не е християнска кротост и това да се откажеш от ревността за Бога; също и не означава незнание или безчувственост. Не тя отбягва всякаква крайност, както в изобилие, така и в недостатъчност. Не унищожава чувствата, а ги държи в равновесие, защото Бог няма намерението да унищожава природната даденост чрез благодатта Си, а само да я овладее и направи балансирана. Кротостта причинява уравновесеност на духа. Тя държи везните в равновесие относно гнева, угрижеността или страха; във всяко житейско положение остава в това равновесие и не се колебае нито наляво, нито надясно.
4. Оттук като че ли излиза, че кротостта се отнася към нас. Но тя може също така добре да се отнася и към Бога и нашите ближни. Когато тази кротост се отнесе към Бога, тя обичайно се означава като примирение; това е тихото съгласие с всичко, което Той иска от нас, дори когато то не би трябвало да се харесва на човешката ни природа. Тази уравновесеност винаги казва: “Господ е, нека стори, каквото Му е угодно”/1 Царе 3:18/. Ако в по-тесен смисъл я отнесем към самите себе си, ние я наричаме “търпение” или “доволство”. Когато я окажем на ближните, тя е “благост” спрямо добрите и “дружелюбност” спрямо злите.
5. Истински кротките могат ясно да установят що е зло, те могат също и да понесат зло. Те са чувствителни в разпознаването му, но все пак кротостта задържа юздите в ръката си. Във висша степен са “ревностни за Господа”, но ревността им бива направлявана от познанието и то управлява всяка тяхна мисъл, дума или дело чрез любовта към хората и Бога. Те не искат да задушат силните чувства, всадени в природата им от Бога, които биха могли да бъдат приложени за мъдри цели. Кротките овладяват чувствата си, правят ги приложими и полезни само за определените цели. Така и най-силните и неуравновесени чувства могат да се използват за най-благородни цели; в това число омразата, гневът и страхът, когато се насочат против греха и се овладеят чрез вярата и любовта, стават крепост и твърдина на душата и лукавият не може да се доближи и да я нарани.
6. Очевидно тази духовна нагласа не само трябва да се запази, но и да се развива от ден на ден. Възможности да я прилагаме и оттам да я умножаваме никога няма да ни липсват, докато сме на земята. “Нужно ви е търпение, та като извършите Божията воля, да получите обещаното” /Евр.10:36/. Нуждаем се от примирение, та да можем да кажем във всички ситуации: “Не както аз искам, но както Ти искаш”/Мат.26:39/. Нуждаем се всякога да търсим доброто на всички /1 Сол.5:15/, особено на злите и неблагодарните; иначе ще бъдем надвити от лукавия, вместо да побеждаваме злото чрез добро.
7. Кротостта не се отличава само във външните дела, както са учили от древността книжниците и фарисеите и както окаяните учители, не получили мъдрост от Бога, ще учат във всички времена. Нашият Господ ни предпазва от стеснено разбиране и чрез следните думи ни показва истинските измерения на кротостта: “Чули сте, че е било казано: Не убивай, и който убие, се излага на съд. А пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, излага се на съд” /Мат.5:21,22/.
8. Тук нашият Господ счита гнева за убийство, макар че всичко е станало само в сърцето и устата. “Който се гневи на брата си”, на който и да било човек на земята, тъй като всички сме братя, който чувства някакъв гняв в сърцето си или друго преживяване в сърцето, което не е подбудено от любов; който без причина се гневи, е достоен за съд и в същия миг бива подложен на Божия съд.
Но не е ли склонен човек да подбере ония ръкописи, които изпускат думата “без причина”? Не е ли тя излишна? Защото ако гневът е едно движение на чувствата, което не е подбудено от любовта, как може да има такова движение, което ще е оправдано пред лицето на Господа?
