“Защото Мойсей пише, че човек, който върши правдата, която е чрез пазенето на закона, ще живее чрез нея. А правдата, която е чрез вяра, говори така: “Да не речеш в сърцето си: Кой ще се възкачи на небето, сиреч да свали Христа?”, или: “Кой ще слезе в бездната, сиреч да възведе Христа от мъртвите?” Но що казва тя? Казва, че “думата е близо при тебе, в устата ти и в сърцето ти”, т.е. думата на вярата, която проповядваме.”
/Рим. 10:5-8/
А/ Тук апостолът не противопоставя дадения чрез Мойсей Завет със Завета на Христос. Можем така да приемем нещата само ако не забележим, че последната част от това изказване, както и първата, са отправени от Мойсей към израилтяните, и то именно по отношение на тогавашния Завет. Но Бог чрез Христос сключи с хората от всички времена един Завет на милостта, който трябваше да е валиден както преди и по време на Христос, така и след идването Му в плът на земята. Този завет на милостта Павел противопоставя на Завета на делата, сключен с Адам в рая, за който е общоприето да се счита, че е единственият Завет, който Бог е сключил с хората. Така смятат преди всичко онези юдеи, за които апостолът пише.
Б/ Това се има предвид, когато в началото на главата така любвеобилно се казва: “Сърдечното ми желание и молбата ми към Бога е за спасението на Израиля. Защото свидетелствам за тях, че имат ревност за Бога, само че не е според пълното знание. Понеже, ако не знаят правдата, която е от Бога, и искат да поставят своята, те не се покориха на правдата от Бога” /Рим. 10:1-3/. Т. е. оправданието, произтичащо само от Неговата благодат и милост и което прощава греховете ни по своя инициатива чрез Неговия възлюбен Син. “Искат да поставят своята правда” – т. е. опитват се да наложат собствената си святост като основание за своето опрощение и приемане, преди да са повярвали в Този, “Който оправдава нечестивия”, и така не се покоряват на правдата от Бога. Следователно, те търсят смъртта и заблудата на живота си.
В/ Те не знаеха, че “Христос изпълнява целта на Закона, за да се оправдае всеки, който вярва” /Рим. 10:4/, че чрез жертвата Си, която принесе веднъж, Той слага край на първия Завет /даден от Бога не на Мойсей, а на Адам в неговото състояние на невинност/, чийто смисъл беше точно този: “Прави това и ще живееш”. С това Той спечели за нас тоя по-добър Завет: “Вярвай и ще живееш”. Вярвай и ще бъдеш спасен, и то още сега, от вината и властта на греха и с това от неговата заплата.
Г/ Колко много хора и днес са така невежи, даже измежду тия, които се наричат християни! Колко много, които “имат ревност за Бога”, “нямат пълното знание”! Те непоколебимо търсят да “поставят своята правда” като основание за прощението и приемането си; с това те упорстват “да се покорят на правдата от Бога”. Но аз, братя мои, желая и се моля на Бога да бъдете спасени. За да очистя от пътя ви този голям камък за препъване, ще се опитам най-напред да покажа каква е “правдата, която е чрез Закона”, и каква е “правдата чрез вяра”; а после ще се спра на безумието да се уповава в “правдата чрез Закона” и мъдростта да се покорим на “правдата чрез вяра”.
І. 1. Първо, “правдата чрез Закона” казва: “Който я спазва, ще живее чрез нея”. Спазвай стриктно всички предписания и ще живееш вечно! Този Закон, този Завет /наричан обикновено Завет на делата/, който Бог даде на човека в рая, изисква едно послушание, съвършено, неразделно и без липса, за да пребъдва човек завинаги в състоянието на святост и блаженство, в което беше създаден.
2. Законът изискваше човек да изпълни външно и вътрешно правдата и да спазва всички заповеди и забрани. Не само да се въздържа от празни думи и зли дела, но да подчини на Бога и своите чувства, желания и мисли. Да бъде свят, както Бог е свят, както в сърцето си, така и в цялата си обхода. Да бъде чист в сърцето си, както Бог е чист, и съвършен като своя небесен Отец; да обича Господа, своя Бог от цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичките си сили. Да обича всяка душа, създадена от Бога, както Бог я обича. Законът изискваше чрез тая си чистота да “пребъдва в Бога и Бог в него” /1 Йоан 4:16/, и да прославя Бога с цялата си сила и във всяко нещо.
