Методизмът и християнското наследство на Англия (Втора част)

Не всички в Църквата се съгласяват с възстановяването на традиционните насоки за църковно устройство и доктрина. Напливът на по-радикално протестантско мислене по време на безвластието на Кромуел заради тенденциите към фанатизъм вдъхва ново желание за  реформа на църковния живот и мислене. Свещениците, които се придържат към богословие, по-радикално от разрешеното от 39-те клаузи на вярата, и чийто брой се увеличава през периода на отделянето в средата на века, сега са притискани да вземат решение – или да се подчинят, или като неконформисти[1] да загубят положението си (бенефициите[2] си). При наличието на голям брой хора, които поддържат традициите на неподчинение (много от тях пълнят пейките и амвоните на официалната църква), идеалът за единство е изпитан както никога преди това. Един от проповедниците, изправен пред епископа на Бристол – Гилбърт Айрънсаид, за да отговаря за своите неконформистки възгледи, е Джон Уестли, прадядо по бащина линия на основателя на методизма. Спорът е записан в “Записки за неконформистите” (The Nonconformists Memorial) на Едуард Калами, едно произведение, което ще стане продължение на мартирологията[3] на Фокс. Уестли е обвинен в нередовно проповядване и нередовно провеждане на богослужения, а също и в липсата на истинско посвещение (ръкополагане). Той се защитава на библейска основа – че е изпратен да проповядва Благата вест (Римляни 10). Заради своите възгледи Уестли е изхвърлен от жилището си и е лишен от средства за прехрана. Останалата част от живота си той прекарва по обичайния за неконформистите начин – по различни амвони и затвори.

         Нарастващата склонност на монарха да изразява публично симпатиите си към Римокатолическата църква не само засилва напрежението между установената религиозна партия и реформаторските такива, но дори прави Парламента неудобен. С възкачването на Джеймс II на престола положението се влошава. Той прави не особено успешен опит да скрие симпатиите си към римокатолицизма – жени се за италианска принцеса; личният му свещеник е католик и той не се опитва да скрие религиозните си предпочитания. Всички опити на Парламента да оспори концепцията за божественото право на Стюартите и да смени краля с по-приемлив монарх са отлагани по различни причини, една от които е неспособността на краля да осигури наследник от мъжки пол. Желанието на Парламента да сложи край на царуването му е ускорено от “чудото” на кралското раждане. За него някои смятат (но как биха могли да го докажат?), че е бебе-временен заместник, донесено отвън. Положението им е вече ясно: или да се изправят пред възможността за продължаването на династията Стюарт от “абсолютни монарси”, което ще ги доведе още по-близо до Рим, или да направят драстична промяна, преди нещата да отидат твърде далеч.

         Парламентът решава да покани протестантската дъщеря на Джеймс ІІ, Мери, да заеме трона и да приеме съпруга си, Уилям  Орански[4], за крал. Това решение създава проблем за Парламента: как да свали крал, който смята, че е поставен на трона по Божия воля, и който има чувството, че той е законът (т.е. поставя себе си над закона и прищевките на Парламента)? Джеймс ІІ решава да не предизвиква армията на Мери и Уилям и когато те прекосяват Ламанша, той бяга във Франция. По този начин спестява доста английска кръв. Във Франция Джеймс ІІ и неговото потомство (синът му Джеймс, познат в дните на Уесли като “старият претендент” – “The Old Pretender”, и внукът му “сладкият принц Чарли” – “Bonnie Prince Charlie”) изчакват възможност за “законно” завръщане на престола.

         Докато тази безкръвна революция от 1688 г. (наречена по-късно от вигите[5] “Славна революция”) решава някои проблеми, тя създава други. Традиционните парламентарни укази, следващи всяка смяна на монарси, подтикват поддръжниците на династията Стюарт към вземането на трудно решение. Епископи и други църковни водачи, които подкрепят Джеймс ІІ (и затова наречени “якобити”), но от които се изисква да подпишат клетва за вярност към новите монарси  под Указа за върховенство, трябва да избират между съвестта и препитанието си. Тези, които са неспособни да се подпишат, са наречени “nonjurors”[6] и губят своята позиция в Църквата и управлението. По начало “nonjurors” представляват голяма част от опозицията на монархията на Мери и Уилям.

