А/ В предходната глава нашият Господ описва вътрешното благочестие в отделните му разновидности. Представя ни онова очистване на душата, което създава истинското християнство и без което никой няма да види лицето на Бога; поривите на чувствата, които са напълно положителни и угодни на Бога, ако извират от верния източник, от една жива вяра в Бога чрез Христос. В тази глава Той ни води по-нататък и показва как всичките ни действия, дори онези, които не се поддават на определение, могат да бъдат святи, добри и угодни на Бога по силата на чистия и свят умисъл. Каквото става без подобен умисъл, Той ни разкрива като лишено от стойност пред Бога. А всички външни действия имат голяма стойност пред Неговите очи, ако са подбудени от любов към Него.
Б/ Нуждата от чистота на помислите Господ ни показва първо относно деятелността, считана обикновено за религиозна /каквато тя наистина е/, ако произтича от правилни подбуди. Едни от тези дела биват наричани общо дела на благочестие, други – дела на братолюбие или на милосърдие. Към последните особено е подчертано даването на милостиня; от първите – молитвата и постът. Дадените указания важат еднакво за всички дела, били те на братолюбие или на милосърдие.
І. 1. Най-напред няколко мисли за делата на милосърдие. Тук е споменато само даването на милостиня, но се подразбира всяко дело, което вършим от любов към ближния и с което той би могъл да си помогне за естествените или за духовните нужди: нахранването на гладните, обличането на голите, даване подслон на чужденците, посещаване на болните и затворниците, увещаване на неучените, отблъскване на злото и прилепяване към доброто.
2. Исус ни забранява не просто да вършим добри дела пред очите на другите хора. Фактът, че те ще видят какво правим, не прави делата ни нито по-добри, нито по-лоши. Забранява ни да вършим нещо само с намерението другите да ни видят. Подчертавам: само с тази умисъл, защото в някои случаи може би имаме подобна нагласа. Възможно е да сме отчасти стимулирани от това, че ще бъдем забелязани от хората, което въпреки това е угодно на Бога. Можем да се стремим “нашата светлина да свети пред човеците”, в случай че съвестта ни свидетелства в Святия Дух, че целта ни е те да видят добрите ни дела и да прославят нашия небесен Отец. Но нека внимаваме да не предприемаме и най-малкото за собствена слава. Пази се при делата си на милосърдие да не дадеш никакво място на жаждата за човешко призвание. Ако търсиш собствената си слава, ако имаш някакво намерение да приемеш човешки почести, каквото и да направиш от такива подбуди, то няма никаква стойност пред Бога. Не е сторено за Него. Той не го приема. За него нямаш никаква награда от небесния Отец.
3. “Когато правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерите по синагогите и по улиците, за да бъдат похвалени от човеците”. Думата “синагога” тук не означава място на поклонение, а друго обществено място – пазар или обменно място. Между заможните юдеи и предимно между фарисеите беше обичайно да привличат вниманието към себе си на най-оживените места чрез тръбене, когато искаха да дадат значителна милостиня. Привидната причина за това беше по този начин да известят на бедните, че ще могат да получат нещо. Но истинската причина беше да получат признание от хората. Но ти не бива да си като тях! Не тръби около себе си! Не проявявай показност, когато вършиш добро. Търси само славата, идеща от Бога. Които търсят човешко признание, вече са получили наградата си. От Бога няма да получат нищо.
4. “А когато ти правиш милостиня, нека левицата ти не узнае какво прави десницата ти”. Това е пословичен израз, който значи: давай възможно най-прикрито, възможно най-тайно /защото доброто не бива да остане ненаправено; не пропускай никаква възможност да го вършиш, било скрито или публично/. Действай възможно най-ефективно. Тук трябва да отбележим едно изключение: ако си вътрешно напълно убеден, че ще стимулираш себе си или другите да вършат добро, щом делото ти не остане скрито, тогава няма нужда да го оставяш в неизвестност. Нека тогава светлината ти свети пред всички. Но когато славата на Бога и благото на хората изискват дискретност, действай тихо и скрито, както съответства на природата на нещата, дай милостинята си в самота и Отец, Който вижда там, ще ти въздаде, може би на този свят – подобни примери има много – но съвсем сигурно в бъдещия свят, пред събранието на човешките и ангелските множества.
