Нима Христос се е разделил?

„Нима Христос се е разделил?“ (1 Коринтяни 1:13). Такъв е въпросът, който апостол Павел задава не само на коринтските християни, но и на нас днес. Тогава те претендираха, че са „Павлови“, „Аполосови“, „Кифови“ или „Христови“, днес ние се разграничаваме един от друг по имената на традициите, на които принадлежим.

 

Естествено е тези имена да са важни за нас, защото те казват много за нашите убеждения, за формата на нашето богослужение, за начина, по който възприемаме самите себе си и другите. Ако някои от коринтяните бяха възприели вярата от апостол Павел, естествено беше за тях да се смятат за Павлови. Широтата на Павловия хоризонт привличаше езичниците, защото той им предлагаше един Христос, за Когото няма юдеин или грък, мъж или жена, роб или свободен, а всички са едно, един народ пред Бога (вж. Галатяни 3:28). Юдеите пък слушаха по-охотно Аполос,  за когото Евангелието не се намираше в толкова силен контраст със Закона, както в Павловата проповед. Петър също имаше своя отличителен почерк, който привличаше към него определени групи от хора. Очевидно тези различия в акцентите при излагането на Евангелието не са били правилно разчетени от коринтяните, за които именно различията в акцентите са се превърнали в по-важни от самото Евангелие. Налага се апостол Павел да напомни кое е всъщност най-важното, по отношение на което всичко останало има второстепенно значение. Затова и той задава риторичния въпрос: „Нима Христос се е разделил?“.

 

Какво всъщност казва Павел на коринтяните? Казва им, че съществува една-единствена истинска основа на единството помежду им, която остава въпреки различията, и това е Христос. А Христос е само Един, „един и същ е Господ на всички, богат за всички, които Го призовават» (Рим. 10:12).

 

Успява ли апостол Павел да сложи край на разделенията с този аргумент? По-нататъшната кореспонденция между него и коринтяните показва, че това не се е случило. Нещо повече, коринтяните влизат в конфликт с апостола и се стига дори до поставяне под въпрос на неговия апостолски авторитет. Изправен пред сериозно разделение в коринтската община, апостол Павел трябва да търси път за неговото преодоляване.

 

„Нима Христос се е разделил?“ – този риторичен въпрос, изпълнен с болка, се сблъсква с реалността на разделената коринтска община, в която мнозина искат да бъдат център на собствената си религия. Този въпрос се сблъсква с още по-дълбоките разделения, които раздират християнството днес, след повече от две хиляди години история. Различията помежду ни – вероизповедни, литургически, организационни и какви ли още не – ни се струват понякога толкова големи, че обезсмислят всеки опит за диалог и сътрудничество.

 

И въпреки всичко това апостол Павел упорито продължава да ни поставя пред все същия въпрос: „Нима Христос се е разделил?“. Какво всъщност иска да ни каже апостолът? Нима това, че всички тези различия, които са толкова съществени, значими за нас, в действителност не са такива? Та как бихме могли да омаловажим толкова драматични догматически разногласия по отношение на Св. Троица, на начина на съединение на двете природи в едната Личност на нашия Господ Исус Христос, на светите изображения и дори на разбирането ни за спасението. Няма ли да е предателство към нашето разбиране за истината, към собствените ни традиции, ако просто кажем, че всичко това всъщност не е толкова важно, колкото са мислили нашите предци и самите ние? Какво решение ще е това, което ни предлага отново да отправим своя поглед изключително към Христос, Начинателя и Извършителя на нашето спасение, и за момент да забравим за останалото? Какво друго, ако не предателство би било едно такова поведение, та дори и то да цели възстановяването на единството, или най-малкото неговото припознаване.

 

Няма съмнение, че апостолът не ни съветва да извършим предателство – нито към вярата си, нито към традицията, в която сме повярвали и израснали. Апостол Павел е последният, който би ни дал такъв съвет. Той ни казва нещо друго и оставя на собствената ни отговорност да приемем или отхвърлим неговите думи. Апостолът всъщност ни казва, че където и да търсим своята идентичност като християни, истинската основа за нашата идентичност е неразделеният, единият  Христос. Благодарение на Неговото изкупително дело всички ние сме Божии чада, наследници на Бога и сънаследници с Христос (Рим. 8:17). Подхващайки пак темата за различните имена, с които коринтяните се наричали, апостол Павел заключава: „Затова никой да не се хвали с човеците. Защото всичко е ваше: било Павел, или Аполос, или Кифа, или светът, или животът, или смъртта, или сегашното, или бъдещето, всичко е ваше; а вие сте Христови, а Христос – Божий“ (1 Кор. 3:21-23). Такива сте всички вие – казва Павел на коринтяните и на нас – вие сте Христови, а Христос – Божий. Такава е основата за вашата идентичност, идентичността на всички онези, които вярват, че Исус е Христос, които изповядват това най-кратко и древно християнско изповедание от апостолския век, и не само го изповядват, но и живеят според него.

