Методизмът и християнското наследство в Англия (първа част)

Откъс от книгата “Уесли и хората, наречени методисти” на Ричард Хайценратер

Джон Уесли, университетският преподавател, често изминавал осемте мили от университета до селцето Стантън Харкорт, за да проповядва вместо местния викарий, неговия приятел Джон Гамболд. Той едва ли можел да предвиди, че  проповядването в тази тиха пасторална обстановка  по-късно ще се възприеме като ясно сливане на сили, съсредоточили се и намерили израз в самия Уесли и в методисткото движение, чието начало той поставя през втората четвърт на XVIII век. Но един от тези случаи все пак ни представя удивителна историческа картина, изразяваща голяма част от същността и енергията на източниците на методисткото съживление.

          В един късен пролетен ден през 1738 година, когато Уесли проповядва “Спасение чрез вяра” в тази малка селска църква, миналото, настоящето и бъдещето на английската религия си дават среща в любопитна смесица от сили. Дългият път на английската църковна история среща силата на нова загриженост за обновление както на отделната личност, така и на институцията, а потвърдената увереност на вяра – силата на личната опитност. Една институция, изградена от и за господстващата върхушка, се изправя пред загрижеността за душите и телата на лишените от граждански права  (угнетените). Въпреки че домакинът и неговият гост вече са известни като методисти, никой от малкото общество в тази неделна сутрин в Стантън Харкорт не би могъл да знае, че Гамболд, свещеникът-домакин, всъщност ще стане моравски епископ и че Уесли, гостуващият проповедник, скоро след това ще ръководи евангелско съживление, което още през земния му живот ще се разпростре  през земите дори и отвъд океана и ще се превърне в трансатлантическо движение.

         Сравнително запазена в селския резерват на Оксфордшър, църквата от ХІ век – Свети Майкъл в Стантън Харкорт, пази в самия си камък и хоросан традициите на римокатолическите си основатели. Все пак, уединението не е било способно да съхрани вярата на членовете или корпуса на сградата от иконоборческия стремеж на англиканските и пуританските реформатори – резбите в дървото, камъкът или месингът са  останали по-непокътнати от витражите или римската вяра на средновековните  покровители. Дървената преграда, която отделяла мястото на хора от останалата част на църквата, е все още на мястото си, както по времето на Уесли. Това е най-старата запазена такава преграда в Англия, реликва на средновековния католицизъм от ХІІІ век. Но каменните резби пазят във вдлъбнатините си и в липсващите си орнаменти следи от разрушителния дух, типичен за реформаторите от времето на Хенри VIII. Много от внушителните украшения са останали непокътнати, но случайни врязвания в камъка и липсващите медни нитове живо напомнят за бунтовниците на Кромуел, които ги считали за по-подходящи за куршуми, отколкото за направата на гробници. Средновековните витражи вече ги няма. Те са  невъзвратима жертва на няколко поколения реформатори от ХVІ и ХVІІ век. Тези реформатори изразяват типичната протестантска промяна в духовната и естетичната чувствителност, отдалечена от представителното и мистичното.

         Когато Уесли изкачва стъпалата към амвона на църквата Свети Майкъл на 11 юни 1738 година, тези видими спомени на историята на неговата църква са пред очите му – знаци на силата и славата, бурята и напрежението, триумфа и падението, които Англиканската църква  изпитва векове наред и в които самият Уесли участва през своето пътуване на вяра. Здраво вкореняване в ранната християнска традиция, съзерцателна духовност, типична за средновековните пиетисти, необременена привързаност към Англиканската църква, морално убеждение, извлечено от пуританския етос – всичко това оставя своя отпечатък  върху разума и сърцето на Уесли, както върху корпуса на църквата Свети Майкъл.

         Идеите и силите, които дават форма и насока на ранния методизъм, са и израз на катаклизмите на Реформаторска Англия през ХVІ и ХVІІ век. За да разберем методисткото движение, ние трябва първо да пресеем почвата, която му е дала живот, да потърсим семената, от които е покълнало, и да отбележим източниците, които са го поддържали и подхранвали.

