По време на проповедническите си пътувания на запад и север Джон Уесли се свързва с много хора, които са въвлечени в организирани религиозни дейности и са благосклонни към методисткото движение: бивши сътрудници (като Бенджамин Ингам в областта Лийдс), съюзници от духовенството (като Джон Ходжис в Уенвоу, Уелс), приятели, които е срещнал в Лондон и с които поддържа връзка (като Джон Нелсън в Бърстол) и нови познати (като Джон Бенет в Дърбишър, който по-късно ще сформира общества и ще се превърне в “син в Евангелието”). Той използва всяка възможност да говори на техните общества, от време на време проповядва в някои местни църкви или в околността. Разбира се, не всяка църква го приема. Дори в родния му град Епуърт през предната година помощник-свещеникът Джон Ромли не му позволява да проповядва в църквата “Св. Андрю”, затова той проповядва в близките гробища, като използва гроба на баща си за амвон (J&D, 19:273).
Точно тези пътувания на Джон Уесли разпространяват движението и започват да заздравяват мрежата от познанства във връзка или “конексио” от общества, разпръснати из различни части на земята (виж Rack, 214-37). Самият Джон Уесли започва да се превръща в свръзка между тези различни местни общества; той се опитва да настоява за твърда принадлежност (ако не връзка) към Англиканската църква.
Методистите са насърчавани да посещават своите енорийски църкви за причастие толкова често, колкото им е възможно. Разбирайки, че тези посещения не винаги са възможни, Джон и Чарлз често променят литургичните правила, за да осигурят участие в причастието на своите последователи. Когато бедните миньори са отстранени от причастие от свещеника в Бристол, Чарлз (въпреки свето предразположение към църквата) го отслужва за тях в нецърковна обстановка в Кингсууд (CWJ, 1:267). През годините Джон разширява отслужването на причастие за болни, така че да включва и много методистки приятели, като твърди, че това не е “частното отслужване на причастие”, забранено от църквата.
През 1743 г. възниква възможност, която помага да се посрещнат нуждите на методистите в Лондон, които не могат или не биха посетили своите църкви, за да участват в Господна трапеза. През май Джон наема неизползваем хугенотски параклис на Уест Стрийт. Той е проповядвал там през август 1741 г. и пет недели отслужва причастие на членовете (с около двеста методистки посетители всеки път). Тъй като това е осветена сграда, той се чувства удобно, придобивайки я специално за отслужване на причастие на методистите от областта на Лондон. Големият брой посетители при първото богослужение в Уест Стрийт Чапъл през 1743 г. (има над 2000 члена на Обединените общества в Лондон) изисква богослужение с продължителност пет или шест часа. Затова Уесли решава да разделя присъстващите на три части, така че да няма повече от шестстотин наведнъж (J&D, 19:326).
Свещеникът на църквата Сейнт Джеймс се оплаква на властите за набезите на методистите в неговата енория, но Уесли вече е изяснил този проблем с Джон Потър. Джон Потър е епископ на Оксфорд по време на престоя на Уесли там, а сега е архиепископ на Кентърбъри. Това е още едно средство, използвано от Уесли, за да съживи църквата чрез методисткото движение, което го прави уязвим към обвиненията, че установява нова секта със съзнателно различна идентичност.
Големият брой на членовете на обществото в Лондон представя нужда за повече домове за проповядване. През август 1743 г. на Уесли му е предложен “подходящ” параклис в Сноуфийлдс, на южния бряг на Темза. Това не е особено приятно място; както отбелязва един човек: “Няма друго такова място в целия град; хората тук са не хора, а дяволи” (J&D, 19:330). Чарлз проповядва там през 1740 г. и методистите в тази част на града увеличават броя си. Параклисът в Сноуфийлдс е третата сграда, използвана от Уесли в Лондон (WHS, 43:59-61). С разпространението на съживлението в други части на страната подобни нужди се появяват и на други места, например в Нюкасъл. Обществата, свързвани с Уесли, все пак, имат предварително определени места за своите събирания.
(Откъс от книгата “Уесли и хората, наречени методисти” на Ричард Хайтценратер. Превод на български език: Десислава Тодорова)