         В същото време продължаващото присъствие на неконформистки настроения в страната повдига въпроса как църквата да се справи с различията си. Някои ръководители, характеризирани като свободомислещи (latitudinarians), не смятат, че ортодоксалността на доктрината или единството в литургията трябва да бъде от първостепенна важност. Една група от влиятелни свещеници, известна като платонистите от Кеймбридж, смята, че разумът би могъл да бъде използван като арбитър при различни мнения и че толерантността е желателна в Църквата.

         Обсъждат се две възможности: (1) национална църква, всестранна по природа, която да включва различни богословски мнения под един голям “чадър”- този подход би бил един начин за официално признаване на различията, които съществуват, но с цената на единството; (2) другото мнение е да се запази националната църква, единна в доктрина и литургия, и в същото време по някакъв начин да се позволи други групи да съществуват легално. Много пуритани и консервативни англикани изразяват предпочитание към втория подход, въпреки че не са много съгласни със специфичното съдържание на това единство.

          Все пак, последният подход надделява и е приложен не само с обичайния Указ за единство, но и с Указ за толерантност (1689 г.). Чрез този указ се толерират тези, които не могат да се подпишат под Тридесет и деветте клаузи, неконформистите, предпочитащи да се отделят от официалната църква. Те са толерирани в смисъл, че им е позволено да съществуват легално при определени предписани условия. Такива са: (1) сградите за събранията да бъдат регистрирани пред управата; (2) проповедниците трябва да бъдат лицензирани; (3) богослуженията трябва да се провеждат на регистрираните места, а не по частни домове; (4) римокатолически и унитариански групи не се включват в тези условия (т.е. не им е разрешено да съществуват легално). Много от привилегиите на английските граждани стават зависими от подчинението на доктрината на официалната църква – съгласие с клаузите се изисква от всички, които  постъпват в университет, които заемат държавна служба, които имат офицерски чин в армията, и от всички, които искат да участват в избори.

         Така докато Указът за толерантност дава законно право на съществуване на някои отделили се групи, свободата на доктрината и структурата имат цена. По различни начини значението на неподчинението сега означава лишаване от граждански права. Алтернативите, пред които мнозина се изправят, са ясни – подписване под клаузите или регистриране под указа. Не е чудно, че само на тази основа Уесли яростно ще се противопоставя на тези от неговото движение, които предпочитат да се отделят от Англиканската църква. В “толерантността”, показана към отделилите се от църквата чрез регистрация под Указа за толерантност, има ирония, тъй като по този начин сериозно се ограничава тяхната политическа и религиозна свобода.

Пиетизмът и религиозните общества

         Пуританите често добавяли типична калвинистка загриженост за насърчаване на индивидуално благочестие, което тогава става обичайно за много от неконформистите. Богословското основание на пуританския интерес към морала, разбира се, е твърде различно от обществените нравствени принципи, които просто подчертават необходимостта от това да бъдеш “добър човек” или от “арминианизма” на консервативната група, който набляга на необходимостта от свят живот. И двете ще бъдат обвинени в това, че разчитат на “праведни дела” за  спасение. Калвинистите не подкрепят праведните дела като такива, а по-скоро искат отделни хора да осъзнаят, че се избрани, и да докажат това чрез живота си като човешки отговор на Божията благодат. Последователността (божествено действие, човешки отговор) е важна, въпреки че не винаги се спазва така в общоприетия начин на мислене – пуританите понякога сякаш “доказват” (щом не печелят) спасението си с добрите си дела. Арминианите не отдават някаква особена стойност на “добрите дела”, но подчертават възможността човек да приеме сила от Божията благодат. Първенството на благодатта заема централно място в тяхното схващане, въпреки че намесването на божествено/човешкото сътрудничество кара мнозина да критикуват арминианите за наблягането върху човешкото участие в спасението.