3. Всичко това спадаше към правдата от Закона, за да живее чрез нея оня, който я пази. Но отвъд това тя изискваше безпрекословното подчинение на Бога, вътрешната и външна святост, съгласуването на сърцето и живота с Неговата воля да бъдат безупречни до последната дреболия. Не можеше да се прави никаква отстъпка, да се проявява никакво снизхождение, ако дори се наруши и с една йота или запетая Законът. Само въздържанието от нарушаване на Закона не беше достатъчно; всяка заповед трябваше да се спазва с всички сили, в пълна степен и по безупречен начин. Този Закон не се изпълняваше и със служенето на Бога с всички сили и средства; нужно беше Бог да бъде възлюбен с цялата сила на душата.
4. Правдата чрез Закона изискваше неотменно още и това: пълното послушание, съвършената святост на сърцето и на живота трябваше да са налице по всяко време, и то от мига, когато Бог сътвори човека и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание, до деня, когато изпитването му завърши и той получи вечен живот.
5. Правдата чрез Закона говори: “Ти, човече Божи, стой здраво в любовта, в подобието на Бога, за което си създаден. Ако искаш да живееш, пази заповедите, които са написани в сърцето ти. Обичай Господа, Твоя Бог, с цяло сърце. Обичай всяка душа, която Той е сътворил, както себе си. Не търси нищо друго, освен Бога. Стреми се към Него с всяка мисъл, дума и дело. Не се отдалечавай от Него, твоята цел и богатството на призванието ти, дори с най-малкото движение на тялото и душата си. Всичко, което е в теб – сила и способности – нека хвали святото Му име по всякакъв начин, във всяко нещо и винаги. Прави това и ще живееш. Светлината ти ще свети и любовта ти ще се разгаря повече и повече, докато бъдеш приет в дома Господен на небето, за да царуваш с Него до века”.
6. А правдата, която е чрез вяра, говори така: Да не речеш в сърцето си: “Кой ще се възкачи на небето, сиреч да свали Христа” /като че ли Бог е дал някаква неизпълнима задача като условие за твоето приемане там/, или: “Кой ще слезе в бездната, сиреч да възведе Христа от мъртвите” /като че ли основанието на твоето приемане едва сега трябва да се създава/? Но що казва тя? Че думата /вследствие на което можеш да приемеш вечния живот/ е близо при тебе, в устата ти, сиреч думата на вярата, която проповядваме, новият Завет, който Бог сега чрез Христа е сключил с грешния човек /Рим. 10:6-8/.
7. “Правдата чрез вяра” тук означава онова състояние на оправдание /а следователно и на сегашното и окончателно спасение, доколкото ще устоим в него/, подарено на падналия човек от Бога заради заслугите на Неговия Син. То отчасти беше открито на Адам още след грехопадението му чрез първоначалното обещание, валидно за него и потомството му, че потомъкът на жената ще смаже главата на змията. Малко по-ясно то беше открито на Авраам: “В Себе Си се заклевам, казва Господ, че понеже си сторил това нещо и не пожали сина си: в твоето потомство ще се благославят всичките народи на земята” /Бит. 22:16-18/. Още по-ясно стана то на Мойсей, Давид, пророците, които дойдоха, и чрез тях на много други от Божия народ. И все пак болшинството от тях не знаеше нищо за тая правда; малцина я разбираха ясно. Защото “животът и безсмъртието” при юдеите от старото време още не бяха така излезли “на бял свят”, както при нас чрез Евангелието.
8. Този Завет не изисква от грешния човек: “Положи безгрешно покорство и ще живееш”. Ако това би било условието, то за човека не би било от голяма полза това, което Христос е направил за него – ако би се изисквало от него, за да има живот, да “се възкачи на небето и да свали Христа” или “да слезе в бездната, за да възведе Христа от мъртвите”. Този Завет не изисква нищо невъзможно /това, което изисква, би било наистина невъзможно за обикновения човек, но не и за оня, на когото Божият Дух помага/. Да изискваш невъзможното би било подигравка с човешката слабост. Точно погледнато, Заветът на милостта не изисква да ПРАВИМ НЕЩО, което би било абсолютно и неотменимо нужно за нашето оправдание, а изисква единствено ДА ВЯРВАМЕ в този, Който заради Своя Син и чрез създаденото от Него изкупление “оправдава нечестивия, който не върши дела” /Рим. 4:5/, и му вменява вярата за правда. Така Авраам “повярва” и “вярата му се вмени за правда” /Рим. 4:9/. “Той прие обрязването като знак и печат на правдата от вяра… за да бъде отец на всички, които вярват… за да им се вмени вярата за правда” /4:11/. “Това не се написа само за него, но и за нас, на които ще се вменява за правда /на които вярата ще се вмени за правда наместо съвършеното покорство като основание за приемането ни при Бога/, ако вярваме в Този, Който е възкресил от мъртвите Исуса, Който биде предаден за прегрешенията ни и биде възкресен за оправданието ни” /Рим. 4:23-25/, така че всички, които вярват, да имат увереност в прощението на своите грехове и във вечния живот.