Ние позволяваме гнева поради греха. В този смисъл можем да се гневим, без да съгрешаваме. За самия Господ се разказва, че се е гневил: “А като ги изгледа с гняв, наскърбен поради закоравяването на сърцето им…” /Марк 3:5/. Исус беше потиснат от греха и гневен поради него. Това несъмнено беше право пред Господа.
9. “И който рече на брата си: рака ….”, който се поддаде на гнева и използва презрителна дума. Тук коментаторите отбелязват, че “рака” /безделнико/ е сирийска дума, означаваща нещо празно, суетно и глупаво, т.е. това е един крайно рязък израз против човека, разгневил ни с нещо. Исус уверява, че който използва тая дума, е виновен пред Синедриона; та дори прибавя още по-тежка присъда – Божията.
“А който му рече: Бунтовни безумецо”, който с това даде място на дявола, който избухне в презрителни, умишлено нараняващи думи, “се излага на огнения пъкъл” – в същия миг заслужава най-безмилостно проклятие. Трябва да се отбележи, че всички тези прояви Господ окачествява като заслужаващи смърт: чрез удушаване – присъда, изпълнявана по присъда на по-низшите съдилища; чрез убиване с камъни, след като присъдата е издадена от върховния съд в Ерусалим; чрез изгаряне, което е ставало само с най-лошите престъпници в долината Еном.
10. По природа хората си мислят, че Бог ще прости небрежността им при изпълнението на някои задължения, понеже са изпълнили по-старателно други такива. Но Той отхвърля категорично подобно суетно, макар и широко разпространено схващане. Показва, че не е възможно за един грешник да прави такива пазарлъци с Бога. Той няма да приеме нещо заради друго или частично покорство наместо пълно. Предпазва ни от това да считаме изпълнението на дълга ни спрямо Него като заместител на изпълнението на дълга спрямо ближния; добрите дела далеч не стигат, за да угодим на Бога, ако не ни достига любов. Напротив, недостигът на любов ще направи подобни дела една мерзост пред лицето Му.
“И тъй, като принасяш дара си на олтара, ако там си припомниш, че брат ти има нещо против тебе…” /въз основа на твоето враждебно отношение към него, защото си го нарекъл “рака” и “ бунтовен безумец”/, не мисли, че дарът ти ще изкупи твоя гняв и ще бъде някак си приет от Бога, докато съвестта ти е опетнена с непоколебим гняв. “Остави дара си пред олтара и първо иди и се примири с брата си /направи най-малкото това, което зависи от теб за примирението/, и тогава дойди и принеси дара си”.
11. Не си позволявай никакво отлагане, щом се касае така пряко до душата ти. “Спогаждай се с противника си по-скоро, докато си на пътя с него /ако е възможно, още докато е в полезрението ти/, да не би противникът ти да те предаде на съдията /да не би Бог, съдията, да те призове/, а съдията те предаде на служителя /на сатана, изпълнителя на Божия гняв/ и бъдеш хвърлен в тъмница /в пъкъла, където ще бъдеш вързан до деня на страшния съд/. Истина ти казвам, никак няма да излезеш от там, докле не изплатиш последния кодрант”. Но това никога няма да ти се удаде, защото нямаш нищо, с което да платиш. Попаднеш ли в оня затвор, димът от мъчението ти ще се издига довека.