Английската реформация: От църквата в Англия към Църквата на Англия

           Англия е посветена в християнството през VI век от Свети Августин от Кентърбъри. Той иска да покръсти саксонския крал Етълбърт, чиято съпруга, кралица Берта, е християнка. Оттогава английските монарси играят важна роля в религиозните дела на Британските острови. Допирните точки между политиката и религията без съмнение не са без търкания. Противоречията на Томас Бекет с Хенри II, компромисът на  Анселм при спора за правомощията на монарсите, проповедта на Джон Бол срещу Ричард II и много други инциденти свидетелстват за продължаващото напрежение между Църква и Корона. През по-голямата част от английската история съществената връзка между тях изглежда и за двете страни, ако не божествено помазана, то някак си необходима и естествена.

         Влиянието на Римската църква, наследството на средновековна Англия, оставено от Августин, среща много изпитания в земите на север от Ламанша. През феодалния период монархията оспорва папските прерогативи за ръкополагане на английски епископи (които всъщност са васали на монарсите); в ранните дни на Парламента протекционистките (ако не ксенофобските) тенденции завършват с няколко указа,  ограничаващи властта или апелите на чужди сили като папската; пробуждащото се национално самосъзнание, което от самото си начало е антифренско, кара Джон Уиклиф да обяви Библията за власт, алтернативна на папската, а папата по това време (през по-голямата част на ХІV век) е под френско влияние.  Островен дух обхваща  съзнанието на  развиващата се английска нация. Не е странно, че сър Томас Мор ще опише по-късно в “Утопия” идеалното общество като островно царство. Не е изненадващо и че англичаните, естествените граници на тяхното съзнание, определени отчасти от неизменната брегова линия (никога на разстояние по-голямо от 75 мили), както и тяхната развиваща се национална идентичност, съсредоточена в голяма степен в тяхната монархия, в крайна сметка ще създадат официална църква, безочливо националистична, законно съсредоточена в монархията и силно антипапски настроена.

         Монархията е централна фигура в английската история поне през ХVІІІ век. Това може би е най-ясната част от периода на  Английската реформация, времето на Хенри VIII, Едуард VI, Мери I и Елизабет I. Въпреки че религиозните реформатори печелят някаква слава с идеите и програмите си, особено тези на континента, изпълнението на реформите им до голяма степен зависи от  желанията и прищевките на политическите сили. В много области като Германия, Франция и Англия съдбата на реформаторските движения зависи от положителните и отрицателни склонности на отделни монарси и принцове. Реформацията в Англия преминава през етапи, определяни до голяма степен от отношението на монарсите, оформено  донякъде от съветите на  придворните  и затвърждавано чрез указ на Парламента.

         Хенри VIII предприема първата важна стъпка – отделянето на английската църква от Римската църква и установяването й под властта на монарха. Серия лични и политически проблеми променят позицията на Хенри – от “Защитник на вярата”, подкрепящ папството срещу статиите на Лутер (в Assertion of the Seven Sacraments; “Подкрепа на седемте тайнства, 1521 г.), в положение (десетилетие по-късно) на  обявяващ себе си за глава на Англиканската църква. Парламентът на Реформацията (1532-35 г.) учредява ерастианска[1] форма на управление, т.е. обявява Хенри VIII за глава и на църквата, и на държавата (чрез Указ за върховенството) и установява Англиканската църква като  официална в държавата и неразделна част от политическата структура. Тези действия определят границите на властта за в бъдеще – всички въпроси, свързани с църковната доктрина, структура и политика, трябва да минават през Парламента. Като добавка към тези стъпки, които осигуряват независимостта на английската църква, Парламентът (насърчаван и ръководен от съветника на Хенри, Томас Кромуел) дава израз на антипапското отношение, като потвърждава забраната на ранния парламент за намеса в английските дела на външни сили, към които очевидно се отнася и папският престол.

         Богословски погледнато, църквата на Хенри не е “протестантска” в лутерански или калвинистки смисъл. Първото официално изложение на английската вяра, “Десет клаузи на вярата” (1536 г.), представлява съвсем кратко изложение на традиционните вярвания, изключващи типично протестантските предразсъдъци за транссубстанцията[2], безбрачието на духовенството и т.н.