9. Какво казва след това Заветът на прощението, на незаслужената любов, на прощаващата милост? “Повярвай в Исуса Христа и ще бъдеш спасен” /Деян. 16:31/. В деня, когато повярваш, ще заживееш с увереност. Отново ще бъдеш поставен в Божието благоволение. В угаждането на Него е животът. Ще бъдеш възкресен от греховната смърт за живот в правда. И ако устоиш до края във вярата в Исус, никога няма да вкусиш от втората смърт, но след като си страдал заедно със своя Господ, ти ще живееш и царуваш с Него довека.
10. И тъй, “думата е близо” /Рим. 10:8/. Това условие за живота е просто, леко и винаги на разположение. “Тя е в устата ти и в сърцето ти” чрез действието на Божия Дух. В момента, когато “повярваш със сърцето си” /9/ в Този, Когото “Бог е възкресил от мъртвите”, и “изповядаш с устата си, че Исус е Господ”, “ще бъдеш спасен” от проклятието, от вината и наказанието за твоите минали грехове и ще имаш силата да служиш на Бога в истинска святост през по-нататъшния си живот.
11. Каква е тогава разликата между “правдата чрез Закона” и “правдата чрез вяра”, между първия Завет, Завета на делата, и втория, Завета на благодатта? Разликата е съществена и ясна: първият Завет, даден на човека, предпоставя, че той вече е свят и щастлив, че е сътворен по Божие подобие и се радва на Неговото благоволение; той предписва условието, в което човек трябва да остане – в състояние на любов и радост, на живот и безсмъртие. Вторият Завет почива на предпоставката, че човекът, на когото той се дава, е несвят и нещастен и не отговаря на Божия образ. Божият гняв остава върху него; заради греха, чрез който душата му е вече мъртва, към него напира телесната и вечна смърт. Вторият Завет открива на човека в това положение условието, при което той може да намери бисера, който е изгубил, да получи отново благоволение и богоподобие, да наследи отново Божия живот в своята душа и да бъде обновен за познание и любов към Бога. Това е началото на вечния живот.
12. Още веднъж: Заветът на делата, който цели оставането на човека в Божието благоволение, познаване и любов към Бога, святост и блаженство, изисква от съвършения човек едно съвършено и непрекъснато покорство по всички точки на Божия Закон. А Заветът на милостта, който цели възстановяването на Божието благоволение и живот, изисква само вяра, и то жива вяра в Този, чрез Когото Бог оправдава оня, който е бил непокорен.
13. И още веднъж: Заветът на делата изискваше от Адам и неговите потомци САМИ ДА ПЛАТЯТ ЦЕНАТА за всички бъдещи Божии благословения. Но понеже в Завета на благодатта нямаме нищо да плащаме, Бог “ни прости” /Лука 7:42/ “по собствена воля” при едно-единствено условие: да вярваме в Този, Който е ПЛАТИЛ ЦЕНАТА ЗА НАС, Който сам е предал Себе Си като изкупление за нашите грехове и за греховете на целия свят /1 Йоан 2:2/.
14. Така първият Завет изисква нещо, което сега е МНОГО ДАЛЕЧ от всички човеци, а именно, безгрешно послушание. То е далеч от “родените в нечестие” /Пс. 51:6/. Вторият Завет, напротив, изисква нещо понятно, като че ли казва: “Ти си грешник! Бог е любов! Ти си абсолютно грешен и не заслужаваш славата, която трябва да имаш при Бога; въпреки това Той е милостив. Затова остави всичките си грехове при прощаващия Бог и те ще изчезнат като облак. Ако ти не беше нечестив, Той не би могъл да те оправдае като нечестив. Сега пристъпи с пълна сигурност на вярата. Бог говори и става /Пс. 33:9/. Не бой се, само вярвай /Марк 5:36/. Защото праведният Бог оправдава тия, които вярват в Исус”.