12. Междувременно “кротките ще наследят земята”. Това е глупостта на светската мъдрост. Светските мъдреци винаги са убеждавали кротките, че няма да могат да живеят на земята, ако не се въоръжат със сила, ако смирено търпят злоупотребите. Няма да могат да задоволят жизнените си нужди и да запазят това, което притежават. Не могат да очакват никакъв мир, да притежават нещо, да изпитат и най-малка радост. Това би било много вярно, ако нямаше Бог на света или ако Той изобщо не се интересуваше от човешките чада. Но “когато Бог стана да съди, за да спаси всичките кротки на земята” /Пс.76:9/, Той обърна цялата езическа мъдрост на смях и подигравка и “човешката ярост се обърна на хвала на Него”/10/. Господ особено желае да снабди кротките с всичко, от което те се нуждаят за живота и благочестието си. Гарантира им грижата, която е обещал, независимо от насилието, измамливостта и злата природа на хората. Гарантира, че ще им даде “всичко изобилно, за да се наслаждават”/1 Тим. 6:17/. За тях това е достатъчно, все едно дали е много или малко. Както “чрез твърдостта си са придобили душите си” /Лука 21:19/, така и придобиват наистина всичко, което Бог им е дал. Винаги са доволни, стига им това, което имат. То им харесва, защото харесва на Бога, така че понеже сърцето им, пожеланието им, радостта им са насочени към небето, действително за тях може да се каже, че “притежават земята”.
13. Но изглежда тия думи имат още едно по-далеч отиващо значение, а именно, че кротките ще имат особен дял на “новата земя, в която живее правда”/2 Петр.3:13/, на “новото небе и новата земя”: “И видях, че слизаше от небето ангел … той улови змея, старовременната змия … и я заключи за хиляда години … Видях и душите на ония, които бяха обезглавени заради свидетелството си за Исус и поради Божието слово, и на ония, които не се поклониха на звяра, нито на образа му, и не приеха белега на челото си и на ръката си; и те оживяха и царуваха с Христа хиляда години. Другите мъртви не оживяха, докле не се свършиха хилядата години. Това е първото възкресение. Блажен и свят е оня, който участва в първото възкресение; над такива втората смърт не ще има сила, а те ще бъдат свещеници Богу и на Христа и ще царуват с Него хиляда години” /Откр.20:1-6/.
ІІ. 1. До това място в Проповедта нашият Господ се занимава с това да отстрани пречките пред един истински живот на вяра: например гордостта, първата голяма пречка за всички вярващи, която бива премахната чрез нищетата по дух; или лекомислието и неспособността за мислене, които пречат вярата да пусне корени в душата, докато не бъдат премахнати чрез свято тъгуване. Така се постъпва и с гнева, нетърпението, недоволството; всички те се лекуват чрез християнска кротост. Едва когато тия пречки са премахнати, тези лоши болести на душата, будещи постоянно измамни пожелания и нездрави стремежи в нея, се връщат първичните и естествени желания на един дух, произлизащ от небето. Той гладува и жадува за правдата.
2. Правдата е богоподобието и подобието на Христос. Тя обединява всяка свята и небесна мисловна нагласа. Неин произход и същевременно нейна цел е любовта към Бога като наш Отец и Спасител и любовта към всички хора заради името Му.
3. “Блажени, които гладуват и жадуват” по тази любов. За да разберем напълно тази идея, трябва първо да установим, че гладът и жаждата са най-силните телесни нужди. Също така този глад на душата, тази жажда по богоподобие са най-острите потребности на душата ни, ако сърцето ни вече е разбудено; те поглъщат всички останали нужди в едно огромно желание да бъдем обновени по “образа на Този, Който ни е създал”/Кол. 3:10/. Второ, трябва да разберем, че от момента, когато сме започнали да гладуваме и жадуваме, това желание не преминава, а става все по-силно и остро, докато не се нахраним, напием или умрем. И духовното пожелание не отминава от момента, когато започнем да гладуваме и жадуваме за пълна прилика с Христос; то вика все по-настойчиво за духовното си ястие. Не може да отмине, ако не е задоволено, докато все още у нас има някакъв духовен живот. Трето, можем да наблюдаваме, че гладът и жаждата могат да се утолят само с ястие и питие. Ако човек дава на гладуващия всичко на света – елегантни дрехи, помпозно обзавеждане, всички богатства на света, безбройни количества злато и сребро; ако му оказва всякакви почести – всичко това не му трябва, всичко това е без значение. Би казал просто: “Не се нуждая от тези неща. Дай ми да ям, иначе ще умра”. Същото става с всяка душа, която истински гладува и жадува за правдата. Тя не може да намери никаква утеха. Нищо друго не може да я задоволи. Каквото и да й се предлага, ще го отблъсне, все едно дали е богатство, почести или наслади. Тя казва само: “Не се нуждая от това! Дай ми любов, иначе умирам”.