Двете най-забележителни промени при преминаването от църква в Англия към църква на Англия са устройството  и  литургията – монархът, а не папата сега е глава на Църквата и богослуженията трябва да се водят на английски, а не на латински език.  Една ревизия на доктриналната система през 1539 г., “Шест клаузи на вярата”, отразява още по-консервативна склонност в църквата на Хенри VIII. Тя потвърждава доктрината за транссубстанцията и уверява в нуждата от безбрачие на свещениците.

         Сотериологичните[3] доктрини като оправдание, добри дела, благодат и др., така както са публикувани в “Книга на Царя” (King’s Book,1543 г.), са типични за мирните споразумения, достигнати от  протестанти и римокатолици при разговорите през 1539-41 г. на континента (напр. Книга – Регенсбург, Regensburg Book).

         Ранните опити за формулиране на доктрина са преработени и разпространени от най-близкия религиозен съветник на Хенри, архиепископ Томас Кранмър, в края на царуването на монарха. Първата му важна стъпка е публикуването на сборник с проповеди, които да представят на духовенството модели за правилен богословски коментар. Първата “Книга с проповеди” (Book of Homilie, 1546 г.) съдържа 21 проповеди, които да бъдат четени от амвоните, за да е сигурно, че хората при всички случаи чуват солидна интерпретация на ортодоксалните доктрини, без да се гледа на проповедническата и доктриналната некомпетентност на местния енорийски свещеник и неговия помощник.

         По време на царуването на Едуард VI влиянието на континенталните реформатори става по-забележително и в кралския двор, и в провинцията. Самият Кранмър не остава недокоснат от това развитие. През 1532 г. той се жени тайно за Маргарет Осиандър, племенница на лутеранския реформатор Андреас Осиандър, и довежда в Англия някои богослови от континента, предимно калвинисти, значително миролюбиви. Това са богослови като Мартин Бюсер и Петер Мартър. Следващото произведение на архиепископа е официалният молитвеник на църквата – “Книга за обща молитва” (Вооk of Common Prayer – BCP, 1549 г., преработена през 1552 г.). Чрез указ на Парламента ВСР (Молитвеникът) става  официална литургия на официалната църква. Кранмър също подпомага преработката на доктриналното изложение, “Четиридесет и двете клаузи на вярата”, които са по-протестантски от всички предишни английски стандарти за правоверност. Калвинистките тенденции в клаузите могат да бъдат забелязани в поддържането на теорията за предопределението като установено от Бог преди падението и в ясното противопоставяне на отделянето на добрите дела от истинската вяра в Христос. Тези клаузи получават кралско одобрение през юни 1553 г., по-малко от месец преди смъртта на Едуард VI  и възкачването на Мери I на престола.

         Като резултат от историята и същността си Англиканската църква щяла да продължи да поддържа позиция някъде между  по-радикалните възгледи на континенталното протестантство и по-традиционните възгледи на римокатолическата църква. Царуването на Мери наистина е твърде кратко, за да доведе до постоянното завръщане на римокатолицизма в Англия. Зародилото се по време на царуването на Едуард протестантство, върхова точка  в двадесетте години на бавни религиозни промени в Англия, изглежда се разпространява достатъчно, за да осигури масов протест срещу програмата на Мери за религиозна промяна, осъществена, както обикновено, с укази на  Парламента. Дори решителните й мерки срещу опозицията чрез традиционните методи, които по-рано баща й, а по-късно и сестра й използват, в крайна сметка се обръщат срещу нея. Хората, които тя изпраща в изгнание поради протестантските им наклонности, се връщат в Англия след смъртта й с реформаторски дух, който прозира дори в църквата на Хенри нуждата от по-нататъшни реформи. И екзекуцията на тези, които остават в Англия, служи не само за затвърдяване на опозицията срещу нея в дните на царуването й, а също и за да й осигури злочестото наследство – прозвището “кървавата Мери”. По-специално изгарянето на тримата епископи /Кранмър, Латимър и Ридли/ запазва неизгасващата искра на антикатолическия дух, искра, разпалвана от статиите и творбите на Джон Фокс, Томас Картрайт и други.