ІІ. 1. От делата на братолюбие и милосърдие нашият Господ преминава към делата на благочестие. “Когато се молите, не бъдете като лицемерите”. Лицемерието и неискреността са първите неща, от които трябва да се пазим при молитва. Пази се да не казваш нещо, което не мислиш. Молитвата означава да издигнеш сърцето си към Бога. Без това всяка молитва е чисто лицемерие. Винаги, когато се опитваш да се молиш, внимавай единствената ти подбуда да е да говориш с Бога, да издигнеш сърцето си към Него, да излееш душата си пред лицето Му. Не прави това като лицемерите, които с удоволствие или по навик се молят по синагогите, пазарите и ъглите на улиците, където има най-много хора, за да бъдат видени от тях. Това е за тях единствената подбуда, мотив и цел на молитвата. “Истина ви казвам, те вече са получили своята награда”. Няма какво да очакват от небесния Отец.
2. Но не само жаждата за човешко признание ни лишава от наградата в небесата и не оставя никакво място за Божието благословение върху делата ни, било то дела на благочестие или на милосърдие. Чистата подбуда бива съсипана и от някаква надежда за земна награда. Ако ние се молим, посещаваме богослуженията и помагаме на бедните с подбудата да достигнем до печалба или полза, то това не е по-угодно на Бога ни на йота, отколкото ако го правим за слава. Всяка земна подбуда, всякаква надежда, която има връзка с този свят, всяка умисъл, която няма за цел прослава на Бога и полза на хората, прави всяко действие мерзост пред Господа, колкото и добро да изглежда в очите на хората.
3. “А ти, когато се молиш, влез във вътрешната си стаичка и като си затвориш вратата, помоли се на своя Отец, който е в тайно”. Има време, когато трябва да хвалиш Бога пред голямо събрание. Но ако имаш желание по което и да било време да изложиш по-подробно и детайлно своите проблеми пред Него, тогава влез в стаичката си и затвори вратата. Усамоти се колкото можеш по-пълно. /Но нека не бъдеш зависим от това дали имаш свое скришно място; моли се така, че никой да не те вижда, освен Той. Дори когато е невъзможно това, моли се/. Излей сърцето си и Отец, който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве.
4. “А когато се молите – дори и в скришната стаичка – не говорете излишни думи като езичниците”. Не употребявайте много думи, които нямат никакво значение. Не казвайте едно и също нещо отново и отново. Не мислете, че плодът на молитвата ви зависи от нейната продължителност, както езичниците мислят, че ще бъдат послушани заради многото си думи.
Това, което не е одобрено тук, не е продължителността на нашите молитви. По-скоро се има предвид множеството безсмислени или с малко значение думи, употребата на излишни повторения /не става дума за всякакъв вид повторения, защото нашият Господ сам се моли три пъти с едни и същи думи/. Така правят езичниците, когато безконечно повтарят имената на боговете си. Така правят и много т. нар. християни – и то не само измежду папистите, които постоянно следват една линия в молитвите си, без да усещат какво казват. Второ, тук се укорява възгледът, че човек ще бъде послушан заради многото си думи, и заблуждението, че Бог оценява молитвите ни заради тяхната продължителност и се радва най-много на най-многословните и най-дълго кънтящите в ушите Му. Това са примери на суеверие и глупост, които всички, наричащи се християни, трябва да оставят на езичниците, на неосияните от светлината на Евангелието.
5. “Не бъдете като тях”. Вие, които сте вкусили Божията благодат в Христос Исус, сте дълбоко убедени: “Вашият Отец знае от що се нуждаете, преди вие да Му искате”. Целта на вашата молитва не е да обучавате Бога, като че ли вашите потребности на са Му известни. По-скоро Той трябва да ви поучава и да влага в сърцата ви умение да вниквате в тези потребности и да осъзнавате постоянната си необходимост от Този, Който може да изпълни вашата празнота. Тук не става дума толкова да задвижвате Бога, Който винаги е готов да дава, колкото да бъдете окуражени да искате, да раздвижите самите себе си, за да сте готови и отворени да приемете добрите неща, приготвени от Него за вас.