         Противоречията, които се развиват по този въпрос към края на XVII век, довеждат до интересно “наричане с имена”, което е важно за разбирането на името “методист”. През 70-те години на XVII век някои ортодоксални калвинисти започват упорито да пишат срещу арминианите и техния “нов метод” за създаване на богословие, съответно на схващанията им за оправдание и освещение. Хората, които използват този нов (т.е. грешен)  метод, са наричани “нови методисти”. Сред тях са Мойсей Амиралдус, Питър Баро, Ричард Бакстър и Даниел Уилямс. Калвинистките критици (като Йоханес Влак, Теофилус Гейл и Тобиас Крисп) смятат, че арминианското схващане за свободната воля поставя прекалено голямо ударение на: (1) необходимостта от подчинение на Божия закон, дори и под Новия Завет, и води до “неономинианизъм” (нов легализъм); (2) упованието на праведни дела за спасение. Арминианите, от своя страна, смятат калвинисткото схващане за предопределение и избиране за несъвместимо с изискванията за послушание и водещо до “антиномизъм” (антилегализъм) и последваща безнравственост. Термините и имената се използват главно от опозицията, за да обозначават това, което те считат за опасно във вижданията на другите групи; някой трудно би могъл да твърди, че разчита на праведни дела или че е антиномист. Така също и терминът “нов методист” (човек, който използва този нов, грешен метод) е подигравателно название, давано на някои от арминианите от техни богословски опоненти в произведения като “Съдът на езичниците” на Теофилус Гейл (Court of  the Gentiles – 1678 г.) и един анонимен памфлет от “провинциален презвитер”, озаглавен “Война между ангелите на църквите; където са показани принципите на новите методисти по големия въпрос за оправданието” (A War Among the Angels of the Churches; wherein is showed the Principles of the New Methodists in the great Point of Justification) – 1693 г. Противоречията отшумяват в началото на XVIII век, но оставят терминология, с която да бъде означавано проповядването на Уесли в Оксфорд, а то доста точно съвпада с шаблона “нов методист”.

         Въпреки че спорещите страни в тези противоречия усещат, че важните въпроси на вярата са подложени на риск, доводите им, често насочени към богословски дреболии, и методологията им съперничат на средновековната схоластика в нейната строгост. Тази тенденция е изцяло в съгласие с нарастващия рационализъм на века, който разцъфва в различни проявления на научното, философското и религиозното мислене. Спорове между емпиристи и интуитивисти могат да бъдат открити в много припокриващи се области на човешката мисъл: границите на дисциплините не са точно очертани. Появата на деизма[7], който дава виждане за Бог и творението, основано на разума, е съпроводена с разцвет в съвременните научни области. Деисти като Джон Реи и Уилям Дъръм стават пионери в областта на ботаниката и астрономията. Сър Исак Нютон и Джон Лок не виждат противоречие между своите научни или философски наблюдения и религиозните си предположения и заключения. Тези ранни етапи на “просветено” мислене проникват и стават достатъчно влиятелни към края на XVII век, за да изведат за няколко поколения на преден план в религиозните дискусии много философски течения (такива като епистемологията). Всеки сериозен богослов трябва да се занимава с тези въпроси.

         Тази тенденция е съпроводена с нарастващ страх между някои, че увеличаващото се разпространение на рационалната теория, вместо достоверното повтаряне по въпросите на вярата, е причинно свързано с намаляващата очевидност на традиционните морални ценности в обществото. Вместо наличието на богословски различия, съществува възможност за създаване на обединение между пуритани, неконформисти и арминиани по въпросите за подобряване на духовната и морална същност на обществото. Реакцията срещу духовната летаргия и моралната разпуснатост от периода на възстановяване на монархията е съживление, при което се набляга на благочестието и святия живот между малки групи християни, живеещи на село. В много отношения това развитие отразява друго такова в Германия, което дава името на цялото движение – пиетизъм.