         Ненавременната смърт на Мери, която няма наследници, оставя трона на сестра й Елизабет, чийто политически такт и религиозни наклонности (или липсата на такива) водят до Решението на Елизабет – серия парламентарни укази (1559 г.), които още веднъж определят природата и връзката на Английската корона и Църквата. Желанието на Елизабет е да върне часовника назад до времето на баща си, Хенри VIII. Но ходът на времето и събитията няма да позволи това. С годините историята става свидетел на издигането на Калвин в Женева и преразглеждането на доктрината на Римската църква в Трент. Елизабет смята за необходимо да се конфронтира и с двете реалности в собствената си страна – установената отново по времето на сестра ú католическа вяра  и възродения калвинизъм  на завръщащите се заточеници на Мери. Последните носят със себе си две книги, които ще влияят на англоговорящия свят поколения наред – “Книга на мъчениците” на Фокс и Женевската Библия (Book of Martyrs and Geneva Bible).

         Първата описва мъченичеството на преследваните от Мери I в стила на житиеписната традиция. Явният антикатолически тон на книгата е изразен в заключението на разказа за бременна жена, която била изгорена на клада. Както било в утробата ú, детето внезапно пламнало в огъня, първо за да бъде спасено, но след това – да бъде хвърлено в огъня отново; “за да стане”, както се изразява Фокс, “неизброим броят на невинните жертви, които със смъртта си показват Иродовата жестокост на това безочливо поколение католически мъчители”. Широката популярност на творбата на Фокс е в голяма степен отговорна за вграждането на трепкащо антикатолическо отношение в английското съзнание.

         Заточениците на Мери се връщат, носейки Женевската Библия като наръчник за църковна реформа. Женевската Библия (или “Breeches”) е малка по размер в сравнение с изданията на официалната епископска Библия. Отпечатана е с ясен римски шрифт, а не с тежките черни букви на предните английски Библии; със стихове, номерирани за удобство. Тя е считана не само за източник на библейско изучаване и протестантска (антикатолическа) богословска интерпретация, а също, в светлината на калвинистките разбирания, за наръчник за църковна реформа. Завръщащите се заточеници решават още от мястото на своето изгнание, че Англиканската църква, дори във вида си от времето на Хенри или Едуард, се нуждае от по-нататъшна реформа, за да се освободи от римските си склонности. Затова английските калвинисти, станали известни като “пуритани”[4], работят, за да прокарат реформи, които да прочистят Църквата от небиблейската й поквара. Те не виждат библейска обосновка на неща като специалните одежди на свещениците и  намесата на архиепископи (още повече на монарси) в управлението на църквата.

         Задачата на Решението на Елизабет е да установи балансиран подход, който да защити националната църква, формирана (ако не изцяло “реформирана”) при Хенри, от традиционните “католически” претенции на Рим, от една страна, и от по-радикалните реформаторски тенденции на пуританите, от друга. Това състояние е наречено via media (“среден път” или златна среда) между Рим и Женева. Ролята на Елизабет в този процес не се определя  толкова от лични религиозни чувства, ако въобще тя има такива, колкото от политическата й проницателност; в решаването на тези въпроси, както в повечето, тя е изцяло под влияние на  политиката. Загрижена е да установи стабилност на своето царуване, което следва вълненията при царуването на сестра й. Една обединена държава се нуждае от установен ред в църквата.

         Парламентарните мерки, които разрешават църковния въпрос при Елизабет, използват като основа църквата при Хенри и  определят структурата на църквата в Англия за поколения напред. Нов Указ за върховенството (1559 г.) признава Елизабет като глава на държавата и “Върховен владетел” на църквата – внимателно подбрани  думи, които показват оценяването на проблемите, с които Хенри се среща, като се обявява  за “глава”  на църквата (в светлината на Ефесяни 5:23 и Колосяни 1:18). Указът за единство (1559 г.) определя стандартите за литургия и доктрината. Той изисква Книгата за обща молитва да се използва в църквата, свещениците и другите служебни лица да спазват доктрината, дадена в “Тридесет и деветте клаузи на вярата”, и осигурява стандартно изложение на приетите учения в разширената “Книга с проповеди” (тя трябва да се чете редовно от амвоните в страната). Тези три основни източника на библейска идентичност излизат първоначално изпод перото на Томас Кранмър, десетилетие по-рано; Книгата за обща молитва и Клаузите са всъщност преработка на Молитвеника и Клаузите от времето на Едуард, а броят на проповедите е удвоен в сравнение с първото издание от 1546 г.