4. Невъзможно е също една душа, която жадува по Бога, по живия Бог, да бъде задоволена с онова, което светът мисли за вярата, или с това, което той счита за щастие. Религията на света се основава на три неща: първо, да не се върши нищо нередно, да се въздържа човек от видими грехове, които са осъдителни – грабеж, кражба, грубо проклятие, пиянство; второ, да се върши добро, да се оказва помощ на бедните, благотворителност, както се казва; трето, да се прилагат благодатните средства – поне да се взема участие в църквата и причастието. Който отговаря на тези три белега, се счита от света за религиозен човек. Но ще нахрани ли това оня, който гладува по Бога? Не, това не е никаква храна за неговата душа. Той копнее за по-благородна религия, за една по-висока и по-дълбока вяра от тази. Не може да се храни с такива сиромашки, плоски, формални действия и “да пълни корема си с вятър”/Йов 15:2/. Сигурно ще се мъчи да държи далеч от себе си всички външни белези на злото, усърден е в добрите дела и следва всички външни предписания, но не това е всичко, по което копнее. Това е само външната страна на вярата, по която ненаситно гладува. Вярата, която желае, е познание на Бога чрез Исус, живот, “скрит с Христа в Бога” /Кол. 3:3/, съединяване с Господа в един Дух /1Кор. 6:17/, общение с Отца и Сина, ходене в светлина, както Бог е светлина, очистване, както Той е чист /1 Йоан 1:3, 7,3:3/. Това е вярата, правдата, чрез която би намерил мир с Бога.
5. “Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят”. Те трябва да се наситят с това, за което копнеят, а именно с правда и истинска святост. Бог ще ги насити с благословенията на Своята благост, с блаженството на Своите избрани. Ще ги нахрани с хляб от небето, с манната на Своята любов. Ще ги напои с блаженство, както с изворна вода. Който пие от нея, никога няма повече да ожаднява /Йоан 4:14/.
Твоето присъствие премахва
болките на жаждата, на злото пожелание.
Затуй сърцето ми дълбоко се нуждае
от вечност, пълна със любов.
6. Който и да си ти, ако Бог ти е дал глад и жажда за правдата, викай към Него, за да не изгубиш никога тази неоценима дарба, това подарено ти желание да не престава и за миг. Дори и мнозина да ти обещават насищане и утеха, не им вярвай. Още по-силно викай: “Исусе, наставниче, смили се”. Живей свято, както Той е свят. Не пилей повече парите си за “това, което не е хляб, нито труда си за това, което не насища” /Ис. 55:2/. Можеш ли да се надяваш да изкопаеш щастието от земята и да го намериш в светските неща? Стъпчи всичките им удоволствия под нозете си, презри тяхната почест, счети тяхното богатство за измет; всичко това не струва нищо пред “познаването на Господа Исуса”, пред пълното обновяване на твоята душа по образеца на Бога, по който е създадена. Пази се да не задоволяваш този благословен глад и жажда с онова, което се нарича от света религия – една религия на формата, на външната привидност, която оставя сърцето все така земно и греховно. Не се задоволявай от нищо друго, освен от силата на благочестието и от една вяра, които са дух и живот, чрез които пребъдваш в Бога и Бог пребъдва в тебе, и живееш във вечността; чрез поръсването с кръвта на завета имаш достъп отвъд завесата, въведен си “ в небесни места, в Христа Исуса”/Еф.2:6/, и там си намерил мястото си.