         Немският пиетизъм представлява опит за обновяване на Лутеранската църква в Германия чрез връщане към някои от традиционните реформаторски теми. Филип-Якоб Спенър е между първите, които разпространяват програмата на движението. Книгата му, Pia desideria (1675 г.), очертава “шест  желания за благочестие” за църквата. Първо, за да основе живота си на истински авторитет, църквата има нужда да наблегне отново на изучаване на Писанието – това е връщане към реформаторската тема за sola scriptura (Писанието като основен авторитет за християнски живот и мислене). Второ, Спенър предполага, че обновлението на църквата изисква активна ангажираност и загриженост от страна на миряните – един начин за връщане към Лутеровата тема за свещенството на всички вярващи. Трето, много по-голямо внимание трябва да се отдава на евангелския стремеж, отколкото на умението да се води спор. Четвърто, трябва да има практическа насоченост към християнски живот, а не толкова към интелектуална находчивост. Пето, проповядването трябва да бъде насочено към спасението на слушателя, а не само да служи за напътстване и поправяне. И шесто, пастирското обучение трябва да набляга върху развитието на морални и духовни качества в живота на пастира. Тази програма има за цел главно да насочи отново центъра на религиозната чувствителност към сърцето, а не към разума. Немското пиетистко богословие, представено от автори като Спенър, Август Херман Франке и особено Николаус Лудвиг фон Цинцендорф (основател на моравските братя), ще стане известно като “богословие на сърцето”.

                Планът на Спенър за обновление е осъществен чрез малки групи, известни като collegia pietatis – “общества на благочестието” (Франке поставя началото на подобни групи, известни като collegia philobiblia – “общества на обичащите Библията”). Те, разбира се, не са колежи в смисъла, който ние влагаме, на институт за висше образование; те представляват малки групи от миряни, събрани заедно в домове за библейско изучаване и молитва. Общението на християнско израстване, което се реализира там, подсигурява основа, на която тези групи  започват мисия на християнска загриженост – към бедните, невежите, болните, възрастните (подобно на групите под ръководството на Гастон де Ренти във Франция).

         Английският еквивалент на collegia pietatis са религиозните общества. Английските общества водят началото си от втората половина на периода, последвал възстановяването на монархията. Тогава английското общество е измъчвано от последиците от скорошната си среща с политизираните пуритани. Ефектът на националния стон на облекчение, който съпровожда завръщането на династията Стюарт, изглежда прониква в живота на нацията дори отвъд границите на политическото ниво. Връщането на принципите от Решението на Елизабет носи със себе си отмерено отвращение от фанатизма и морала (също и политическия) на пуританската общност. За две десетилетия изтощаващият ефект от тази тенденция върху моралната същност на нацията се наблюдава с тревога от Антъни Хорнек и други английски пиетисти. Те виждат нарастването на аморалността и безверието като криза, която трябва да бъде преодоляна чрез обновление в религиозния живот на Църквата. Организацията на загрижените хора в религиозни общества в Англия следва някои от основните модели, видими в определени пиетистки и мистични тенденции на континента по това време. Такива европейски модели, каквито може би са пренесени на британска почва, все пак са трансформирани при приспособяването им към живота и мисленето на Англиканската църква.

         Основани от Антъни Хорнек през 1670 година, религиозните общества представляват малки групи от миряни, които представят почти спонтанна смесица от принципи, основани на религията, и склонност към молитви с ревност за поддържане на “истинска святост на сърце и живот”. Този разцъфтяващ пиетизъм ярко контрастира с настроението на века. Обществата и реформаторският им дух са в повечето случаи прикрепени към Англиканската църква чрез правила, които определят, че всяка местна група е под ръководството на “благочестив и учен богослов от църквата”(Legg, 292). За  двадесет години тази форма на религиозна организация се утвърждава в църквата като жизнено изражение на християнско благочестие и социална загриженост. Около началото на XVIII век движението предизвиква създаването на централизирани организации като “Общество за поддържане на християнското знание” (Society for Promoting Christian Knowledge, SPCK), които на свой ред стават модели (и източник на насърчение) за местните общества из цялата държава. Самюел Уесли, енорийски свещеник в епархията Епуърт, се включва в движението. И фактът,  че синът му Джон става член-кореспондент на SPCK, има връзка с корените на хората, наречени методисти.