ІІІ. 1. След като нашият Господ е говорил за същността и целите на молитвата, след това Той прибавя един пример, а именно една божествена форма на молитва, която на това място изглежда да е предложена главно като образец и отвес за всички наши молитви: “А вие се молете така: …”
2. Общо можем да установим относно тая божествена молитва следното. Първо, тя съдържа всичко, за което бихме могли да се молим от гледище на здравия разум. Не съдържа нищо, което се нуждаем да искаме от Бога, нищо, което можем да искаме, без да Го оскърбяваме, което да не е включено пряко или косвено в дадения текст. Второ, тя съдържа всичко, което по силата на разума и възпитанието бихме могли да пожелаем: всичко служещо за слава на Бога, всичко нужно или полезно не само за нас, а и за всяка твар на небето и на земята. И действително, нашите молитви са пробният камък за желанията ни. Което не би трябвало да има никакво място в желанията ни, не би трябвало да го има и в молитвите ни. Онова, за което не можем да се молим, не би трябвало и да го желаем. Трето, можем да установим, че тази молитва съдържа всичките ни задължения спрямо Бога и хората. Всичко, което е чисто и свято, което Бог желае от човешките чада, което Му е угодно, с което също ние можем да донесем полза на нашия ближен, е изказано или се съдържа в нея.
3. Молитвата се състои от три части – въведение, прошения и славословие или заключение. Въведението “Отче наш, който си на небесата” полага общовалидната основа за молитвата. Тя съдържа онова, което най-напред можем да знаем за Бога, преди да можем да се молим с убеждението, че ще бъдем чути. Също така разгръща общата вътрешна нагласа, с която трябва да се приближаваме до Бога и която е във висша степен необходима, за да намерят молитвата и животът ни Неговото благоволение.
4. “Отче наш”. Щом е Отец, Бог е благ към чадата Си и ги обича. Тук е първата важна основа на молитвата. Господ иска да благославя – нека Го молим за това. “Отче наш” – нашият Творец, източникът на битието ни, издигнал ни от пръстта, вдъхнал ни жизнено дихание, така че да станем живи души. След като ни е създал, можем да Го молим и Той няма да лиши творението на ръцете Си от никое добро. “Отче наш” – нашата подкрепа, която ден след ден поддържа живота, създаден от Него, чрез чиято любов биваме опазвани всеки миг, получаваме дишането си и всичко нужно. Нека по тази причина пристъпваме по-дръзновено към престола Му и да намираме благодат, която да помага благовременно /Евр.4:16/. Над всичко Бог е Отец на нашия Господ Исус Христос и на всички вярващи в Него, Който ни е направил праведни “даром чрез изкуплението, което е в Христа” /Рим.3:24/, простил е всичките ни беззакония и е изцелил всичките ни болести, направил ни е Свои чада, и понеже сме такива, е “изпратил в сърцата ни Духа на Сина Си, Който вика: Авва, Отче!” /Гал.4:6/. Възродил ни е и ни е пресътворил в Христос. Затова знаем, че Господ ни чува по всяко време, и се молим непрестанно. Молим се, защото обичаме, а обичаме, защото Той първо ни е възлюбил /1 Йоан 4:19/.
5. “Отче наш” – не само мой Отче, Когото призовавам, а наш в пълния смисъл на думата. Бог “на духовете на всяка твар” /Числа 16:22/, Отец на ангелите и човеците, на всичко живо на небето и на земята. Затова пред Него няма предпочитана личност. Той обича всичко, което е сътворил, “благите Му милости са върху всичките му творения”/Пс.145:9/ и “има благоволение в ония, които Му се боят” /Пс.147:11/; обича ония, които уповават на Него чрез любовта на Сина Му, защото знаят, че Той ги е обдарил във Възлюбения Си /Еф.1:6/. Но щом Господ ни и възлюбил, то и ние сме длъжни да любим един другиго /1 Йоан 4:11/, всички хора. Защото Бог е дал Сина Си, за да не погине ни един, който вярва в Него.