ІІІ. 1. Колкото повече такива хора биват изпълвани с Божия живот, толкова по-загрижени стават за всички, които живеят без Бога и още са мъртви в грехове и престъпления. Тази загриженост няма да остане невъзнаградена. “Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост”.
Думата, която Господ употребява тук, се отнася особено за хората с нежна чувствителност, за такива, които са далеч от това да презират лишените от глад по Бога хора и тъгуват в сърцата си за тях. Милостивите са онези, които в пълния смисъл на думата обичат ближния си както себе си.
2. Понеже тази любов е от такова огромно значение, Божията мъдрост ни е дала чрез ап. Павел едно всеобхватно и точно представяне на същността й: “Ако говоря с човешки и ангелски езици, и ако имам пророческа дарба, и зная всяка тайна и всяко знание, тъй щото и планини да премествам; и ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, нищо не ме ползва “ /1 Кор.13:1-3/.
3. Любовта към нашите ближни, любовта, с която Христос ни е възлюбил, е търпелива. Тя понася всичко от всички. Претърпява всякакви слабости, незнание, заблуди, недъзи, всякакво твърдоглавие и маловерие на Божиите чада; всякакво лукавство и низост на чадата на света. Тя търпи не само определено време, за малко, а докрай; не оставя врага гладен или жаден. С това постоянно насипва на главата му огнената жар на горещата любов.
4. При всяка крачка към постигането на целта “да побеждаваме злото с добро” любовта е приветлива, блага, нежна и добродетелна. Тя е точно обратното на навъсеността, грубостта или горчивината. Веднага изпълва страдалеца с достойна за любов нежност и мекота.
5. Поради това “любовта не завижда”. Невъзможно е да го прави. Тя е противоположност на капризността. Който чувства това нежно внимание към своя ближен, който горещо желае всичко добро на този и на отвъдния свят за всяка сътворена от Бога душа, не може да чувства болка, когато Той дава добри дарове на дадено човешко чадо. След като сам е приел същата дарба, не се чувства потиснат, напротив, радва се, че и някой друг е благословен със същата привилегия. Ако не я е още приел, се радва и слави Бога,че поне един брат я притежава и поради това е по-щастлив от него. Колкото по-голяма е любовта му, толкова повече се отдалечава от всяка форма на завист спрямо другите създания.
6. “Любовта не се превъзнася”. Това значи, че любовта не прибързва, не се препира да произнесе присъда; не отсъжда сурово въз основа на недостатъчно или повърхностно разглеждане на нещата. Първо претегля целия доказателствен материал, преди всичко онова, което е в защита на обвиняемия. Който наистина обича ближния си, не прави като болшинството хора, които и в най-деликатните случаи не виждат всичко и правят прибързани изводи. Не, той напредва внимателно и оглежда всичко от всички страни. С готовност приема правилото на езичниците от античността: “Толкова малко съм готов да вярвам на това, което някой казва против някого, че не бих избързал да повярвам и на това, което той казва против самия себе си. Оставям винаги възможност да размисли още веднъж и за целта му давам някакъв добър съвет”.
7. “Любовта не се гордее”. Тя не подвежда към гордост и не търпи някой “да мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли”, а “да мисли скромно” /Рим.12:3/. Да, любовта смирява душата в праха. Тя сразява всякакво самодоволство, което гордостта произвежда, и ни кара да ликуваме, че сме едно нищо, малки и незначителни, по-нищожни от всичко и слуги на всички. Всички, които “в братолюбието си се обичат един друг”, не могат да не си “отдават почит” взаимно /Рим.12:10/. Всички те “мислят еднакво” и са “единодушни и единомислени”/Фил. 2:2/.
