Автор: Даниел Топалски
Логическото разграничение между оправданието, разбирано като Божието спасително дело, извършено за човека чрез Исус Христос, и новорождението като Божието спасително дело, извършено в човека чрез действието на Светия Дух, се преодолява напълно в християнския опит. Джон Уесли е категоричен, че във времево отношение оправданието и новорождението съвпадат: „Когато ние биваме оправдани чрез Божията благодат, в резултата на изкуплението чрез Иисус Христос, в същия миг биваме и „родени от Духа“ (Йоан 3:6)“.
Новорождението бележи за по-големия от братята Уесли началото на освещението в същинския (тесния) смисъл на думата, доколкото с него се свързва раждането на новия живот, чиято стихия трябва да обхване всички аспекти на човешкото съществуване. Чрез действието на Св. Дух се осъществява прилагането на последиците на изкупителното дело на Божия Син в живота на вярващия човек, пред когото вратата към истинската религия е вече отворена. Пак чрез същото действие човекът придобива силата да прекрачи прага и да заживее като син в дома на своя Отец. Именно в този момент се ражда синовната вяра, която действа чрез любовта. Този, който е признат за син благодарение на Христовото изкупително дело (осиновен в Христос), наистина се превръща в син чрез новораждащата благодат на Духа на осиновението и може да се обърне уверено към Бога като към свой Отец.
Чрез новорождението вярващият човек получава способността в условията на своя земен живот да отразява любовта и благостта на Бога. Поставено е началото на цялостното обновление на човека в правда чрез силата на Божия Дух. Посято е семето на всяка добродетел в душата и от този момент човекът започва постепенно да умира за греха и да израства в благодатта.
Новорождението възстановява човешката сетивност по отношение на Божието действие. Ако действието на предварителната благодат може да се сравни с някакво първоначално реанимиране на тази сетивност, то истинското ѝ пробуждане се осъществява в акта на новорождението. По този начин Бог извършва необходимото, за да може човекът да се превърне в негов диалогичен партньор. Истинското общение с Бога, в рамките на което се осъществява човешкото спасение, е невъзможно без възстановяването на духовните сетива на човека.
Първият и най-важен белег на новорождението е вярата. Нейният непосредствен плод е властта над силата на греха . На новородения християнин е дадена достатъчна благодат, за да може да устои срещу греховните изкушения. Това е неговата „велика привилегия“. Грехът не е напълно унищожен – той е обезсилен (парализиран), но не и умъртвен ; не управлява, но все още не е изкоренен. При все това, силата на неговата власт над човека е пречупена и тя не може да бъде непреодолима пречка за напредъка на новия живот.
Вторият белег на новорождението е надеждата, която съединява в себе си свидетелството на съвестта (човешкия дух), че вярващият се подвизава в „простота и искреност пред Бога“ (2 Кор. 1:12), и свидетелството на Божия Дух, че той е Божие чадо (Рим. 8:16) . Симфонията на тези две свидетелства е особено важна за братята Уесли, защото в нея се съдържа предупреждение както срещу прекомерния акцент върху индивидуални преживявания, така и срещу рационалистичния скептицизъм. Изпитването на истинността на това двойно свидетелство се осъществява в рамките на общността на верните, която е подхранвана от благодатните средства.
Третият белег на новорождението е любовта, която е изляна в сърцата на родените от Бога чрез дадения им Св. Дух (Рим. 5:5). Необходимият плод на любовта към Бога е любовта към ближните, която се отнася до всички човеци, в това число и до враговете. Вторият плод на тази любов е пълното покорство пред Бога и съгласие с Неговата воля. Покорството обхваща целия човек и цялостния му начин на живот. То намира израз в усърдието за добри дела, в глада и жаждата да се върши добро по всички възможни начини на всяко човешко същество, без да се очаква никаква друга отплата, освен наградата при възкресението на мъртвите.
(Откъс от Топалски, Д. Пътят на освещението. С., 2017)