6. “На небесата” – на висок и славен престол, Бог над всичко, благословен довека, царува над кръга на земята, виждащ всичко и на небето, и на земята; очите Му проникват във всяка тайна, пронизват всеки мрак, всичките дела са Му познати и всяко деяние на всяка твар Му е известно не само от създанието на света, но от вечността и до вечността; довеждащ до възхита и удивление небесните множества и земните чада, така щото възкликват: “О, каква дълбочина, колко дълбоко богатство на премъдрост и знание!” /Рим.11:33/. “На небесата” – Господ, Владетелят над всичко, управляващ всяко дело и задвижващ всяко нещо, царят на царете и господарят на господарите, блаженият и царуващият, силен и опасан с величие, правещ каквото Му е угодно, всемогъщият, правещ всичко, което пожелае. “На небесата” – особено там! Небето е Твой трон, мястото, където обитава славата Ти. Но не само там, защото изпълваш небето и земята, целия простор на вселената. Небето и земята са пълни със славата Ти. Слава да бъде на Тебе, Господи всевишни!
Затова трябва да “слугуваме на Господа със страх и да се радваме с трепет” /Пс.2:11/, да мислим, говорим и действаме като хора, живеещи постоянно под погледа и непосредствената близост на Господаря си.
7. “Да се свети Твоето име”. Това е първото от шестте прошения в молитвата. Божието име – това е самият Бог, Неговата същност, доколкото тя може да бъде открита на човека. То означава, наред със съществуването, качествата и съвършенството Му, също и Неговата вечност, обозначена чрез необятното име Йехова, началото и краят, Алфа и Омега, Който е, Който е бил и Който иде /Откр.1:8/, “Аз съм, който съм” – Бог е вечен, всемогъщ, единствено действащият в материалния свят. Защото цялата материя по същество е безжизнена и се задвижва само чрез Неговата ръка. Той е изворът на всеки живот на всички видими и невидими творения, които без постоянния приток на сила от Него не могат нито да помръднат, нито да съществуват. Неговата мъдрост се вижда ясно чрез материалните неща и чрез порядъка на всемира. Единството Му в троичността и троичността в единството са изявени още в първия стих на Библията /Barah Elohim – буквално “Боговете създаде” – съществително в множествено число и глагол в единствено число/; него можем да открием във всяка част на по-нататъшното откровение на Бога, изказано чрез устата на пророци и апостоли, както и чистотата и святостта Му, а над всичко – любовта, отпечатъкът на Неговото всемогъщество.
Когато се молим Бог или Неговото име да се свети или да бъде прославено, ние се молим Той да бъде познат като такъв, какъвто е, от всички способни за това, от всички разумни същества и с всякакво движение на чувствата, съответстващо на това познание; да бъде подобаващо възвеличен, да има страх и любов към името Му у всички на небето, на земята и под земята, от всички ангели и човеци, които Той е направил способни да Го признаят и вечно да Го обичат.
8. “Да дойде Твоето царство”. Това прошение е тясно свързано с предходното. За да може да се свети Божието име, ние се молим да дойде Неговото царство, Христовото царство. Това царство идва до един човек, когато той се покае и вярва в Евангелието, когато бива поучаван от Бога да познае себе си и Исус Христос, и то разпнат. Защото “това е вечен живот, да познаят единия и истинен Бог и Исуса Христа, Когото Той е изпратил” /Йоан 17:3/. С това Божието царство започва още тук в сърцата на вярващите. Господ, всемогъщият Бог приема това царство, когато бъде признат чрез Христос. Задвижва могъщата си сила, за да покори всяко нещо под нозете Си. Продължава да побеждава в душите, докато всичко бъде покорено Нему и всеки разум бъде пленен да се покорява на Христос /2 Кор.10:5/.
