Живеем в изключително динамично време и понякога се питаме дали е възможно да говорим за светостта и освещението по същия начин, по който Христос правеше това. Изглежда освещението отнема твърде много време и усилия и нещо повече – изисква една специална връзка с други хора, които в повечето случаи са напълно различни от самите нас. А това съвсем не може да се съгласува с начина, по който днешния човек осъществява своите цели: чрез своите индивидуални усилия, разглеждайки постигнатото като свое индивидуално притежание. Но възможно ли е някой да напредне в християнското освещение без останалите християни? За съжаление много наши съвременници са склонни да отговорят утвърдително. За тях спасението и освещението са преди всичко въпроси с индивидуален характер. Христос и аз – това е напълно достатъчно. Но ако ние внимателно четем книгата Деяния на апостолите, ще разберем, че да се говори за християнско освещение извън християнската общност (Църквата) по времето на апостолите е било напълно безсмислено.
Редно е отново в нашите размишления да се върнем на казаното от апостол Павел: „… но действащи истинно в любов, да пораснем по всичко в Него, Който е главата, Христос, от Когото цялото тяло, сглобявано и свързвано чрез службата на всяка става, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта“ (Ефес. 4:15-16). Сам Христос е главата на Тялото. Не е възможно някой да е свързан с Христос извън Тялото. Връзката с Христос е неразделна от връзката с другите християни. Растежът на всяка част от Тялото зависи от растежа на цялото Тяло. И този растеж е една друга възможна метафора за освещението. Християнството не е някакво индивидуално състезание. Няма конкуренция между отделните християни, защото те са членове на един и същ отбор. В ранната Църква християните са имали много силно развито съзнание за християнския начин на живот като общение. За тях е било повече от ясно, че един християнин не е християнин.
Една от основните задачи на Божието преобразяващо действие в нас е възстановяването на нашата способност да бъдем в общение, да живеем един споделен и споделящ начин на живот. Съвършеният пример на това общение в любов е Триединният Бог, Който споделя тази любов с нас и ни прави участници в нея още тук и сега, в този живот. Непроменимият хоризонт на това общение е прекрасно представено от ап. Петър: „…за да станете чрез тях участници в божественото естество…“ (2 Петр. 1:4).
Когато Исус започна Своето служение Той призова дванадесетте апостоли не само защото се нуждаеше от точно определен брой ученичци. Той формира общност от двнадесет различни личности, събрани около Него. Те трябваше да се научат да живеят заедно и това беше много важна част от тяхното обучение за бъдещата им служба. Стъпка по стъпка онази малка общност разшири своите граници и се превърна в ядрото на Църквата.
Първоначалната Църква беше формирана в духа на споделения и споделящ начин на живот (общението): „И те постоянстваха в поученито на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите… И всеки ден прекарваха в храма единни духом и разчупваха хляб по къщите, и се хранеха с радост и чистосърдечие, като хвалеха Бога, и печелеха благоволението на целия народ“ (Деян. 2:42, 46-47). Не беше възможно да се мисли, че някой може да живее християнски живот извън това общение на общността на верните. Колко далеч е нашето разбиране за Църквата от представата на първите християни! Струва си отново да прочетем книгата Деяния на апостолите, за да проумеем, че по пътя на християнското освещение Църквата е не просто една възможност, а абсолютна необходимост.
Автор: Даниел Топалски