ІІ. 1. Въз основа на тези съображения лесно може да се покаже – с което ще се заема във втората част – колко е глупаво да уповаваш на “правдата, която идва чрез Закона”, и колко е мъдро да се облегнеш на “правдата чрез вяра”.
Глупостта на тези, които все още уповават на “правдата чрез Закона”, изискваща: “Това прави и ще живееш”, става видима в това, че те започват с грешка. Първата им крачка е основополагаща грешка. Защото преди да могат да размислят да вземат за себе си някакво обещание според условията на този Завет, те заблуждават себе си, че са в състоянието на този, с когото беше сключен той. Колко опасно е това заблуждение! Заветът беше сключен с Адам, когато той беше в състояние на невинност! Колко крехко може да бъде зданието, построено на такава основа! И колко безумни са тези, които с това строят на плясък! Очевидно те още никога не са размислили, че Заветът на делата не беше даден на човека, когато той беше мъртъв в грехове и престъпления, а когато живееше за Бога, не познаваше никакъв грях, а беше свят, както е свят Бог. Те забравят, че този Завет никога не е бил предназначен да възвърне веднъж загубеното благоволение на Бога и загубения вече божествен живот, а да остане и расте човекът в него, докато бъде усъвършенстван във вечен живот.
2. Също така който се опитва да изяви “своята правда чрез пазенето на Закона”, пренебрегва от какъв вид е послушанието или правдата, която Законът безусловно изисква. Послушанието трябва във всяка точка да бъде съвършено и пълно, иначе не изпълнява претенциите му. Но кой от вас е в състояние да прояви такова послушание и да води съответния живот? Кой от вас изпълнява всяка йота от Божиите заповеди, та било то и само външно, като не прави нищо, което Бог забранява, и не пропуска да направи нищо от това, което Бог е заповядал? Не казвате ли вие никаква празна дума, говоренето ви “носи ли благодат на тия, които слушат” /Еф. 4:29/? “Ядете ли, пиете ли, вършите ли всичко за Божия слава” /1 Кор. 10:31/? И колко по-малко сте в състояние да изпълните всички Божии заповеди, насочени към вътрешния човек; ония, които изискват да бъде свято пред Господа цялото ви поведение и всяка подбуда на душата ви! В състояние ли сте “да възлюбите Бога от цялото си сърце” и всички хора като себе си? В състояние ли сте да се молите непрестанно и да благодарите за всичко /1 Сол. 5:17/, да поставяте винаги Бога пред себе си и да подчинявате всяко свое чувство, желание и мисъл на Неговия Закон?
3. Помислете още: правдата, идеща от Закона, изисква не само спазването на всяка Божия заповед или забрана, отправени към външния или вътрешния човек; тя изисква това в още по-голяма степен. Гласът на Закона вика във всеки възможен случай: “Ти трябва да служиш на Господа, твоя Бог, с всичката си сила”. Правдата от Закона не допуска никаква небрежност. Тя не извинява никакъв недостатък. Тя проклина всяко изоставане от пълното покорство и пренася проклятието върху неговия носител. Тя съблюдава само стриктното спазване на незаменимите правила и говори: “Да показвам милосърдие не ми е познато”.
4. Тогава кой може да се яви пред такъв съдия, който така точно забелязва беззаконията /Пс. 130:3/? Колко уязвими са тези, които искат да устоят в съда, където “ни една твар няма да се оправдае” /Рим. 3:20/. Приемем ли, че пазим всяка заповед с цялата си сила, то едно-единствено, някога допуснато нарушение проваля всичките ни усилия. Ако веднъж сме съгрешили в нещо, правдата ни не е съвършена. Защото Законът проклина всичко, което не е цялостно и съвършено, така че за този, който някога е съгрешил в определена степен, “не остава друго, освен едно страшно очакване на съд и едно огнено негодувание, което ще изпояде противниците” /Евр. 10:27/.
5. Не е ли тогава най-голямата глупост за един паднал човек да търси живот чрез тази правда? За един човек, роден в нечестие и заченат в грях; за един човек, който по природа е “земен, животински и бесовски” /Як. 3:15/, покварен и развален, в когото не живее нищо добро, докато не намери милост, който не е годен и на една добра мисъл, който по всички показатели е грешник, който съгрешава при всяко вдишване и чиито прегрешения в думи и дела превишават косите на главата му? Що за безумие, що за безсмислица е за един нечист, виновен и безпомощен червей като него да мечтае, че ще извоюва приемането си при Бога чрез правдата, която е чрез Закона!