8. “Любовта не безобразничи”. Не е неучтива и не се засяга. Отдава на всеки дължимото: “комуто страх, страха; комуто почит, почитта” /Рим. 13:7/, също отзивчивост, вежливост, човечност спрямо всички, почита всеки според ранга му. Ако това е вярно, никой не е по-добре възпитан от един християнин, който обича целия свят. Защото желанието му може да бъде само едно: угажда на всички във всичко, като не търси своята полза, но ползата на мнозина. Това желание не може да остане скрито, то неминуемо излиза наяве в цялостната обхода с хората. Защото любовта му е свободна от фалш, видима е във всеки момент. Тя го принуждава без лицемерие да стане “на всички всичко, та по всякакъв начин да спаси неколцина” /1Кор. 9:22/.
9. И понеже е на всички всичко, “любовта не търси своето”. Когато има копнеж да живее за полза на всички, човек изобщо не гледа за своите временни привилегии. Не жадува за човешкото сребро, злато или одежди. Не иска нищо друго, освен спасението на души. Да, в известен смисъл може дори да се каже, че той търси своето толкова малко, както в духовен, така и в земен смисъл; защото в напрягането с всички сили да спаси души от смърт забравя самия себе си. Не мисли за себе си, когато ревността за Господа го изяжда. Да, понякога изглежда, че в прилив на любов жертва тялото и душата си. Може да извика с Мойсей: “Тия люде сториха голям грях … Прости греха им, но ако не, моля Ти се, мене заличи от книгата, която си написал” /Изх. 32:31,32/. Или с Павел: “Бих желал сам аз да съм анатема от Христа заради моите братя, моите по плът роднини”/Рим. 9:3/.
10. Нищо чудно, че такава любов “не се раздразнява”. Тя не може да бъде доведена до недружелюбност спрямо ближните. Наистина, възможности за това често се удават. Има много външни дразнители, но любовта устоява на предизвикателствата. Тя остава победителка над всичко. Във всички изпитания гледа на Исус и убедително надделява чрез Неговата любов.
Когато Павел и Варнава не бяха единни относно идването на Йоан Марк с тях, се казва, че помежду им възникна разпра /Деян. 15:39/. Читателят може да си помисли, че и двамата спореха еднакво разпалено. Павел, който несъмнено имаше право в случая /не беше редно да вземат Марко, след като той ги беше изоставил/, изглежда да беше също така афектиран, както и Варнава. Но оригиналът ни казва друго, а именно че Павел не е бил разгневен, а че е имало спор, в резултат на който двамата са се разделили.
11. Любовта предотвратява хилядите неприятности, които иначе могат да възникнат, защото “не държи сметка за зло”. Наистина, милостивият човек не може да не узнае за многото злини, които се вършат; той гледа тези неща с очите си и ги слуша с ушите си. Но любовта не допуска очите му да закоравеят и да не забелязват вече злото. Също и опазва разума му. Той знае, че злите дела са си зли. Например, ако види, че някой бие някого, или че друг хули Бога, за него няма съмнение, че тези дела са лоши. Но тук става дума очевидно за отсъждане на неща, които не се виждат и чуват, за предразположения относно невидими процеси. Любовта предпазва от злоба, от готовност да приемем злото и да се примирим с него. Тъй като не може да измисли никакво зло, тя и не се бои от него.
12. “Не се радва на неправдата” – нещо, което е толкова широко разпространено, дори сред хората, носещи името на Христос и въпреки това неразумно радващи се, когато противникът им изпадне в скръб, заблуда или грях. Колко бърза да се радва човек на дадена грешка на другите, вместо да стори нещо за поправянето й. Кой ревностен защитник на една кауза е свободен от такова нещо? Да, кой е толкова благоразумен, та да го прави? Кой не се радва при грешките на опонента си и не извлича полза за себе си? Само човекът на любовта. Само той плаче за греха и безумието на врага си, не се радва да слуша за това или да го разгласява. Напротив, желае то да бъде завинаги забравено.
