По време на постоянното си пътуване и проповядване Джон и Чарлз Уесли не само разпространяват, но и свързват работата на методисткото движение сред хората. Проповедническите пътувания на Джон през следващата година покриват почти цялата област, белязана от методистките общества в кралството, включително и Уелс, Корнуол, Мидландс и северните части на страната, до които той пътува през февруари през вятър, градушка, дъжд, лед, сняг, виелици и пронизващ студ. Работата не само изисква много усилия, но е и изпълнена със специални предизвикателства; войната срещу методистите все още се води във всички части на страната (J&D, 20:40). Джон описва няколко случая на опити за заглушаване на проповядването му – чрез пищене, биене на камбани, свирене на орган или, в един забележителен случай, от един мелничар, който оставя водата на мелницата си да пада “с голям шум”, докато Уесли проповядва. Уесли записва и много физически атаки срещу себе си, обикновено от хора, които хвърлят по него яйца, домати, камъни или буци мръсотия (J&D, 20: 64-65).
Един особено тревожен проблем е породен от измислената връзка на Джон с претендента на династията Стюарт за короната, “Bonnie Prince Charlie” (хубавия принц Чарли). По това време се очаква той да нахлуе в Англия и да се опита да си върне английската корона. Поддръжниците на Стюарт се надяват той да събере местна подкрепа, докато се придвижва на юг от Шотландия към Англия. В някои умове оксфордската репутация на Уесли на якобит (добре обоснована или не), заедно с нарастващата мрежа от последователи на север, представлява потенциална заплаха за обществения ред. Така Уесли се озовава в неловко положение. Упоритите слухове в Корнуол свързват Джон с претендента във Франция (J&D, 20:22). По същото време Чарлз Уесли е обвинен в Йоркшир за говорене “на предателски думи и поучения, като се моли за изгнаниците или за претендента”.
Свидетелят, който говори против Чарлз, в крайна сметка признава пред съда, че той просто е чул Чарлз да се моли: “Бог ще повика при Себе си тези, които са в изгнание”. А това се случва преди първата новина за заплахата от нахлуване и със сигурност може да се приложи в библейски смисъл към духовните странници, които търсят Божието присъствие. Правосъдието оправдава Чарлз, който използва възможността да говори енергично за лоялността на методистите към краля (CWJ, 1: 358-61). С тези проблеми в миналото и заплахата от война с Франция Джон Уесли мисли, че най-добре за методистите е да изпрати на краля обръщение на лоялност. Това и прави, въпреки протестите на Чарлз, че такова действие ще ги представи като секта, отличаваща се от Църквата (J&D, 20:16; CWJ, 1:354).
Предизвикателствата към методистите не са само външни. Въпросите за устройство и доктрина се изправят пред братята Уесли при всяка превратност в опитите им да изградят сплотено тяло от последователи. В късното лято на 1745 г. Уесли свиква друга конференция на проповедниците, този път в Бристол. Протоколите от предната конференция показват, че за да наблюдава развитието през годината, Уесли възнамерява да въведе регионални конференции на всеки три месеца. Мястото на провеждане се променя на ротационен принцип в трите краища на неговия национален окръг. Първоначално предложението за конференции на всяко тримесечие през 1739 г. е обречено на неуспех; почти няма доказателства, показващи, че е имало повече успех през 1744-45 г. Чарлз е в Нюкасъл и Лондон в предложеното време през ноември и май, а Джон е в Бристол през февруари. Никой от тях обаче не споменава в дневниците и писмата си за конференции.
Конференцията през август 1745 г. е значимо събитие. Най-малкото, което тя постига, е, че въвежда практиката на провеждане на Годишна конференция. Тя представлява редовна възможност за Уесли да се съветва с проповедниците по въпросите на устройството и доктрината. Тримата свещеници и шестима миряни-проповедници (от възможни дванадесет), които се събират в Бристол, прекарват голяма част от времето си, обсъждайки “какво да се проповядва.” Предната конференция е предложила миряните-проповедници (“помощници” или “асистенти”) да бъдат допускани да проповядват “в случай на необходимост”. Тази обща необходимост сега е налице и тази конференция продължава да усъвършенства методите и съдържанието на методисткото проповядване.
Присъстващите на конференцията посвещават голяма част от времето си на дискусия върху основните доктрини, които определят тяхната мисия. Някои от проповедниците изразяват загриженост, че са изоставили първоначалните си намерения и са променили доктрините си. Уесли посочва, че в началото проповядват предимно на невярващи, и затова наблягат на оправданието. Сега има повече нужда да поучават тези в обществата да продължават пътя си към съвършенството, необходимост, която ранните методисти “не виждат толкова ясно отначало”. Все пак Уесли предупреждава, че оправданието не би трябвало да се омаловажава, за да се “възхвали състоянието на пълно освещение”. В същото време ударението върху sola fide (единствено чрез вяра) не трябва да изключва нуждата да се настоява за покаяние и “дела, достойни за покаяние”, точно преди оправданието.
