Оксфордските методисти в началото на тридесетте години на 18 век, почти всички университетски хора, давали голяма част от времето, парите и енергията си в служение на милост към бедните – обучавали децата в приютите, носели храна на нуждаещите се, осигурявали вълна и други материали, от които хората можели да правят дрехи и други издържливи стоки, които да носят и продават. Това особено ударение върху “любов към ближния” и следване на Христовия пример (“който обикаляше да прави благодеяния”, Деяния 10:38) продължило да характеризира методизма, когато започнало съживлението.
Чарлз и Джон продължили да развиват широко служение в затворите, особено в Нюгейт и Маршалсий в Лондон, Касъл в Оксфорд и Нюгейт в Бристол. Те видели основната си задача в проповядване на евангелието, особено на тези осъдени на смърт. Чарлз се съпротивлявал на тази практика за известно време, тъй като имал предразсъдъци спрямо покаянието на смъртния одър.
Ръководството на затворите не винаги приемало добре тези посетители – Чарлз разказва, как му бил отказан достъп веднъж, но той отново поискал разрешение от шерифа, повече за ужас на директора на затвора. При този случай, той сметнал за необходимо да се противопостави на адвоката на Томас Бротън (бивш Оксфордски методист), който казал на затворниците, че не могат да очакват да знаят, че греховете им са били простени (CWJ, 1:305). Той и Джон следвали затворниците дори и до бесилката в Тибърн, понякога дори се качвали с тях в каруцата с осъдения за да пеят и да се молят с тях. Джон дори използвал възможността, поне при един случай, да проповядва на тълпата събрала се да гледа обесването в Тибърн (J&D, 19:362).
Опитностите на затворниците често предлагали на Уесли възможност да поучават своите слушатели и читатели. Такъв бил случаят, които Джон описва в “Дневник”, с историята за опитите му да посети Робърт Рамзи, които бил осъден на смърт. Рамзи, изоставен и в отчаяние, бил приет в Обединеното общество в Бристол. Той и неговият съучастник скоро били заподозрени, че вземали от средствата за училището в Кингсууд, но въпреки многото подозрения, никога не били обвинени или признати за виновни за извършването на нещо лошо. Но както казал Уесли “Те няма да измамят Бог, нито ще избягат от ръката Му”. При завръщането си в Лондон те били арестувани за кражба и осъдени на смърт. Съучастникът признал кражбата един ден преди екзекуцията. Рамзи тогава поискал среща с Уесли, на когото бил отказан достъп от директора. Джон обобщава историята проповеднически: “Така този, който преди не искаше да чуе Божието слово от устата ми, сега желаеше да го получи. И в сряда той стана жертва на справедливостта на дълго отблъсквания Бог. Имайте предвид това, вие които сега забравяте Бог и не знаете часът, в който Той ще ви посети!”(J&D, 19:245).
Уесли се надявали, че солидното християнско образование ще обърне младежите от този начин на живот и “ще знаят какво способства за тяхно добро.” (J&D, 11/27/39). Сградите, които били построили, предлагали удобства за учители, учителки за обучаване на ученици от всякакви възрасти. Отчасти, подготовката изпълнявала първоначалния замисъл на Уайтфийлд, чиито интереси в това отношение сега били насочени към сиропиталището в Джорджия. Уесли открил, че разходите за такива дейности надминавали първоначалния замисъл, който скоро трябвало да бъде променен. Дори преподавателите да били неплатени доброволци нямало достатъчно средства за да се поддържа толкова голям персонал, колкото бил планиран първоначално (Letters, 25:702). Уайтфийлд се оплакал, че сградите били “украсени” прекалено добре и че децата били облечени, така като и били обучавани. По време на напрежението с Уесли през 1741, Уайтфийлд се опитал да твърди, че действията в Кингсууд били негови. Уесли, обаче, посочил че по това време, той имал два пъти по-голяма финансова инвестиция от Уайтфийлд. Уесли съставил завещание, в което посочвал Уайтфийлд като наследник заедно с брат му Чарлз. (Letters, 26:59)=
Един от начините за събиране на средства били благотворителните проповеди. Най-известните примери вероятно са годишните проповеди от името на SPCK за подкрепа на благотворителните училища. Уайтфийлд можел лесно да развълнува събранията; той лесно можел да вдъхнови коя да е група, да дава щедро при събирането на дискос за специални случай. Това той направил за Кингсууд; това правел и за сиропиталището в Джорджия. Уесли също използвали този метод, за добра цел, като събирали средства и в обществата, като от време на време отправяли специални молби към класовете.