Нито пуританите, нито римокатолиците са впечатлени от това развитие. Броят на пуританите се увеличава (те се завръщат от континента и печелят привърженици). Те протестират против политическата и богословска структура, наложени от Елизабет и нейните съветници. Протестите достигат върховата си точка при полемиките през 1570 г. и 1580 г. по въпросите за литургията, епископския сан и доктрината (Томас Картрайт, Уолтър Стрикланд, Памфлетите от Марпрелит /the Marprelate Tracts/ и др.). Папа Пий V отлъчва Елизабет от църквата през 1570 г., призовавайки нейните поданици  да я детронират. Това подтиква  англичаните-римокатолици да избират между лоялността към кралицата (а това означава отричане на папската власт) и подчинението на папата  (т.е. предателство спрямо Англия).

         Въпреки тези напрежения Ричард Хукър решава да напише изложение на църковната структура и доктрина в една творба, която се превръща в точно описание на Решението на Елизабет, “За законите за църковното управление” (Of The Laws of Ecclesiastical Polity) – 1595 г. В тази творба Хукър първо повдига важния въпрос какви трябва да бъдат властите, за да отговорят на основните въпроси за църковната структура и мисъл.  Неговият отговор, съзнателно движещ се по линията между полюсите на тогавашното мислене (за да стане модел на междинното положение, традицията via media на Англиканската църква),  съдържа три части: (1) Светото Писание (но не както го използват пуританите)  представлява основен източник на истина и основно средство за проверка на християнската честност. То не трябва да се използва така, както пуританите го използват, като solа scriptura (само Писанието) – Светото Писание не е наръчник, който дава отговори на всички въпроси, отговори, които да се спазват буквално: да правиш всичко,  записано там, и да пропускаш всичко, което не е записано. Той смята, че Светото писание трябва да се интерпретира в своята цялост и че то може да дава насоки за мислене и действие във всички области. (2) Преданието (но не както е използвано от римокатолиците) дава поглед към живота и мисленето през ранните векове на християнството, най-близко е до чистотата на апостолското свидетелство и най-годно да даде автентично отражение и изложение на библейското свидетелство. Преданието не трябва да бъде почитано наравно със Светото Писание (както съборът в Трент е постановил). То трябва с всички средства да бъде ограничено до първите няколко века на християнството и от него да се изключат “нововъведенията” на  Средновековната църква. Хукър вижда в  преданието ранно достоверно обяснение на библейските истини. (3) Разумът (но не както го разбират платониците) осигурява средството, чрез което Светото Писание и преданието могат да бъдат наблюдавани и разбирани от мислещите човеци – откритата истина може понякога да бъде над разума, но никога не може да противоречи на разума. Хукър  иска да различи връзките между откровение и разум като източници на истина, за да развие доктрини, които са правдоподобни и убедителни.                                                                                                                                   

         Описанието, което Хукър дава на богословието и структурата на църквата, става категорично очертание и защита на via media на решението на Елизабет за поколения напред. През XVIII век Хукър е класически авторитетен източник. В “Съвети към младия свещеник” (Advice to a Young Clergyman) – 1735 г. – Самюел Уесли[1] изказва мнение, че всеки амбициозен свещеник трябва да познава много добре Хукър. Разбиранията на Джон Уесли за достоверност дължат много на възгледите на Хукър, които са широко разпространени по онова време. Споровете между католици и калвинисти, към които Хукър се обръща, скоро са потиснати от нарастващия антагонизъм между пуритани и арминиани – диспут, който първо започва в Холандия и Белгия в началото на XVII век като пререкания между калвинисти.

