Едва ли някои от вас ще постави под съмнение важността на това да имаме една правилна, библейска представа за Бога. Съзнавам, че понякога е доста трудно да намерим достатъчно време и желание за една добросъвестна равносметка на собствените си виждания за Този, Когото изповядваме. Но ако не сторим това своевременно, се излагаме самоволно на опасността да изживеем християнския си живот по начин, който се разминава качествено с този, към който ни призовава Свещеното Писание. И за да е пределно ясно какъв е основният проблем, можем да го формулираме накратко така: пред Кого си мислим, че стоим или Кой е Богът, в Когото вярваме.
Подобен въпрос не би трябвало да ни поставя пред каквито и да е колебания. Убедени сме, че вярваме в Бога на Библията, в Този, Който ни се е открил чрез Писанието и по един съвършен начин чрез нашия Господ Исус Христос. Но именно това наше непоколебимо убеждение трябва да бъде подложено на преценка, като се имат предвид всички измерения на духовния живот, който водим. Защото начинът, по който се молим, участваме в богослужението, четем Божието слово и го изпълняваме, по най-красноречив начин показва кой е за нас Бог.
Библията отново ще ни помогне да направим своята духовна равносметка. Нека разгърнем Първата книга на царете и ще прочетем третата глава, за да си припомним как започна пророческото служение на Самуил. Тази история ще бъде отправната точка на по-нататъшните ни размишления.
Този епизод от живота на Самуил ни е напълно достатъчен, за да заключим, че истинското смирение пред Бога е най-напред плод на представата, че стоим пред един всемогъщ, вездесъщ и всезнаещ Творец и Промислител, Който върши “каквото Му е угодно” /3:18/. Към това неизменно се прибавя съзнанието, че ние сме Негови творения и като такива трябва да Му се покоряваме във всичко, защото Той знае кое е най-доброто за нас. Това беше първият и най-важен урок, който Самуил научи от своя наставник Илий. Върху тази основа се съгради целият негов живот и служение по-нататък.
Тук някой би могъл да каже, че този пример ни връща твърде назад във времето, към старозаветната представа за отношенията с Бога по схемата Господар – слуга. Та нима Христос не каза на Своите ученици и чрез тях и на всички, които вярват в Него, че те не са вече слуги, а приятели.
Все пак смятам, че примерът е добър и неговата актуалност не е преминала. Ние все още сме Божии слуги и нашата автентичната библейска позиция пред Бога винаги може да бъде представена чрез думите на Самуил: “Говори, защото слугата Ти слуша.” А що се отнася до смисъла на това да бъдеш приятел на Христос, да бъдеш Божие дете, можем да се допитаме до апостол Йоан, който просто, но в същото време изчерпателно, ни описва в какво конкретно се изразява любовта към Бога – да пазиш заповедите, да ходиш, както е ходил Христос, да обичаш братята си. Защото да си приятел в този смисъл означава да отговориш с истинска и неподправена любов на Божията любов, да жадуваш и копнееш за общение с Бога и с тези, които също Го изповядват като свой Бог. А това в никакъв случай не е причина Бог да престане да бъде за нас всемогъщ, вездесъщ и всезнаещ Творец и Промислител, Който върши “каквото Му е угодно”. Дори напротив, след жертвата на Христос, след немислимото, което Бог извърши за нас, ние трябва в още по-голяма степен да Му се покорим и да предадем себе си на Неговата всемогъща и блага воля. Нека да си спомним какво още каза Христос на учениците си: “Също така и вие, когато извършите всичко, което ви е заповядано, казвайте: Ние сме ненужни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим” /Лука 17:10/. И това не са думи, които ние просто трябва да изговаряме, за да заслужим Божието благоразположение. Това е истината за нас, защото сами по себе си, без Божията благодат, ние сме напълно безполезни. По Божия милост ние ставаме потребни и полезни, по благодат сме спасени и осиновени от Бога. Така че няма никакво противоречие между това да сме Божии синове и Божии слуги, защото истинският син изпълнява волята на своя небесен Отец.