Съществували най-различни нужди сред хората между, които методистите служели, финансова подкрепа била търсена от всеки възможен източник. Дори развиващата се програма за публикации, отчасти целяла да спечели средства за да бъдат използвани от обществата. Някои критици пресметнали, че средствата, които те смятали че били на Уесли били около 1300 паунда. Това грубо се равнявало на дохода на епископ. Уесли признал че имал храна, дрехи и място където да сложи главата си, но също отбелязвал че повечето от парите били под контрола на стюардите в обществата и ако след смъртта му има повече от 10 лири на негово име могат да го нарекат ““крадец” (Appeals, 83-88). Личните му финансови сметки потвърждават факта, че той давал повечето от парите, които минавали през ръцете му.
През годините религиозните общества, съставени предимно от богати членове, били приели подпомагане на бедните като част от тяхната мисия. В Оксфорд в началото на 30-те методистите (предимно университетски хора) събирали пари и стоки за бедните в града. С разпространяването на методисткото съживление в бедните покрайнини на английските градове в началото на 40-те години, новите методистки общества започнали да се пълнят с миньори, слуги и други представители на работническата класа, които живеели на ръба на трудността, ако не на бедствието.
През януари 1740, жесток студ в Бристол причинил трудности на много хора. Уесли събрал няколко специални дискоса за бедните, които като нямали нито работа, нито помощ от тяхната енория “били сведени до крайна бедност”. Чрез тези средства от сто до сто и петдесет души получавали храна всеки ден (“тези, които смятаме за най-нуждаещи се”) (J&D, 19:135-36).
През 1741 Уесли забелязал, че Обединеното общество в Лондон съдържало голям брой хора, на които също липсвали основните потребности за живот. През май той апелирал пред обществото да жертват, ако им е възможно по едно пени (повече или по-малко) седмично за подпомагане на бедните и болните, а също и да донесат дрехи, от които могат да се лишат, за да бъдат разпределени сред нуждаещите си от стюардите. Той също създал и малко предприятие за плетене за жените, които искали да работят. Учредил и метод за посещение на болните. Дванадесет души били назначени за посетители на болни в техния район и били помолени да се събират във вторник вечер за консултация с Уесли.
През два месеца, през 1744, той събрал 96 паунда в Обединеното общество в Лондон (което наброявало около 2000 души тогава), достатъчни да осигурят 360 бедни с “необходимото облекло” (Curnock, 3:125). По този начин обществото започнало своята мисия у дома с грижа за своите (“тези които знам, че са усърдни и при това в нужда”) (Curnock, 3:117). Членовете на обществото открили ближния, когото трябвало да обичат, стоящ до тях на пейката във Фаундъри.
Голямата бедност и трудностите означавали също и че смъртта била постоянно присъстваща реалност. Изкуството на умиране за пиетистите било свидетелство за изкуството на християнския живот. Смъртния одър бил последната възможност за верните да засвидетелстват пред събралите се приятели своята вяра, и за тях да засвидетелстват преминаването от живота към вечността. Сред най-ранните религиозни книги споменати в дневника на Уесли в Оксфорд били “Свят живот” и “Свято умиране” на Джеръми Тейлър. Не е изненадващо, че разказите за опитности на смърт станали стандартно четиво в методистката литература и често били четени на събирания на обществото. Дневниците на Уесли за този период съдържат голям брой такива разкази, включително и образцовата смърт на Джейн Мънси (една от първите жени в обществото Фетър Лейн), вярната смърт на Сара Уискин (млада жена от Кеймбридж), дългият разказ за смъртта на Джон Уули (тринадесет годишен покаял се престъпник). Разказът на Уесли за смъртта на мака му през юли 1742 е удивително сдържан, но подходящо оценяващ, посочващ нейната важна роля (в нейната мярка и степен) като “проповедник на правдата”.
Откъс от “Уесли и хората, наречени методисти” от Ричард Хайтценратер
Превод на български език: Десислава Тодорова