Така че когато Бог даде на Своя Син “народите за Негово наследство и земните краища за Негово притежание”/Пс.2:8/, когато Му се “поклонят всичките царе и всичките народи Му слугуват” /Пс.72:11/ и когато хълмът Господен, Христовата църква, се утвърди повече от всичките хълмове /Ис.2:2/, когато “влезе пълното число на езичниците и целият Израил се спаси” /Рим.11:2/, тогава ще стане очевидно: “Господ царува, облечен с величие” /Пс.97:1/. Тогава на всяка душа ще стане ясно, че Той е цар на царете и господар на господарите. Всички, които са възлюбили Неговото явление, трябва да се молят да се съкрати времето, да дойде по-скоро това царство на милост и да погълне земните царства, всички, които са приели Бога като свой цар и искрено вярват в Него, да бъдат изпълнени с правда, мир и радост, със святост и щастие, докато бъдат взети оттук в небето, за да царуват с Него вечно.
Затова ние се молим и с думите “Да дойде Твоето царство”. Молим се за идването на вечното царство, царството на славата в небето, което е продължение и съвършена форма на царството на благодатта на земята. Това, както и предходното прошение, е препоръчано на всяка разумна твар, интересуваща се от идването на великото царство, от заключителното обновление на всички неща. Тогава Бог ще унищожи греха и нищетата, болестите и смъртта, ще вземе всичко в собствените Си ръце и ще установи вечното царство.
9. “Да бъде волята Ти както на небето, така и на земята”. Това следва неотменно там, където е дошло Божието царство, където Бог царува чрез вяра в душата и Христос владее в сърцето чрез любовта.
Вероятно много хора са склонни при пръв поглед да разбират тези думи като израз на примирение или като молба за готовност да се подчинят на Божията воля, каквато и да е тя за нас. Несъмнено това е добра и божествена черта на характера, извънредно ценна дарба от Бога. Но тук не се молим за това, най-малкото – главно или само за това. Молим се не за пасивно, но за активно съгласие с Божията воля, когато казваме: “Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята”.
Как Божията воля бива изпълнявана от ангелите на небесата, които с радостни възклицания стоят до Неговия престол? Това става с готовност. Те обичат заповедите Му и с удоволствие слушат словото Му. Драго им е да вършат волята Му, това е чест и радост за тях. Правят го постоянно. Служат без почивка. Нямат покой ден и нощ, във всеки миг са заети /по човешки казано, във вечността няма човешки мерки за време/ да изпълняват тези заповеди, да осъществяват Божиите планове, да следват повелите Му. Правят го по съвършен начин. Грях и неспособност у ангелите няма. Наистина, “Звездите не са чисти пред Него”, нито самата луна. Пред Бога ангелите не са чисти. Но това не значи, че те са нечисти по природа. Несъмнено те са без петно и бръчка. Посвещават се напълно на Божията воля и във всичко са напълно покорни.
В друга светлина можем да видим, че Божиите ангели вършат цялата воля на Господа. Правят само онова, което са разпознали с абсолютна сигурност като такава воля. Вършат цялата Му воля така, както Той желае, по начина, който Му харесва и по никакъв друг. Да, те я вършат само затова, че е Негова воля, и по никаква друга причина.
10. Така че когато се молим “Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята”, това значи, че всички земни обитатели, цялото човечество желае да върши волята на небесния Отец с готовност така, както святите ангели; така непрестанно, като тях, без никакво прекъсване; така съвършено, щото да Му е угодно. “Бог на мира … чрез кръвта на вечния завет … дано ви усъвършенства във всяко добро нещо, за да вършите Неговата воля, като действа във вас това, което е угодно пред Него” /Евр.13:20,21/.
С други думи, ние се молим цялото човечество и ние във всичко да вършим само Божията воля; дори в дреболиите да правим само онова, което съответства на святата воля. Молим се да вършим цялата Божия воля, както Той иска, по начина, който Му е угоден. Да правим това, защото волята Му е такава, и само това е основата и фундаментът, единственият мотив на всяка наша мисъл, дума и дело.
11. “Дай ни днес ежедневния хляб”. С предходните три прошения ние се молихме за цялото човечество. Сега стигаме до прошението за задоволяване на личните ни нужди. Това не значи да ограничаваме молитвата само до тях. Всички следващи прошения можем да отнесем до цялата Христова църква на земята.
