Автор: Даниел Топалски

 

Днес ние чухме само малък откъс от книгата на пророк Йона (3:1-5), в който се говори за готовността, с която ниневийските жители (от най-големия до най-малкия) откликват на пророческия призив за покаяние. Това естествено би могло да насочи нашите размишления към темата за силата на покаянието, но много по-полезно за нас би било да се възползваме от случая и да погледнем към книгата като цяло. Свикнали сме да разглеждаме тази книга като част от колекцията на малките пророци, но трябва да си дадем сметка, че е тя е твърде различна от всички останали пророчески книги. Дори най-беглия преглед на нейното кратко съдържание би потвърдило този извод. Изправени сме пред една предизвикателна книга, разказваща извънредно необичайна история за пророк, който бяга от своето пророческо поръчение, а по-късно, когато все пак е принуден да го изпълни, не може да приеме Божията милост към покаялите се грешници.

 

Книгата все пак е поместена сред пророческите, защото традиционно тя се свързва с името на пророк Йона, Аматиевия син, споменат в 4 Царе 14:25. Неговата пророческа дейност се отнася обикновено около 780 г. пр. Хр. Книгата обаче няма как да е създадена толкова рано и затова няма как да е написана от самия пророк или от някои от непосредствените му ученици. Предполага се, че тя се появява в следпленния период и отразява особености, характерни за живота на юдеите под персийска власт. Повечето изследователи приемат, че тя е написана през V или ІV век от неизвестен автор.

 

Книгата на Йона не съдържа обичайните за пророческата литература слова на пророка. Тя представлява кратък разказ, който някои приемат като притча, други като алегория. В него, чрез средствата на иронията, е  отправена остра провокация към традиционния юдейски възглед за изключителността на избрания народ и е поставено ударение върху универсалната Божия грижа за целия свят, в това число и за враговете на Израил.

 

Ниневия е някогашната столица на Асирийската империя. Когато книгата е създадена, Ниневия е отдавна разрушена (612 г. пр. Хр.) и споменът за нея е избледнял. Но колкото и покрита с прах да е нейната слава, юдеите все още са помнели, че асирийците разрушили Северното царство и отвели в плен десетте израилски племена. Няма как да не забележим колко много разказаната история напомня на тази за Содом. Грехът на ниневийските жители е определен най-общо като „нечестие“, не се говори изрично за идолопоклонство. Спомнете си, че в книгата Битие за греха на содомските и гоморските жители също се говори общо – техният грях е „много тежък“ (Бит. 18:20).

 

Йона е, без съмнение, една необичайна пророческа фигура. Той не желае да изпълни Божието поръчение и бяга от Господното присъствие. Вместо да тръгне към Ниневия, той се втурва в обратна посока – до самия край на познатия тогавашен свят в западното Средиземноморие. Това е един много интересен епизод. Йона си въобразява, че може да избяга от Бога, Който вероятно няма сила извън Израил, все едно е като националните или племенните богове на другите народи. Бягството по море обаче не спасява Йона. Корабът е застигнат от буря и моряците са убедени, че причината за тази беда е някои от пътниците. Когато хвърлят жребий, той пада на Йона. Пророкът признава, че бяга от Господното присъствие и предлага да бъде хвърлен през борда. Първоначално моряците не приемат това предложение, но по-късно са принудени да го направят. Йона се озовава в бушуващите води на морето, но Бог го спасява – изпраща една голяма риба, която го поглъща и той остава в корема й три дни и три нощи.

 

Онези, които търсят научно обяснения за всичко в Библията, са прекарали много време в спорове каква точно е тази риба. Ако вземем предвид думите на Исус Христос в Матей 12:40, в които често думата κῆτος (kitos) се превежда не просто като голяма риба (морско чудовище), а съвсем конкретно като кит, излиза, че Йона е бил погълнат именно от кит. Единственият кит с достатъчно широко гърло, за да погълне човек, е кашалотът, но той, за съжаление, не живее в Средиземно море. В случая с книгата на Йона става дума за измислена история, с която авторът иска да преподаде важен урок на своите читатели. Ето защо споровете за вида на рибата нямат никакво реално значение, освен за тези, който смятат, че непогрешимостта на Писанието върви ръка за ръка единствено с буквализма при неговото четене и разбиране.

 

Йона се кае и очаква спасението си от Бога. След три дни и три нощи в корема на голямата риба той е избълван на брега. Така пророкът получава нов шанс да изпълни даденото поръчение. Йона отива в Ниневия и проповядва, че след четиридесет дни градът ще бъде съсипан. Случва се неочакваното – градът се покайва. Всички от царя до последния жител на града (а дори и животните) се обличат във вретище, постят и викат към Бога. Следва нещо още по-неочаквано – „Бог се разкая за злото, което беше решил да им направи, и не го направи“ (3:10). Ниневия е пощадена вместо да бъде наказана за своето нечестие.