6. Доводите, които доказват колко е глупаво да разчиташ на правдата, която идва чрез Закона, откриват също колко мъдро е да се подчиниш на правдата, която идва чрез вяра. Това лесно може да се подкрепи от досегашните съждения. Мъдростта на първите стъпки по пътя към отричане от собствената ни правда недвусмислено се разкрива по това, че тия действия са в съответствие с истината, с истинската природа на нещата. Защото какво друго показваме освен истинското си състояние, в което сме, когато го признаем със сърце и устни? Когато признаем, че със себе си внасяме в света една развалена, греховна природа, която е толкова опорочена, че едва ли можем да си го представим или да изразим с думи. Когато признаем, че сме възприемчиви към злото и затворени за доброто, че сме пълни с гордост, самоволие, буйни страсти, глупави пожелания, зли влечения, че обичаме този свят, че повече ценим удоволствията, отколкото Бога. Че животът ни не е по-добър от сърцата ни, но в много отношения е нечестив и несвят, че греховете ни в слово и дело са многобройни като небесните звезди, че с всичко това възмущаваме Бога, Чиито очи са твърде чисти, за да гледа греха, и че не заслужаваме нищо друго, освен гняв и смърт, заплатата на греха. Това значи да признаем, че нито сме в състояние да представим някаква форма на праведност, нито чрез някакви дела можем да смекчим Божия гняв или да предотвратим присъдата, която ни се пада. Значи да признаем, че колкото повече се отпускаме, толкова по-дълбоко потъваме в греха и повече нараняваме Бога както с лошите си дела, така и с плътското си естество, докато се изпълни мярката на злото в нас и ни постигне бързо падение. Не е ли това истинско състояние, в което се намираме по природа? Да признаем това със сърцето и устните си и с това да се отречем от собствената си правда, “правдата, която е чрез Закона”, означава да действаме съответно на истинската природа на нещата. Затова такова признание е акт на истинска мъдрост.
7. Да се подчиниш на “правдата чрез вяра” е мъдро и затова, че тя е правда от Бога. Имаме предвид онова примирение с Бога, което сам Бог сключва и урежда не само защото е Бог на мъдростта, но и неограничен господар на небето, на земята и на всяко творение. Така че неразумно е за един човек да каже: “Какво правиш Ти?”, да се бори с Един, Който е по-силен от него, Който царува над всичко; а истинска мъдрост и белег за здрав разсъдък е да се съгласиш с волята Му и да кажеш в този и във всякакви други случаи: “Господ е, нека върши каквото Му е угодно” /1 Царе 3:18/.
8. По-нататък, трябва да размислим, че Бог от чиста любов и незаслужена милост предоставя на грешния човек един път на примирение със Самия Себе Си и че ние не можем да бъдем изтръгнати от Неговата ръка и изтрити от Неговата памет. Затова каквито и методи Той да избере в Своята милост и в незаслужената Си благост, за да намерят благодат в Него враговете Му, така дълго и коравосърдечно противили се, несъмнено мъдро е за нас да приемем предложението Му с благодарност.
9. Бих желал да изложа още едно съображение. Мъдро е да се стремим към най-добрата цел с най-добрите средства. Най-добрата цел, която може да следва човек, е блаженство в Бога. Върховната цел, към която едно паднало творение може да се стреми, е възвръщане на Божията благодат и подобие с Бога. Но най-доброто и на практика единствено средство, по-добро от самия живот, за да възстановим Божието благоволение и уподобяването с Бога, единственият истински живот на душата се състои в това да се подчиним на “правдата чрез вяра”, вяра в Неговия единороден Син.
ІІІ. 1. Който и да си ти, който желаеш прощение и примирение с Бога, не казвай в сърцето си: “Аз трябва първо да направя това и онова. Трябва първо да победя всички грехове, да се откажа от всички лоши думи и дела и да правя добро на всички човеци”. Или: “Първо трябва да тръгна на църква, да участвам в Господна вечеря, да слушам проповеди и повече да се моля”. Тежко ти, братко мой! Ти съвсем си се заблудил. Ти още не си узнал правдата, която е от Бога, и “искаш да поставиш своята собствена” като предпоставка за примирението си. Не знаеш ли, че не можеш да вършиш нищо друго, освен грехове, докато не си примирен с Бога? Тогава защо казваш: “Трябва да направя първо това и това, а тогава ще повярвам”? Не, първо повярвай! Повярвай в Господ Исус Христос, Който е единственото примирение за твоите грехове. Дай първо да бъде положена тази добра основа и тогава ще бъдеш способен и дарен да вършиш всяко добро дело.