Под “хляб” можем да разбираме всички неща, нужни за тялото и душата ни. Става дума не само за земния хляб, който нашият Господ нарича “храна, която се разваля” /Йоан 6:27/, а по-скоро за духовния хляб, Божията благодат, храната, която трае за вечен живот. Мнозина църковни отци са считали, че под тоя хляб трябва да разбираме хляба на причастието. Той е бил приеман в ранната църква ежедневно и високо ценен като път, по който благодатта достига душите на всички Божии чада, докато любовта на мнозинството е охладняла.
“Ежедневния ни хляб”. Думата, която превеждаме с “ежедневен”, бива различно тълкувана. Но най-простото и естествено значение изглежда е това, което е предадено в почти всички преводи – както стари, така и съвременни – достатъчното за днешния ден, както и за всеки следващ.
12. “Дай ни” – ние не разчитаме на някакво право, а на чистата милост. Не заслужаваме въздуха, който дишаме, земята, която ни носи, слънцето, което ни топли. Заслужаваме само ада. Но Бог ни обича по собствен начин, затова Го молим да ни даде онова, което сами нито можем да си осигурим, нито можем да изискваме като право от Неговата ръка.
Не че благостта и силата на Бога могат да бъдат основание да бездействаме. Волята Му е във всичко да положим цялото си старание и най-голямо усилие, като че ли от само себе си е ясно, че успехът зависи изцяло от нашата мъдрост и сила; но и тогава трябва да се облегнем изцяло на дарителя на всяко добро даване и всеки съвършен дар /Яков 1:17/, сякаш нищо не сме сторили.
“Днес” – защото не трябва да мислим за утре. По тази причина Творецът в Своята мъдрост е разделил живота ни на малки времеви откъси и ги е разделил ясно един от друг, така че можем да възприемаме всеки ден като пресен дар от Него, като нов живот, който да посветим за Негова слава, и всяка вечер да бъде краят на един живот, след който не можем да очакваме друго, освен вечността.
13. “И прости нашите дългове, както и ние простихме на нашите длъжници”. Понеже само грехът може да попречи на Божията щедрост да се излее над всяко създание, това прошение естествено се съгласува с предходното. Когато всички пречки са отстранени, ние можем по-еднозначно да се доверим на Божията любов във всяко добро нещо.
“Нашите дългове” – така често биват наричани греховете ни в Писанието. Всеки грях ви прави отново длъжници пред Бога, така че дългът ни нараства неимоверно. Какво можем да отговорим, когато Той ни каже: “Плати дълга си!” Ние сме напълно неплатежоспособни, нямаме нищо, с което да платим, пропилели сме всичко. И ако Той реши да ни накаже с цялата строгост на Своя закон, ако реши да действа по правото, би трябвало да заповяда да вържат ръцете и нозете ни и да ни предадат на мъчителите /Мат.18:34/.
Всъщност нашите ръце и нозе вече са оковани от собствените ни грехове. Усещаме ги като вериги от желязо. Раните, които светът, плътта и дяволът ни нанасят, често напълно ни обезобразяват. Болестите изсмукват кръвта и духа ни и ни водят до гроба. Но пред Бога дълговете ни са огромни. И когато видим, че нямаме с какво да платим, тогава започваме да Го молим, докато Той ни освободи от тях.
Преведената с “прости” дума означава или да бъде заличен дългът ни, или да бъде счупена оковата. Ако пожелаем първото, второто следва неминуемо: ако дълговете ни са платени, и веригите падат. Тогава получаваме чрез Божията благодат в Христа прощение на греховете и заедно с него “наследство между осветените”/Деян.26:18/. Грехът е изгубил силата си. Той няма никаква власт над ония, които са “под благодат”, т.е. които са одобрени от Бога. Както “няма никакво осъждение за тия, които са в Христа Исуса” /Рим.8:1/, така те са освободени и от греха и вината. Изискванията на закона са изпълнени в тях /Рим.8:4/ и те ходят не по плът, но по дух.