13. “Радва се заедно с истината”, където й да я намери, на истината, която води към благочестие и принася присъщия й плод: святост на сърцето и святост на живота. Човекът на любовта се радва да научи, че неговият противник, макар че е на друго мнение и действа по друг начин, все пак обича Бога и е непорочен. Доволен е, когато чува добри неща за него, както и да каже добри неща, което произтича от истината и справедливостта. Да, доброто от всякакъв вид, което може да се намери сред хората, е неговата отрада. Като гражданин на света е доволен, когато всички негови жители са добре. Като човек не е безразличен относно благоденствието на хората, тържествува при всичко, което носи прослава на Бога и стимулира добрата воля сред хората.
14. “Любовта всичко премълчава”. Милостивият човек не се радва на неправдата, не говори с удоволствие за нея. Всичко лошо, което вижда, чува или узнава, го премълчава, доколкото може да го направи, без да стане съучастник в чужди грехове. Където и да се намира, с когото и да е заедно, види ли нещо нередно, не започва да го коментира, освен с човека, който го върши, с което евентуално би го поправил. Толкова е далеч от намерението да направи грешките на другите повод за забавление, че изобщо не говори за страничен човек, ако няма какво добро да каже за него. Един доносник, клеветник, клюкар или хулител за него е като убиец – такъв човек би отрязал главата на ближния си, щом с такова удоволствие говори зло за него. За убиване на времето би подпалил къщата на съседа си или би хвърлял “главни, стрели и смърт” /Пр. 26:19/ и би казал: “Пошегувах се”.
Милостивият прави едно-единствено изключение. Понякога е убеден, че би послужило за Божия слава или за добро на хората дадено зло да не се премълчава. В този случай той е принуден за добро на невинни да назове виновника. Но и в този случай важат следните правила: а/ изобщо не би говорил, ако любовта, голямата любов не го принуждава; б/ няма да стори това въз основа на един общ, рехав и недоузрял възглед, че трябва да върши добро и да принася слава на Бога, а с оглед на някаква особена цел, на определена ценност, към която се стреми; в/ ще продължи да мълчи, ако не е напълно убеден, че точно това средство е нужно за изпълнението на определената цел и че тя не може да бъде постигната с други средства; г/ действа извънредно внимателно и бавно и прибягва до последното и най-силно лекарство възможно най-рядко, прави го със страх и трепет, да не би законът на любовта да бъде престъпен с много говорене.
15. Любовта “на всичко хваща вяра”. Готова е винаги да мисли най-доброто, да изтъкне винаги най-добрата страна, да повярва във всичко, което се представя като добродетел на другия човек. Лесно може да бъде убедена в невинността и безупречността на даден човек /към това се стреми най-усърдно/ или, най-малкото, в искреността на неговото разкаяние, когато е съгрешил в пътя. С удоволствие извинява нередностите, колкото е възможно, избягва да осъжда злотвореца и проявява разбиране спрямо човешките слабости дотолкова, доколкото не би засегнала Божиите истини.
16. Дори когато любовта повече не би могла да вярва на всичко, тя “на всичко се надява”. Разказва се нещо лошо за някого. Любовта се надява, че разказът не е верен, че това не е станало или не е казвано. Сигурно ли е? Може би обстоятелствата не са добре представени; когато се прибавят още факти, ще има повод за надежда, че нещата не са толкова лоши, колкото изглежда. А когато деянието несъмнено е зло? Любовта се надява, че намеренията не са били зли. Ясно ли е обаче, че и намеренията са били зли? Все пак едва ли сърцето на злотвореца е толкова черно, може би той е изпаднал в плен на силни страсти или на мощно изкушение, което би повалило всеки човек. Дори когато е несъмнено ясно, че всички деяния, намерения и нагласи са зли, любовта още се надява, че Бог все пак ще разтвори обятията Си и ще даде победата, за да има на небето радост, “когато един грешник се кае”, радост, по-голяма, отколкото за деветдесет и девет праведници /Лука 15:7/.