 

Но може би това просто изначално изповедание, според което „Исус е Христос“, ни се струва твърде малко и недостатъчно без всички останали пояснения, които Църквата е трябвало да направи в хода на историята, за да отграничи истината от лъжата? За архидякон Стефан то беше абсолютно достатъчно, така беше и за всички християнски мъченици от апостолско време. За тях да си християнин, означаваше да си Христов, да Му принадлежиш изцяло, да си Му предал живота си и сърцето си напълно и без остатък. Те не можеха да си представят християнството просто като една безукорна вероизповед, за тях то беше път, живот. За тях да си християнин, означаваше да живееш и постъпваш като Христос. За тогавашния християнин пò прилягаше да се каже, че той е последовател, ученик на Христос, отколкото че е просто вярващ. Защото и бесовете вярват и треперят (Яков 2:19).

 

Когато казваме, че думите на апостол Павел ни напомнят, че нашата идентичност е в Христос, с това всъщност ние казваме, че нашата истинска идентичност е в любовта. Нея апостолът описва като по-превъзходния път, пътя, по който разделенията могат да бъдат единствено преодолени. Да кажем, че сме Христови, всъщност означава да изповядаме, че Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот (Йоан 3:16). Да кажем, че сме Христови, означава в лицето на всеки човек, дори на най-жалкия, жестокия и отвратителния, да видим някой, за когото Христос е умрял, да видим някой, на когото сме ближни. Без съмнение, левитът и свещеникът от притчата за милостивия самарянин бяха по-правоверни от самарянина, но не те получиха похвалата на Христос.

 

Да бъдем Христови, да имаме своята идентичност в Христос, означава да знаем, че Бог е любов. Да, именно ЛЮБОВ. А в това не може просто да се вярва, то трябва да се преживее, да се опита, да се вкуси, да се сподели. В Своето немислимо откровение в Христос Бог всъщност казва на всички самонадеяни и начетени познавачи, които претендират, че знаят какъв е Бог, нещо, което те не могат да проумеят и приемат. Казва им, че Бог е Емануил, Бог с човека и за човека. Бог, Който не е някъде там, невъобразимо високо и далеч, а Бог, Който е близо, Който обича да последен дъх.

 

Да бъдем Христови, да имаме своята идентичност в Христос, означава да приеме, че освен правота на вярата (ортодоксия) и правота на живота (ортопраксия), има и правота на сърцето (ортокардия). Не случайно в притчата за предстоящия съд от Матей, 25 глава, откриваме, че  неизреченият въпрос, на който и овцете, и козите трябва да отговорят, заставайки пред Христос, не е: Имахте ли вяра?; нито пък: Безспорно ли сте убедени в Христовото спасително дело? Въпросът, чийто отговор формира основата на присъдата в онзи велик ден, е прост – кого обичате? И отговорът на този въпрос се формулира точно сега, в нашия ежедневен живот – чрез ежедневните неща, които ние вършим. Това е всъщност въпросът за нашата идентичност – дали сме Христови, или не.

 

Нека да си спомним какъв беше въпросът на възкръсналия Христос към Петър при явяването Му при Тивериадското езеро. Исус го попита: „Обичаш ли Ме?“. Петър са натъжи от трикратното повторение на въпроса, но този особен подход на нашия Господ имаше за цел да подчертае изключителната важност на любовта. Този въпрос изчерпва всичко и изисква ясен отговор. Да бъдем Христови, да имаме своята идентичност в Христос, означава да Го обичаме с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум (Матей 22:37) и да обичаме ближния, както себе си.

 

Всички ние сме предизвикани днес да престанем да увъртаме и да се изправим честно пред въпроса на апостола: „Нима Христос се е разделил?“. Какво да сторим, за да тръгнем отново един към друг, за погледнем едни на други като на братя и сестри? Апостол Павел ни съветва да тръгнем по по-превъзходния път. Ако наистина обичаме Христос, то няма как да не обичаме тези, които Го признават за свой Господ, тези, които вярват, че Исус е Христос. Ако обичаме Христос, то ще сме готови да извървим и втората миля, за да бъдем заедно с тези, които са Христови.

 

И така, какво ще кажем за това: „Нима Христос се е разделил?“

 

Проповед на п-р Даниел Топалски по време на общото богослужение от Октавата на молитва за християнско единство, проведено на 25 януари 2014 г. в Католическата църква “Св. Павел от Кръста”.