         Тези религиозни общества атакуват проблема с аморалността на лична и индивидуална основа. Това не е програма за реформиране на Англия с един голям удар. Подходът е да се работи за промяна на обществото, като се променя по един човек. Те работят първо с тези, за които изглежда да има някаква надежда за морално подобрение. Методът за това усилие е основан на развитието на живот на лично благочестие. Движението не е белязано от евангелски стремеж да се приведат голям брой хора в обществата. Подходът им е насочен по-скоро към качеството, отколкото към количеството, и е основан на процеса на възпитание, а не на обръщане. В много отношения програмата на религиозните общества наподобява развитието на мирянския “трети орден” в Римокатолическата църква.

         Целта, която обществата отстояват, е “истинска святост на сърце и живот”. До този момент събиранията са предназначени главно за взаимно насърчение в развитието на благочестие, основано на изучаване на Библията и други дела на божественост, и за оказване на подкрепа при поддържането на живот на лична святост и морал. Правилата на едно общество представляват списък от определени задължения (и библейски цитати). Членовете на обществото би трябвало да ги направят “свое сериозно задължение, като водителство към свят живот”, включващ следното:

         2. Да се молят често, всеки ден, като помнят постоянната си зависимост от Бога, и в духовни, и във временни неща. I Солунци 5:17

            3. Да участват в Господната вечеря поне веднъж в месеца, ако не са възпрени от  разумна пречка. I Коринтяни 11:26; Лука 22:19

            4. Да показват кротост и смирение. Матей 11:29

            6. Да привикват към святи мисли на всяко място. Псалми 2,3

            10. Да отбягват всички предвидими прояви на зло, като лоша компания, познати изкушения и др. І Солунци 5:22

            12. Да изпитват себе си всяка нощ, какво добро или зло са извършили през изминалия ден. ІІ Коринтяни 13:5

            13. Да постят скрито поне веднъж в месеца (особено при доближаване до Господна трапеза), когато им е възможно; или да се лишат от някое  ядене, когато им е удобно. Матей 6:16; Лука 5:35

            14. Да умъртвяват плътта с нейните склонности и похот. Галатяни 5:19,24.

            16. Да отбягват духовната гордост и всички последствия от нея, като ругаене, гняв, раздразнителност, нетърпеливост към раздразнения и др.

            18. Да четат често благочестиви книги, за да се образоват.

1. Да бъдат постоянно в съзнание за голямото задължение на това религиозно занимание и да се обхождат предпазливо, така че никой да не бъде засегнат или обезсърчен от това, което виждат в него, нито да бъде даден повод да се говори с укор за това. (М&М, 38).

Общението в обществото не само подкрепя християнското израстване, но възпитава и дисциплина – тези, които не се обхождат порядъчно, са съветвани тайно от един или двама от членовете на обществото; ако е необходимо, са порицавани от цялото общество. Тази склонност за порицаване на неморалността се разпростира и в публичното пространство, извън границите на малкото общество. Всеки член на обществото “Крипългейт”[8] трябва да бъде готов да прави това, което е целесъобразно “за наказване на общественото невежество”.

На тази твърде особена основа обществата се опитват в малка степен да разпространят влиянието си в английското общество. Мотивацията на техните усилия е съзнателно обмислена – никога за “обществена похвала или с умисъл към някой човек”. По-скоро техните действия трябва да идват от “чиста любов към Бога и милосърдие към човешките души” (Legg, 312).

Религиозните общества насърчават и определени благотворителни каузи, за които някои от членовете на обществата даряват редовно, в зависимост от възможностите си. Това не е израз на филантропия в общия хуманитарен смисъл на думата, но по-скоро разпределяне на средства за по-тясно подкрепяне на целите и намеренията на обществата. Техните благотворителни занимания са естествена последица от загрижеността, която членовете на обществата проявяват един към друг. Проява на загриженост е например посещаването на болни. В доста ранен етап от своето развитие обществата започват да показват специален интерес към нуждите на бедните и тези в трудно положение. Те дават храна и пари на нуждаещите се, посещават болните и затворниците, обучават децата на нещастните.