         В края на XVI век Якоб Арминий (1560-1609 г.) оспорва калвинисткото богословие, което се развива под влиянието на Теодор Беза и други, които отдават особено значение на божествения детерминизъм[2]. Твърдението на Калвин се основава на схващането, че Бог е суверен. Това означава, че Бог е вездесъщ, всемощен, всезнаещ и освен това притежава и други атрибути на пълновластие и контрол. Арминий, от друга страна, счита, че прекаленото внимание, което се обръща на върховната власт на Бога, разрушава това, което той смята за същност на човешкия избор – как може да се говори за човешка отговорност в един предопределен свят? За да потвърди съществуването на  свободната воля, без да отрича божествения суверенитет, Арминий предполага, че хората наистина правят свободен избор и Бог, макар и да не решава вместо тях, знае какво ще се случи напред във времето. По този начин божественото предузнание измества божествения детерминизъм като основа на Божието суверенно отношение към творението и човечеството. Спорът в основата си може да изглежда като  крепящ се на противоположни възгледи за Божията същност (въпроса дали причиняването е сигурно следствие от пълновластието), но за традиционните  калвинисти въпросът е насочен към влиянието на това схващане върху разбиранията за природата на процеса на спасението и ролята на човечеството в него. Твърдението за свободната воля, свързано с проблема за спасението, изглежда означава, че хората със своята собствена свободна воля могат да направят нещо, с което да постигнат спасението си.  Бойният вик на реформаторите е “sola gratia и sola fide” – само по Божия благодат сме спасени и спасението се постига само чрез вяра. И двамата – и Лутер, и Калвин приемат предопределението като основно вярване: Бог избира тези, на които ще бъде дадено спасението, и човек не може да направи нищо, за да спечели този дар – единственото възможно човешко действие е за тези, които са били избрани, и това е да отговорят с вяра. Арминий оспорва това виждане, което означава, че Христос е умрял само за избраните; неговото схващане за “универсално изкупление” (Христос е умрял за всички)  насочва въпроса към свободната воля – тези, които изберат да отговорят с вяра и приемат дара на Божията благодат, ще бъдат спасени.

         Твърдолинейните калвинисти обявяват, че арминианското допускане относно свободната воля и човешките действия е друга форма на полупелагианските[3] “праведни дела”. Арминий, разбира се, никога не е твърдял, че хората са спасени чрез решенията, работата си или други човешки действия. Но заплахата за традиционните калвинистки възгледи за Бог, човечеството и спасението, видяна в разпростиращите се възгледи на Арминий, е достатъчна, за да доведе до Синода в Дорт (1619 г.),  в Холандия, който трябва да разреши тези въпроси. Арминий вече не е между живите; неговите последователи (ремонстрантите – отцепници от учението на Калвин) губят във всяко отношение. Решенията на Синода, определящи и затвърждаващи “православния” калвинизъм в каноните на Дорт, често се обобщават с акронима TULIP (Total depravity, Unconditional election, Limited atonement, Irresistible grace, Perseverance of the saints – Пълна греховност, Безусловно предопределение, Ограничено изкупление, Неустоима благодат, Постоянство на светиите). Първата точка, основана на доктрината за първородния грях, арминианите ще приемат без проблем, но останалите четири, подкрепящи предопределението, ще бъдат атакувани в следващите години от всеки, който не може да приеме “ужасните закони” на предопределението. Тези, които избират да се противопоставят на предопределението или които подкрепят свободната воля или поддържат възгледа за универсално изкупление, тези, които наблягат на човешката отговорност, са наречени от калвинистките си опоненти “арминиани”, без значение дали поддържат богословска позиция, сходна с тази на Якоб Арминий. Термините “полупелагиански” и “праведни дела” не са самоописание на която и да е група, а обвинения, винаги скалъпвани от някой опонент (никой не използва названието еретик). Такъв е и случаят с термина “арминианин”. От друга страна, калвинистите и лутераните често са наричани от своите опоненти “солафидиани” и “антиномисти” – хора, които поддържат sola fide[4] до крайност и които чрез радикалната си опозиция  на легализма[5] насърчават морална разпуснатост (солафидианите и антиномистите поддържат учението, че само вярата е достатъчна за спасението на душата – бел. пр.). Тогава е лесно да се види как всеки, който подкрепя дисциплинирания християнски живот, необходимостта от свят живот, важността на обръщането, рискува да бъде наречен арминианин, особено от калвинистите.