Няколко части от дискусията са насочени към продължаващите грижи на Уесли и проповедниците. Отново е повдигнат въпросът за абсолютна необходимост от увереност; отново те не се осмеляват да изключат възможността за “свободни случаи.” Разговорът продължава с разнообразие от въпроси: загуба на вяра, наличие на видения, проблема с преследването, връзката на вярата със съмнението и страха и близостта на истината на Евангелието с калвинизма и антиномизма (“едва-едва”).
Въпросите за устройство, богословско и практическо, също са поставени на конференцията. Една доста дълга дискусия за естеството на църковното управление разкрива развиващата се гъвкавост на разума на Уесли по този въпрос. Уесли вероятно е повлиян от прочита на творбата на Едуард Стилингфлийт “Irenicum”. Според тази творба никакво устройство не е изцяло правилно или изцяло грешно и правилният фокус на загриженост би трябвало да бъде върху духовните плодове, а не върху устройството (Church, 145).
Посещенията на събрания от хора, които не са членове на обществата, също се обсъжда. Уесли смята, че не всеки “сериозен човек” би трябвало да бъде допускан и ако е допускан, не много често. От друга страна, възниква въпросът какво да се прави с тези, които напускат обществата. Отговорът е да се избягва горчивина и отхвърляне, да се правят опити да се говори с тях и ако те упорстват, да се “считат за мъртви”. Това не са преходни тревоги, като се имат предвид строгите очаквания на “Общите правила” сред методистите, преминаването от един дял на съживлението в друг и проблемите с прозелитството или “кражбата на овце” в някои области.
Липсата на помощници и богатството на възможностите за мисия подтикват Уесли да предложи нетипичен за методизма експеримент в Уелс и Корнуол – да проповядва, без да сформира общества. Според вижданията на Уесли един такъв процес трябва да включи и наблягане на проповядването на оправдание. Той се опасява, че това вероятно е пренебрегвано. По това време Уесли подготвя за печат първия том на проповедите си и може би не е случайно, че повечето от подбраните проповеди се занимават именно с оправданието и увереността. Това съвпада и с обновяването на проповядването на открито.
Протоколите от тази конференция отбелязват и явно безпокойство, че миряните-проповедници наблягат “твърде много на гнева и твърде малко на Божията любов.” Друга грижа, свързана с това, е желанието да се създаде “Духовна семинария за работници”. Създаването на подобно училище е отложено, докато “Бог осигури подходящ преподавател”. Една явна добавка е направена към “Правила за помощника”, за да се затвърди цялостната им ангажираност и очаквания: “Няма какво друго да правите, освен да спасявате души. Затова отдавайте се на тази работа и бъдете отдадени в нея. Винаги отивайте не само при тези, които се нуждаят от вас, но и при тези, които се нуждаят най-много.”
Осъзнавайки, че нуждите на повечето хора са не само духовни, Уесли моли проповедниците да държат в домовете за проповядване в Лондон, Бристол и Нюкасъл “малко количество лекарства”, за да могат да се използват за лековете, описани в наскоро публикувания “Сборник с рецепти” на Уесли. Уесли е загрижен и за умовете на проповедниците – да бъдат добре подсигурени, затова в домовете за проповядване обикновено се съхраняват някои основни литературни източници. Инвентарът от книги, с който са снабдени в Лондон, Бристол и Нюкасъл (особено за полза на Уесли), включва не само доктринално и практическо богословие, но и дълъг списък заглавия от следните области: медицина, естествена философия, астрономия, история, поезия, латинска и гръцка проза и поезия и някои еврейски творби (Minutes, 29). Безвредното заглавие “Нашите трактати” (творбите на братята Уесли) без съмнение включва няколкото тома поеми, псалми и химни, които те са публикували, както и “Сборник с мелодии, аранжирани така, както обичайно се пеят във Фаундъри” (1742 г.). По това време братята Уесли са издали около седем дузини творби за своите хора чрез шепа доверени издатели, особено в Лондон, Бристол и Нюкасъл. Издателските усилия започват да се превръщат в една от важните черти на методизма.
(Откъс от книгата “Уесли и хората, наречени методисти” от Ричард Хайтценратер. Превод от английски език: Десислава Тодорова)