При работата си с бедните религиозните общества възнамеряват не толкова да повишат стандарта на живот, колкото да подобрят живота в духовен и морален смисъл. Мнозина гледат на невежеството и бедността на появяващите се низши класи в Англия по това време като на главни фактори, допринасящи за нарастващата аморалност и порок. Религиозните общества, в опитите си да подобрят ситуацията, смятат за необходимо да заемат примирителна позиция, като подкрепят програми за развитието на благотворителни училища. Те показват много внимателно, че тези училища не сеят семена на негодувание и недоволство, напротив – те са създадени да “обучават [бедните] много внимателно в задълженията на слугите и в подчинение на високопоставените.” Приютите за бедни, създадени в много градове като средство за подпомагане на бедните, наблягат и на работата, и на образованието. Те са така организирани, че “следващото поколение хора от низшите класи да бъде по-добро”. В тази светлина децата на бедните “вместо да бъдат отглеждани в безверие и порок и приучвани да водят окаян и скитнически живот, са учени на страх от Бога, на добродетелни навици, на труд и по този начин стават полезни за страната.”

Като добавка към тези програми за грижи, благополучие и образование религиозните общества насърчават към бдителност в съблюдаването на личен и обществен морал. За тази цел се създава Общество за реформиране на нравите (Society for the Reformation of Manners, SRM) през 1691 г. Ангажирано с морала между съседи, обществото е предназначено да насърчава и подпомага мировите съдии при изпълняването на задълженията им в подкрепянето на закони, отнасящи се до морални престъпления, особено “богохулство и разврат”. Тези цели се постигат с помощта на членове на обществото, които действат като тайни информатори и свидетелстват срещу нарушителите. Този отрицателен подход на Обществото (особено използването на информатори) цели да предизвика упрек към организацията от няколко квартала, които по-късно допринасят за намаляването на влиянието на религиозните общества след тридесетте години на XVIII век.

Целта на програмата на SPCK (1698 г.) и на групата, нейна посестрима – “Общество за разпространение на Евангелието” (Society for Propagation of the Gospel, SPG), 1701 г., е по-специфична от общата цел на религиозните общества да насърчават  членовете  си да живеят свят живот. SPCK се опитва да атакува това, което счита за корен на проблема (невежеството), чрез развиването на канали за образоване на обществото в християнските принципи. Силата на програмата е и в качествата на благотворителност, добродетел и благочестие, качества, които характеризират и религиозните общества. Но в програмата на SPCK главното е насърчаване на създаването на благотворителни училища за обучаване на бедните, подкрепяне на разпространението на заемни библиотеки, посещаването на затвори за обучение на обитателите им и разпространяването на религиозни книги сред тях. С тази цел Обществото започва широка издателска програма. Разпространението на “благочестиви книги и катехизиси” сред обществото, особено сред бедните, е пламенно подкрепяно като средство за довеждането “на простолюдието до истинското познание за Бог, до съзнание за важността на религията и загриженост за тяхното вечно благоденствие”. През първите три години от съществуването на обществото ръководителите му пресмятат, че са раздали почти един милион книги от най-различен вид – Библии, молитвеници, катехизиси, Тълкувания на Тайнството[9] и множество практични и религиозни книги (включващи и тези книги от техния каталог, които носят подзаглавието “Антикатолицизъм”). Разходите по тази програма са за сметка на редовните дарения на постоянните членове на обществото (наречени по-късно “абонати”). Програмата се подкрепя и от дарения от симпатизанти на обществото и от член-кореспонденти от провинцията.

Като добавка към издателското начинание SPCK подкрепя  и нарастващото мисионерско движение. Те не само са първите, които оказват подкрепа при узаконяването на SPG, но независимо от това подкрепят отделни мисионерски проекти с пари, книги и др. От самото начало SPCK подпомагат мисионерската работа в “Полетата” на Америка. През 1732 г. Обществото оказва помощ на преследваните залцбургчани[10] в Германия и за транспортирането им до колонията в Джорджия, Америка.

Програмата на SPCK продължава да процъфтява въпреки замирането на дейността на религиозните общества през втората четвърт на XVIII век. Въпреки че SPCK води началото си от движението на религиозните общества, външното доверие към програмата му довежда до неговото развитие отвъд елитарните тенденции на другите общества. Неговите издателски интереси и образователни усилия в благотворителните училища и на мисионерското поле поставят основата на служене и подкрепа на обществеността, което насърчава по-нататъшната подкрепа и развитие на SPCK като важна институция в живота на Великобритания.