Вместо да се радва за случилото се, пророкът негодува. Изглежда, че той се е страхувал именно от такова развитие на обстоятелствата – Божията милост ще вземе превес над Божието правосъдие и по този начин сам Бог обезсмисля мисията на Йона. Той отива в Ниневия като вестител на Божието правосъдие и щеше да бъде удовлетворен, ако градът беше разрушен. Вместо това Бог показва милост към ниневийските жители и Йона се чувства измамен. Обърнете внимание, че пророкът все пак продължава да таи в себе си надеждата, че градът може да бъде унищожен. След като Бог го пита: „Правилно ли е да негодуваш?“, „Йона излезе от града и седна на източната страна край града, където си направи колиба, под която седеше на сянка, докато види какво ще стане с града“ (4:4-5). Дали все пак Бог няма да въздаде справедливост над нечестивите ниневийци?

 

Йона трябва да получи един последен урок. Бог определя да израсне растение, което да се издигне над пророка, за да му пази сянка. В нашия превод растението е наречено „тиква“, но вероятно с еврейската дума קִיקָיוֹן (qiqayon) се означава растението рицин, което е доста разпространено в тропическите райони и може да достигне размерите на дърво. При изгрев слънце растението изсъхва заради червей, изпратен от Бога, а горещ източен вятър започва да измъчва Йона, който остава без сянка. Тогава пророкът пожелава за себе си да умре, а Бог отново отправя към него въпроса: „Правилно ли е да негодуваш?“. Йона е убеден, че е повече от правилно – правилно е „дори до смърт“ (4:9). Време е Йона да бъде изправен пред най-важната поука на цялата история – ако той жали за растението, за което не се е грижил и което в една нощ се е родило и загинало, то колко повече Бог трябва да пожали ниневийските жители, които са повече от 120 000 души. Важно е да отбележим, че специално внимание се отделя и на животните – Божията милост се отнася и към тях.

 

Това накратко е историята за необичайния пророк Йона, който протестира срещу Божието милосърдие. Какви са поуките на тази история за нейните непосредствени читатели и за нас днес?

 

Най-напред трябва да кажем, че книгата на пророк Йона свидетелства за Божията любов, която е насочена към всички човеци, дори към езичниците. Никога не бива да забравяме, че всички хора са сътворени по Божи образ. Човекът не би могъл да продължи да съществува, ако Бог напълно се отдръпне от него. Дори прародителският грях в Едем, последвалото братоубийство на Авел от Каин и умножаването на греха сред допотопното човечество не преустанови Божията грижа за човека. Каин беше изгонен, но Бог се ангажира с опазването на неговия живот. Човечеството получи нов шанс чрез Ной и неговите потомци. Бог избра Исаак, но не остави Исмаил да умре от жажда в пустинята и обеща да направи от него велик народ. Бог избра и Яков, но не се оттегли от Исав. Чрез Йосиф опази живота на израилтяните, но и на египтяните и другите племена, които се възползваха от Божията грижа за Яков и неговите потомци.

 

Постепенно в старозаветния Израил се култивира убеждението за изключителността на избрания народ. Бог е на страната на Израил и е срещу всички останали народи. Някак си неусетно Яхве се превърна от Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо, в някакъв племенен, национален Бог, Който се грижи единствено за Своя народ. Какво общо може да има Бог с ниневийските жители? Нима има съмнение, че единственото, което те заслужават е наказание и разрушение? Няма никакво основание да се мисли, че Ниневия ще бъде пощадена от Божието милосърдие. Силата на провокацията на книгата идва от избора на асирийската столица като място на изява на Божието милосърдие. Ниневийците се покаяха и Бог ги помилва. Това звучи скандално за традиционното разбиране, че враговете на Израил заслужават от Бога само едно – изтребление. В същото време скандалът става още по-голям, защото Ниневия се покая и беше пощадена, а Израил и Юдея не го сториха и бяха наказани. Не трябваше ли именно Израил да бъде „светлина на народите“, Божи слуга, който да отвори очите на слепите, да освободи затворените, да изведе седящите в мрак от тъмницата и да свидетелства за Яхве като Бог на спасението. Изборът на Израил беше избор за служение, а не основание за самодоволство и гнусливо отвръщане от другите народи.

 

Днес често пъти ние, християните, повтаряме същата грешка. Забравяме за какво се избрани и призовани – да проповядваме с думи и дела спасението чрез Исус Христос, а не да съдим. Божията любов е насочена към всички човеци без изключение. Спомнете си, че мнозина от първите християни бяха извънредно изненадани, когато “и на езичниците Бог даде покаяние за живот“ (Деян. 11:18). Неслучайно апостол Петър подчертава в своето Второ послание, че Бог „ не иска да погинат някои, а всички да дойдат до покаяние“ (2 Петр. 3:9). Божията любов към създадения от Него свят не знае граници – „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот. Понеже Бог не е пратил Сина Си на света, за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него“ (Йоан 3:16-17). Колко е това „толкова“ на Божията любов към света? Неизмеримо е, защото се равнява на живота на Единородния Божи Син. Цялото наше служение трябва да е мотивирано от универсалната и безпределна любов на Бога към всеки човек и към цялото творение. Нямаме право да търсим и намираме удовлетворение в наказанието на грешния човек, а единствено в неговото спасение. По тази причина в молитвата, с която изповядваме греховете си при подновяване на завета с Бога, ние казваме: „Прости ни, че в сърцето си криехме гняв един към друг, не търсехме помирение, настоявахме за наказание на злосторниците u малко се грижехме за тяхното спасение“. „Прости ни – все едно казваме всички ние, че действахме като Йона, че вместо да се молим за избавлението на грешниците, се настанявахме удобно да наблюдаваме тяхното ужасно наказание“.