Но да се върнем отново към примера със Самуил. Неговият първи урок беше урок на смирение и покорство. Защото в онова “Говори, слугата Ти слуша” се съдържа и автентичната библейска представа за това кой е Бог и какво трябва да бъде нашето отношение към Него. Това съвсем не означава, че в тази уникална връзка говори само и единствено Бог, а човекът няма друга възможност освен да слуша и изпълнява. Това означава, че определяща и меродавна е и си остава Божията воля. За нейното осъществяване в нашия живот и в живота на всичко сътворено ние се молим в Господната молитва. За това се моли и самият Христос в Гетсиманската градина, когато потта Му се превърна в кръв.
Съвременниците ни се бунтуват винаги, когато се заговори, че човекът трябва да бъде Божи слуга. Много християни днес също не желаят да разглеждат себе си по този начин, без да си дават ясна сметка, че Христос дойде да служи, а не за да Му служат и с цялото Си учение, служение и живот Той показа какво означава да жадуваш и копнееш за осъществяването на волята на Отец. И ако примерът на Самуил не се приема от всички за задължителен, то примерът на Христос трябва да ни накара сериозно да се замислим дали съзнаваме напълно пред Кого стоим и как трябва да стоим пред Него.
Истинският вярващ винаги пази в сърцето си дълбоко и истинско благоговение пред Бога, неподправена почит и респект към Неговото величие, сила, знание и святост. Бог за него наистина е издигнат високо и пред този Бог той коленичи в духа си, прекланя се сърдечно, с дух и истина пред Неговото могъщество и милост. Той е научен да цени високо безценната привилегия и възможност да общува със Създатели си, да бъде в Неговото присъствие. Истинският вярващ отдава всичко добро в живота си на Божието благоволение и милост, защото знае, че с делата и постоянството си не е заслужил нищо, че всичките му усилия не са в състояние да го освободят от греховете и беззаконията му. Вярващият не казва “аз имам право на това”, той е убеден, че “всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре и слиза от Отца на светлините, у Когото няма изменение или сянка на промяна” /Яков 1:17/. Той е убеден, че животът е свещен, защото е Божи дар, и непрестанно благодари на Бога, Който промисля за неговото опазване. Той не се съмнява, че по Божие благоволение живеем, дишаме и съществуваме и това не изпълва сърцето му с гняв и възмущение, защото знае, че Божията воля е най-доброто, което може да му се случи.
Истинският вярващ е напълно отдаден да търси пълното осъществяване на Божията воля в своя живот. Затова той използва всички дадени от Бога средства и начини, за да израсте духовно, да се усъвършенства и да се уподобява все повече на Своя Господ. Усилията му са отдадени на това да проумее Божията воля, открита в Писанията, и да я приложи в живота си. За тази цел той прилага всички благодатни средства, които му открива Библията. Моли се редовно, защото знае,че без разговор с Бога, без това незаменимо общение няма да е в състояние да продължи напред. Молитвите му са изпълнени с благодарение, защото той съзнава, че Божията милост е в началото и в края на живота му, че чрез нея и само чрез нея има достъп до Божия престол. Молитвите му са изпълнени и с неподправено благоговение, защото с духа си той осезава колко високо, колко недостижимо високо е над него Бог по естеството Си, и в същото време колко близо, колко неподозирано близо е до него Бог поради милостта Си. Истинският вярващ обича да се моли, защото в молитвата той се наслаждава на Божието присъствие и утолява жаждата на своята душа. Той обича да се моли, защото в молитвата си търси и е привързан преди всичко към Дарителя, не толкова към благата, които получава от Него. Това не означава, че истинският вярващ няма нужди и не се моли за тях, а че за него разрешението на нуждите е в самата среща с Бога. Това разрешение не винаги съответства на неговите предварителни представи, на неговата преценка за добро и зло. То е винаги съвършено, защото е дадено от Бога. Но ценното са не толкова получените блага, ценна е срещата, в рамките на която човек получава удовлетворение дори насред най-тежки изпитания. Истинският вярващ не обещава вярност в замяна на очаквани блага, той е верен, защото Христос умря за него, и приема служението като най-голяма своя награда.