         Очаква се в Англиканската църква този конфликт да възникне между калвинисти (особено пуритани) и висшата църковна клика. В светлината на англокатолицизма на XVII век тя изглежда продължава полупелагианската линия на средновековния римокатолицизъм, който в протестантството получава името “арминианизъм”. В началото на века Джеймс I и Чарлз I (и особено архиепископът, когото Чарлз назначава, Уилям Лоуд) са център на атаките на пуританите. Джеймс се надява при преместването си от Шотландия да избегне недоволството на калвинистите (в Шотландия – презвитерианци) – натрапчива съпротива на майка му, Мария Стюарт, и на самия него, но в английските пуритани открива нова разновидност на същата заплаха. Джеймс би предпочел да ги потисне, но вместо това прави опит за богословски диалог (напр. Конференцията в Хамптън Корт). Най-осезаемият резултат от тези сблъсъци е новата версия на Библията, отдавна желана от пуританите, които поддържат упорито женевската версия. Новата авторизирана версия (“King James”) от 1611 г. помага за умиротворяването на калвинистите за известно време. Бавното приобщаване на Джеймс и неговия син, Чарлз I, към Римокатолическата църква довежда до засилваща се бурна съпротива от страна на по-радикални протестанти като пуританите.

         В крайна сметка, Чарлз I става първата жертва на политическото и религиозно напрежение, което нарушава за известно време златната среда, наложена от Елизабет. Успешните военни действия на антироялистката армия, сформирана от Парламента (където пуританите са мнозинство), довежда до падането на монархията. Заедно с нея пада и Англиканската църква. По ирония на съдбата краят за Чарлз настъпва в залата за празненства в Уайтхол. Тогава той крачи към смъртта си под изрисуваните от Рубенс тавани, изобразяващи “Апотеоза на крал Джеймс I”, неговия баща, чиято политика той продължил. В лицето на жадна за мъст тълпа Чарлз посреща смъртта с такава готовност и достойнство, че 10 години по-късно, след десет години без монархия и официална църква, дори революционните сили, които съставляват Парламента, осъзнават, че Англия би била по-добре при старата система на управление, отколкото в условията на политическа и религиозна  несигурност, каквато Оливър Кромуел опитва да наложи (и която синът му, Ричард, не би могъл да контролира). Религиозната свобода довежда, според вижданията на все повече хора, до надигането на религиозен фанатизъм – страната се изпълва с всевъзможни религиозни групи: презвитерианци, баптисти, конгрешани, квакери … С тенденциите си към ексцентричност в религиозното изразяване те са твърде странно явление за междинното положение, което традиционната английска църква заема.

         Възстановяването на монархията при Чарлз II (поканен на трона от Парламента!) означава и възстановяване на Църквата. Монархията на Стюартите, съзнателно утвърдена чрез “божествено право”, следва традицията за себеутвърждаване чрез поредица укази на парламента, които включват обичайния Указ за върховенството и Указ за единството. Литургията и доктрината на Англиканската църква са потвърдени още веднъж: Книгата за обща молитва е авторизирана (с незначителни поправки), Тридесет и деветте клаузи – приети, Книгата с проповедите – утвърдена отново. Монархът отново е върховен владетел на Църквата и епископите са преназначени.

         Разликата в религиозния етос между периода на възстановяването и по-ранното управление на Стюартите се изразява в това, че в края на XVII век англичаните показват открит страх от категорична религиозност. Всеки израз на духовен стремеж те свързват с религиозен фанатизъм, а в миналото той несъмнено бил свързан с политически и социални катаклизми и все още бил ярък в спомените им. Общата тенденция към духовна апатия и морална разпуснатост, която се откроява в много части на страната, се характеризира с разгулен начин на живот в кралския двор и дългия списък  от любовници на самия крал Чарлз II. Не всички обаче следват кралския модел в това отношение. Всъщност, още преди да приключи царуването на Чарлз, реакцията срещу разпадането на английската морална и духовна същност ще вдъхнови сформирането на малки общества, целящи да подкрепят благочестието и християнската дисциплина.