2. Не казвай и това в сърцето си: “Аз не мога да бъда приет, защото не съм достатъчно добър”. Кой е бил достатъчно добър и кога е бил, за да заслужи приемането си чрез Божията ръка? Кога някой Адамов син е бил достатъчно добър и кога до края на света някой ще бъде такъв? Що се отнася до теб, ти изобщо не си добър. В теб не живее нищо добро. И това няма да се промени, докато не повярваш в Исус. В противен случай състоянието ти ще продължи да се влошава. Но трябва ли да станеш още по-лош, за да бъдеш приет? Не си ли вече ДОСТАТЪЧНО ЛОШ? Естествено, си, и Бог знае това. И самият ти не можеш да го отречеш. Така че не се бави. Всичко е готово. “Стани и се умий от греховете си!” /Деян. 22:16/. Водата е до теб. Сега е времето да се умиеш в кръвта на Агнето. Сега Той ще те “поръси с исоп” и ще се очистиш; Той ще те измие и ще станеш по-бял от сняг.
3. Не казвай: “Но аз не съм достатъчно подготвен за покаяние. Не чувствам достатъчно силно греховете си”. Знам това. Ако Бог иска, ти ще ги почувстваш още по-силно и ще бъдеш хилядократно по-готов да се покаеш от сега. Но не чакай това. Възможно е Бог да те направи по-подготвен за покаяние, но не преди да повярваш, а като повярваш. Може би не плачеш достатъчно, защото не си почувствал любовта, която много ти е простила /Лука 7:14/. Погледни на Исус! Виж как те обича Той! Какво повече може да направи за теб от това, което вече е направил?
О, Агнец Божий, има ли в света любов и болка, подобни на Твоите? Гледай само на Него, докато Той те види и сломи коравото ти сърце. Тогава “главата ти ще стане вода” и “очите ти извор на сълзи” /Йер. 9:1/.
4. Не казвай също: “Аз трябва да направя повече неща, преди да дойда при Христос”. Може би ти приемаш, че твоят Господ ще забави идването си с цел да станеш по-достоен и праведен, като вършиш всичко, което ти е заповядал с всичките си сили. Но няма никаква необходимост от такова предположение. Откъде знаеш, че идването Му ще бъде забавено? Той може да блесне като изгрева на слънцето още преди да се е съмнало. Не Му предписвай никакво време! Очаквай Го във всеки час! Той е близо сега! Стои на вратата.
5. И с каква цел искаш да очакваш повече праведност, преди греховете ти да са простени? За да се представиш по-достоен за Божията благодат? Жалко, ти все още се мъчиш да “принесеш собствената си правда”. Бог ще ти покаже милост не защото си достоен за нея, а защото благоволението Му е безкрайно; не защото си праведен, а защото Исус пострада за твоите грехове.
Още веднъж: ако в праведността има нещо добро, защо тогава я очакваш, преди да си повярвал; понеже вярата е единственият корен на всичко, което човек може да нарече истински добро и свято?
Преди всичко: Колко дълго ще забравяш, че всичко, което вършиш и имаш, докато твоите грехове не са простени, не те ползва да склониш Бога да ти даде прощение! Да, всичко това трябва да хвърлиш зад себе си, да стъпчеш с нозете си и напълно да го забравиш; иначе никога няма да намериш милост в Божиите очи. Защото докато не сториш така, ти не можеш да я получиш, понеже си един пълен грешник, който е виновен, заблуден и изгубен, който няма нищо в своя подкрепа. Ти нямаш нищо да предложиш на Бога, освен заслугите на Неговия възлюбен Син, Който “те възлюби и предаде Себе Си за тебе” /Гал. 2:20/.
6. И в края още едно нещо: Който и да си ти, човече, който носиш в себе си смъртната си присъда, който се чувстваш като достоен за проклятие грешник и живееш под надвисналия над главата ти гняв на Бога, Господ не ти казва: “Прави това – покорявай се напълно на всички Мои заповеди – и ще живееш”, а: “Повярвай в Исуса Христа и ще се спасиш”. “Думата е близо при тебе”. Сега, в този момент, в този миг, в сегашното си състояние на грешник, както си, повярвай на Евангелието и: “Аз ще покажа милост към неправдите им и греховете им няма да помня вече” /Евр.8:12/.