 

Това осъдително разграничение от другите е причината Исус Христос да укорява толкова последователно фарисеите. Нали си спомняте онези думи на фарисея от притчата: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци – грабители, неправедници, прелюбодейци, и особено не като този бирник“ (Лука 18:11). Тези думи са много добра илюстрация на това, че нагласата на Йона не е изчезнала и жива по времето на Исус. Актуалността на книгата се корени именно в това, че нагласата, за която става дума, никога не изчезва. Винаги ще има такива, които ще делят човеците на „ние“ и „всички останали“. На нас се падат благословенията, а на тях – наказанията. Божията любов обаче е универсална, тя не зависи от нас и ние не можем да сторим нищо, за да я засилим или намалим. Това би трябвало да е за всички ни извор на велика утеха и на ясно съзнание за отговорността, която имаме. Уви, за някои това продължава да бъде извор на негодувание „дори до смърт“, защото са посветили себе си на религия, която няма нищо общо с истинната религия. Заменили са любовта към Бога и ближния с мъртъв морализъм и съзнание за изключителност. За всичко това стана дума в петък, когато в Католическата църква проповядвах за същността на истинската религия.

 

Трябва да се примирим с това, че Бог е напълно свободен в Своите решения и действия и не ни е дадено да определяме какво е приемливо и неприемливо за него. Това отново ме връща към фарисейския проблем, който проф. Калин Янакиев улавя с впечатляваща прецизност: „Не това, че израилтяните изповядваха единствения Бог, а това, че те смятаха, че познават Неговата единственост, се оказа техния трагичен грях. Не това, че те признаваха Неговата абсолютна отвъдност, а това, че претендираха да я постигнат се оказа причината за тяхното заслепение. И не това, че превъзнасяха Божията святост, а това, че мислеха, че живеят и съдят според нея, се оказа тяхната фатална несправедливост“. Такъв е коренът на фарисейският проблем – в гордата човешка претенция, че някак си сме постигнали Бога. Но нека да дадем възможност на проф. Янакиев да продължи мисълта си, за да стане явна за нас цялата драма на фаталната слепота на тези, които са просветени: „Израилтяните не познаха Истината, не защото в понятията си бяха далеч от Нея, те не я познаха, въпреки че бяха най-близо до Нея. Те са заблудиха, не защото въобще не чувстваха Правдата, а напротив – въпреки че тъй страстно и фанатично я чувстваха. Те не познаха Своя Бог не защото бяха религиозно слепи, а – какъв страшен урок – въпреки че бяха просветени. Трагедията на неузнаването, следователно, разобличи в тяхно лице не някакви – какви да е понятия за Божията същност, а човешките понятия за Божията същност изобщо. Разобличи като смешни и дръзки човешките възможности и претенции за богопознание. Разобличи в тяхно лице не някакво – какво да е благочестие и морал, а – човешкото благочестие и морал изобщо, разобличи претенциите на човека да постига светостта Божия“.

 

Ние трябва напълно сериозно да възприемем предупреждението срещу трагичната слепота на просветените, защото често и ние се оказваме в това положение. Не можем да разпознаем действието на Бога, защото не приемаме за подобаващо Той на действа на дадено място или сред дадени хора. Ограничаваме параметрите на Неговото действие и Го превръщаме единствено в Бог на християните, при все че Той е Бог на всичко съществуващо, на вярващите и невярващите, на добрите и злите, на близките и далечните.

 

Не на последно място трябва да си напомним, че няма къде да скрием от Божието присъствие и е глупаво да бягаме от своето призвание. Не е нужно да минаваме през корема на голямото морско чудовище, за да научим този урок. Но ако се налага, Бог ще стори и това за нас, за да проумеем, че когато приемем и изпълняваме призванието си, вършим най-доброто, на което с Божия помощ сме способни.

 

Ако Бог ни запита: „Правилно ли е да негодуваш срещу любовта и милосърдието Ми?“, какво ще отговорим? Ще кажем ли: „Не е правилно, Господи, защото всички сме грешници и без Твоята любов бихме погинали“, или ще упорстваме, че наказанието на грешника трябва да тържествува над милосърдието. Дано Бог ни помогне да осъзнаем, че „милостта тържествува на съда“ (Яков 2:13).



Цитати:


Последни новини

Завърши 69-та Годишна конференция

06.09.2021

От 2 до 5 септември в град Варна се проведе 69-та Годишна конференция на Обединената методистка църква в България и Румъния под ръководството на епископ Патрик Щрайф.  Тематичният ден беше посветен на възстановяването на практиката на методистките класове в местните църкви. Три беседи по темата предложи пастор Даниел Топалски.  По време на закритото си заседание […]

Прочети повече

Новини, От страната