17. И накрая, любовта “всичко търпи”. Това завършва целостта на характеристиката на милостивия човек. Той търпи не само едно или много неща, а абсолютно всичко. Каквото и да изобретят хората в своята неправедност, зло и жестокост, той е в състояние да понесе. Не го счита за непоносимо. Никога не казва: “Това е прекалено”. “Чрез Христос, Който го укрепява”/Фил.4:13/, има сила не само да стори всичко, но и да изстрада всичко. И всичко това не разрушава любовта му; не я уврежда ни най-малко. Тя е закалена против всичко. Прилича на пламък, горящ сред морето. “Много води не могат да угасят любовта, нито реките могат я потопи” /Песен 8:7/. Тя триумфира над всичко. Никога не свършва, нито във времето, нито във вечността.
Така “на милостивите ще се показва милост” не само чрез Божието благословение във всичките им пътища, като Господ се отплати стократно за любовта, която те оказват на братята си, а и със слава в царството, приготвено за тях от създанието на света.
18. За малко време ти можеш да кажеш: “Горко ми, защото странствам в Масох, живея в кидарските шатри” /Пс.120:5/. Да разтърсиш душата си и да плачеш за погубването на истинската любов на тоя свят: наистина, каква загуба! Ти би желал да кажеш, както в древността се казваше: “Виж как се обичат тия християни!” Тези християнски царства, които взаимно се изтребват, опустошават се с огън и меч! Тези християнски армии, които взаимно се изпращат с хиляди и десетки хиляди живи в пъкъла! Тези християнски народи, които са изпепелени вътрешно в борби, партия срещу партия, враждебна група срещу враждебна група! Тези християнски градове, по чиито улици вилнее лъжа и измама, потисничество и неправда, грабеж и смърт! Тия християнски семейства, разкъсвани от завист и ревност, гняв и домашни кавги, безкрайни и безбройни! Да, и което е най-ужасно и достойно за оплакване, тези християнски църкви, които носят името на Христос, Княза на мира, а постоянно воюват една срещу друга! Които покайват грешници, като ги изгарят живи, които са се “опили от кръвта на светиите”/Откр.17:7/! Не заслужават ли те името “Великият Вавилон, майка на блудниците и на гнусотиите по земята”? Не, наистина не, защото реформаторските църкви бързо се научиха да вървят по техните стъпки. Също и евангелските църкви бързо се захващат с гонения, усетят ли власт в ръцете си, и то до кръв. И как се проклинат взаимно! Как си пожелават една на друга най-дълбокия ад! Колко ярост, каране, ехидност, горчивина се виждат в редиците им, дори там, където има близост в съществените неща, а разликите са само в личностните възгледи или във формите на благочестието. Къде са хората, които се стремят към онова, което “служи за мир и взаимно назидание” /Рим.14:19/? О, Боже! Докога? Има ли Твоето обещание край? Не бой се, малко стадо! Вярвай в обещанието, макар да няма изгледи за надежда. Твоят Отец все още би желал да обнови земята. Краят на всичко идва и жителите на земята ще се научат на правда. “Народ против народ няма да вдигне нож, нито ще се учат вече на война”. “Хълмът на дома Господен ще се утвърди по-високо от всичките хълмове” /Ис. 2:4,2/ и “световното царство ще стане царство на нашия Господ” /Откр. 11:15/. Тогава човек няма да бъде повреждан, нито погубван на святата планина /Ис.11:9/; стените ще се нарекат спасение и портите – хвала /Ис.60:18/. Всички ще бъдат невинни и неопетнени и ще се обичат един друг, както Христос ги е възлюбил.
Бъди чист от “първия плод” на жетвата, ако и тя още да не е започнала. Обичай ближния си както себе си! Господ Бог да изпълни душата ти с такава любов към всекиго, щото да си готов живота си да дадеш за другите. Нека душата ти постоянно прелива от любов, така че всяко враждебно и несвято движение на ума ти изчезне, докато Господ те повика в Царството на любовта, за да царуваш там с Него от века и довека.