Автор: Даниел Топалски
Текстът се публикува по повод отбелязването на Световната неделя на причастието (6 октомври 2013 г.)
I. Въведение: автентични и легитимни „пътеуказатели“ на изследването
С настоящия текст предлагаме кратко критично изследване на съвременното евхаристийното богословие и практика на Евангелската методистка епископална църква в България, която се явява част от Обединената методистка църква (United Methodist Church). От една страна, това критично изследване ще бъде проведено в светлината на методистката традиция, представена както в съчиненията на Джон и Чарлз Уесли, така и в практиката на ранния методизъм. От друга страна, евхаристийната практика на Методистката църква в България следва да се постави в една по-широка рамка, осигурена ни от многообразната откъм богословие и практика Обединена методистка църква, която, поне на едно най-високо организационно равнище, материализира своите опити за възстановяване на богатото Уеслиево разбиране за Св. Причастие в официални литургични текстове и богословски изявления. Тези две измерения на сравнение (минало и настояще) ще осигурят необходимата основа за конструктивен отговор на въпроса колко ценно може да бъде възстановяването на едно по-дълбоко евхаристийно богословие и практика за Методистката църква в България в началото на ХХІ век. Нещо повече, двете измерения разкриват огромните предимства на смисления диалог между „два сходни духовни пътя“[1]: методизма и православието, който диалог може да даде добри плодове в един доминиран от православието религиозен контекст, какъвто е българският. В някои части на нашия методистки свят диалогът с православието може да бъде възприеман като ексцентрично приключение и пътуване в отминалите времена на църковната история, но за нас, ако приемаме насериозно своята богословска задача и мисия, този диалог е абсолютна необходимост.
Вън от съмнение е, че преоткриването на богатото уеслианско разбиране за Св. Причастие е само част от една по-голяма задача, която би трябвало да подтиква българските методисти към по-нататъшни честни и задълбочени богословски усилия. Тази задача може да се опише като преоткриване и изграждане отново на методистката идентичност в същото време, в което сме принудени да възстановяваме част от старите методистки църкви и църковни сгради и да основаваме нови църковни общества. В търсенето на идентичност изникват някои важни въпроси, което прави задачата още по-сложна: какво е истинското лице на методизма, което ние се стремим да представим в своите нови или стари методистки църкви; дали методизмът от времето преди комунизма е това, което всъщност търсим, и има ли тази „версия“ на методизма достатъчно автентични методистки характеристики. Или ако предпочетем да търсим примери в съвременния методизъм, как да се ориентираме в огромното многообразие от гледни точки? Всички тези въпроси могат да бъдат обобщени по следния начин: какви могат да бъдат нашите автентични и легитимни пътеуказатели като методисти в България в търсенето ни на идентичност (включвайки тук и важния въпрос за евхаристийното богословие и практика)? Два от тези пътеуказатели бяха изрично посочени по-горе: богословието и практиката на ранния методизъм и специфичното тълкуване на това наследство в рамките на Обединената методистка църква. Третият се подразбира – това, естествено, е контекстът, в който живеем и служим тук и сега.
Вторият пътеуказател е особено важен за нас не само защото принадлежим към Обединената методистка църква. Той ни осигурява един специфичен църковен контекст, който се различава от ситуацията по времето на Уесли, когато методистките общества са съществували като малки църкви в рамките на голямата църква[2] (официалната Църква на Англия) с нейните вярвания и практика, които са били на разположение на Уесли за употреба и всякакви форми на приспособяване и редакция.
Ако приложим тези пътепоказатели или критерии към темата на настоящата работа, задачите на същинската част на изложението могат да бъдат формулирани така: 1) да предложи едно критично изложение на съвременното българско методистко разбиране за Евхаристията и съответната евхаристийна практика в светлината на ранното методистко богословие и евхаристийна практика и на тяхната съвременна интерпретация в рамките на Обединената методистка църква; 2) да покаже важността на творческото възстановяване на Уеслиевото евхаристийно богословие и практика за обновлението на българската методистка църква, както и неговия икуменически потенциал в диалога с православието в специфичния български контекст.
II. Преосмисляне на Светото Причастие (Господня трапеза, Евхаристия)
Наложително е тук да се подчертае, че целта на това преосмисляне на Евхаристията в духа на Уесли не е простото повторение на мислите на братята Джон и Чарлз Уесли за централното тайнство на Църквата или имитиране на тяхната евхаристийна практика. Целта е да се открият основополагащите богословски идеи, които стоят „зад“ мислите и практиката на основателите на методизма и могат да осигурят възможността да се богословства за Св. Причастие в уеслиански дух тук (в България) и сега (в началото на ХХІ век). Но за да се постигне всичко това, е нужно най-напред да идентифицираме много внимателно самия проблем. Едва тогава ще бъдем в състояние да препоръчаме и правилните стъпки за неговото решаване.