Бихме могли да продължим тази характеристика, но и казаното дотук е достатъчно, за да можем да направим сравнението с по-голямата част от съвременните християни – протестанти, закърмени с един погрешен модел, който можем да представим така: “Слушай ме, Господи, защото слугата Ти говори”. Не може и да има съмнение, че Бог слуша молитвите ни, така че погрешността на модела, за който става дума, не се състои в очакването, че ще бъдем чути, а в неподобаващото отношение към Бога, в неправилната представа за Него, в претенцията, че собствената ни преценка за добро и зло, за правилно и неправилно са обвързващи за Неговото решение.
Много християни днес претендират, че търсят Божията воля за своя живот. Обикалят от църква на църква, за да намерят мястото, в което ще почувстват Божието присъствие. Сменят работните си места, защото смятат, че Бог ги води към нещо по-добро за тях. Обсипват Бог с ултимативните си искания, смятайки че Той е длъжен да отговори според желанията им, защото така те са разбрали Неговите обещания. Чия воля търсят такива хора – Божията или своята? Готови ли са те да се смирят пред Бога и да приемат Неговата истинска воля? Не поставят ли себе си неусетно на мястото на Бога, гледайки на Него като на Някой, който е длъжен да изпълнява всичките им прищевки?
Трябва да признаем, че този погрешен модел е резултат от едно изкривена и небиблейска представа за Бога, Когото вярващият в духовния си живот “лишава” от величието и суверенитета, които иначе изповядва с устата си. Този личен Бог е станал толкова познаваем, предсказуем и дори управляем, че de facto е обезличен и лишен от божественост. Той просто чака да изпълни молитвите ни, които в повечето случаи са просто списък от нужди, които чакат да бъдат задоволени. В тези молитви благодарението и славословието са само някакво задължително въведение, за да предразположим своя небесен “Приятел” към щедростта, с която се е обвързал към нас в Собственото Си Откровение. Думите “да бъде Твоята воля” са само парола, с която отключваме небесните съкровищници.
В този случай срещата с Бога не е ценна сама по себе си. Тя е само средство да бъдем чути и да получим желаното, начин да извоюваме това, което ни се полага. По този начин благодатните средства се превръщат в благонабавящи и духовният ни ръст започва да се измерва с благата, които сме получили като отговор на нашите молитви. Бог – Творецът, Бог – Промислителят се превръща за нас преди всичко в Бог – Снабдителя. Това е богът на потребителското християнство, което намира удовлетворение не толкова в даването, а в получаването. От него не може да очаква пълно отдаване, безрезервно служение и саможертва, защото то не е способно на това. Този бог се вмества съвсем удобно в ограничените и сиромашки човешки разбирания, отговаря на очакванията, действа в съответствие с човешката преценка. Този бог е умело направляван от прошенията на своите слуги и е само дотогава бог, докато им угажда. Той винаги се отзовава на думите: “Слушай, защото слугата Ти говори”.
Не е нужно да продължавам повече. Говоря ви познати, твърде познати неща. Трябва да си признаем, че повечето протестантски църкви в България имат нужда не от някакво ново “видение” или “прясно помазание”, а от това да възстановят за себе си автентичната представа за Бога, да възвърнат в редиците си неподправеното и искрено благоговение пред Него, да се откажат от оскърбителните молитвени и други религиозни практики, които представят Всемогъщия като слуга, и да застанат в смиреното положение на слуги пред Всемогъщия, Който върши “каквото Му е угодно”. Истинското смирение, подбудено от правилната представа за Бога, се обръща към Него с думите на Самуил: “Говори, защото слугата Ти слуша” и в този разговор то намира най-пълното и съвършено удовлетворение.
Автор: Даниел Топалски