14. “Както и ние прощаваме на нашите длъжници”. С тези думи нашият Господ ясно изтъква при какви условия, в каква степен и как можем да търсим Божието прощение. Всички наши грехове и престъпления биват простени, когато ние прощаваме и както прощаваме. Първо, Бог прощава, когато ние прощаваме на другите. Това е много важно. И за да не го забравяме никога, Господ включва това в молитвата, а след нея два пъти го повтаря. “Защото, ако вие простите на човеците съгрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости вашите. Но ако вие не простите на човеците съгрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите” /Мат.6:14,15/. Второ, Бог ни прощава така, както ние прощаваме на другите. Ако остане нещичко от злобата или яростта, само сянка от неприветливостта и гнева, ако не простим категорично, пълно и от сърце прегрешенията на всички човеци, с това осуетяваме прощението на нашите прегрешения. Тогава Бог не може да ни прости категорично и пълно. Може би Той ни оказва определена милост, но ние не Му позволяваме да изличи всичките ни грехове и да покрие беззаконията ни.
Но що за молитва принасяме пред Бога, когато изговаряме горните думи, а не прощаваме от сърце на своите ближни? На практика това е точно обратното – искаме от Него да ни стори най-лошото. “Прости ни дълговете, както ние прощаваме на нашите длъжници”. Това означава: “Ти не бива да ни прощаваш, нямаме никакво желание за това да изявиш благостта Си. Молим Те да си спомниш греховете ни и Твоят гняв да остане върху тях”. Може ли човек наистина да се моли така? Не те ли е хвърлил вече жив в ада? О, не Го изкушавай повече! Сега, именно сега прости заради Неговата милост, прости така, както искаш на теб да бъде простено! Смили се за съслужителите си, както Господ се е смилил за теб!
15. “И не ни въвеждай в изкушения, но избави ни от лукавия”. “Не ни въвеждай в изкушения”. Преведената с “ изкушения” дума означава изпитване от всякакъв вид. Изкушение се възприема като примамване към греха. Яков използва тази дума първо в по-широк, после в по-тесен смисъл: “Блажен онзи човек, който издържа изпитня; защото, като бъде одобрен, ще приеме за венец живота, който Господ е обещал за тия, които Го любят” /1:12/. След това: “Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог не се изкушава от зло и Той никого не изкушава. А който се изкушава, се завлича от собствената си страст, и тогава страстта зачева и ражда грях” /1:13,14/. Във втория случай изкушението идва замаскирано и примамливо, човек се завлича и подлъгва. Тогава изкушението го покрива като облак, разпростира се върху цялата му душа. Колко трудно е излизането от тази клопка! Затова ние молим Бога: “Не ни въвеждай в изкушения”. Това означава /понеже е ясно, че “Бог никого не изкушава”/, че Той не бива да допусне да изпаднем в него. “Но избави ни от лукавия” – става дума за княза на този свят, който с голяма мощ подлага на насилие чадата на неверието. Но всички, които чрез вяра са станали Божии чада, са освободени от ръката му. Той може да воюва срещу тях и ще го направи! Но не може да ги победи, освен ако те не предадат душите си. Може да ги измъчва известно време, но не и да ги погуби, защото Бог е на тяхна страна и няма да откаже “да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ” /Лука 18:7/: “Господи, не допускай, не допускай да дадем място на изкушението, когато биваме изкушавани. Отвори ни път за бягство натам, където лукавият няма да може да ни достигне”.
16. Завършекът на тази божествена молитва, който обикновено се нарича славословие, е една тържествена благодарност и обобщение с характер на изповедание относно отличителните белези на Божиите дела. “Защото Царството е Твое” – суверенитетът над всичко, което е и което е създадено; Твоето царство е едно вечно царство и Твоето властване трае довека. “И силата” – изпълнителната сила, с която Ти управляваш всичко в Твоето вечно царство и с която вършиш всичко, което Ти се вижда угодно, на всяко място в това царство. “И славата” – хвалението, което Ти дължат всички твари за Твоята сила и за властта на царството Ти, за всичките чудесни дела, които вършиш от века и довека и ще вършиш, без да дойде край – нека така да бъде. Амин!