1. Ограничаване на значението на Св. Причастие до (индивидуален) акт на възпоменание в съвременната методистка църква в България – причини и последици за еклезиологията и практиката
Трудно е да се говори за някакво общо разбиране за тайнствата в българската методистка църква. Все пак може да се каже, че съществува определена увереност, че Св. Причастие е не просто църковен ритуал, а е специален ритуал, установен от самия Христос, и поради тази причина той се явява по-важен от останалите. Обикновено нашите църкви празнуват Евхаристията набързо, като някаква добавка към същинската част на богослужението, каквато по мнение на мнозинството се явява четенето и проповядването на Словото. Това неглижиране на отслужването на Причастието, което често пъти е ясно видимо в отношението както на проповедниците, така и на миряните, е показателно за това, че съществува едно дълбоко неразбиране на значението и важността на Евхаристията за духовния живот на Църквата като тяло Христово и на всеки отделен християнин като член на това тяло.
За мнозина български методисти Св. Причастие продължава да бъде важно събитие, в което те участват с голяма сериозност, но често пъти без да могат са обяснят защо тайнството се явява толкова важно за тях и за общия църковен живот. Преобладаващата част от нашите църковни членове ограничава значението на Евхаристията до акт на възпоменание на спасителните Христови страдания и смърт на кръста. Мнозина предполагат, че има и „нещо повече“ от простия мемориален акт, но не са в състояние да посочат в какво точно се изразява този допълнителен, но не и централен за тях аспект на Евхаристията. В представеното дотук разбиране не виждаме никаква съществена разлика между приеманото от мнозинството за методистко разбиране на Св. Причастие и анемичния мемориализъм от богословието и практиката на други протестантски (или нека да използваме по-предпочитаното наименование сред самите протестанти – „евангелски“) църкви, представени у нас. Наличието на официален литургичен текст за българските методисти не е от съществено значение. Популярният евангелизъм продължава да формира нашето разбиране за Евхаристията повече, отколкото богословието на Уесли. В българската версия на литургичния текст липсва епиклезата (призоваването на Св. Дух) и централната част на празнуването на тайнството си остава изцяло акт на възпоменание. Независимо от сакраменталното възраждане, осъществявано на равнището на Генералната конференция на Обединената методистка църква, което включва и възстановяване на Евхаристийната молитва (т.нар. Велико благодарение – Great Thanksgiving), българският методизъм с удоволствие предпочита да пази повече общоевангелското наследство (каквото и да означава това), отколкото уеслианското.
В своето писмено мнение за ползата от документа „Това свято тайнство: разбиране на Обединената методистка църква за Светото Причастие“, Уилиям Макдоналд прави някои важни наблюдения, които могат напълно да се приложат към българската ситуация:
Чрез усвояването на общоприетото от американския протестантизъм методистите са забравили в каква степен нашето евхаристийно богословие ни прави единствени по рода си… Четири стари протестантски духа продължават да блуждаят в нашите църкви: предпочитането на духовното пред въплътеното; вътрешното и лично пред външното и общо; проповядването като изключително и най-„ефективно“ средство на благодатта; и страхът от всичко римокатолическо. Този, последният дух обитава умовете на онези, които мислят, че ударението върху Евхаристията е присъщо повече на „високата църква“, докато всъщност то е позоваване на Уеслиевото евангелско чувство за католичност[3].
Българската методистка църква е основана от американски методистки мисионери в средата на ХІХ в. Съгласно заключението на „Това свято тайнство“, през деветнадесети и двадесети век „богатото уеслианско разбиране на Евхаристията е до голяма степен загубено и тайнството започва да се разбира като възпоменание за смъртта на Христос“[4]. Става ясно, че Методистката църква в България не е имала реален исторически шанс да се срещне с Уеслиевото евхаристийно богословие, химнография и практика. Вместо това тя е приела един ритуал, който имал дълбок покаен характер, но в същото време без особен акцент върху празнуването на Божията благодат. Това, което приемаме за свое методистко евхаристийно наследство, е всъщност някакъв остатък от „общоприетото“ от американския (и българския) протестантизъм, който е нашироко разпознаван като наше общо евангелско наследство. Не можем да отхвърлим факта, че по времето на комунизма в България Методистката църква понася най-големи загуби в сравнение с останалите протестантски деноминации и изгубва много от своята методистка идентичност. След падането на комунизма са останали малцина методисти от предишното поколение. В процеса на възстановяване на Методистката църква бяха привлечени значително число съработници от другите протестантски традиции и много „евангелисти“ станаха методисти. Силно „евангелско“ влияние, идващо от най-различни източници, продължи да напоява почвата на българския методизъм. Не бих могъл да пренебрегна положителните импулси, идващи от това влияние, но в същото време съм убеден, че богословското обезценяване на Евхаристията и нейното празнуване като възпоменателен акт не могат да се мислят в спектъра на положителните влияния. Напротив, това обезценяване е ясно доказателство, че ние продължаваме да съхраняваме живи онези стари „протестантски духове“, претендиращи, че духовното е по-важно от „въплътеното“; че вътрешното и личното е по-важно от външното и общностното; че проповядването (Словото, Word) е по-ефективно от Евхаристията (Трапезата, Table). На базата на тези непочиващи на Евангелието и християнската традиция противопоставяния индивидуализмът сред християните продължава да процъфтява и да поразява самите основи на автентичното разбиране за Църквата като истинско тяло Христово (което не е просто сумиране на индивиди), в което самият Христос истински присъства – както в Светото Причастие, така и в четеното и проповядвано Слово, чрез силата на Светия Дух и всред общността, събрана в Неговото име.
2. Уеслиевото евхаристийно богословие и практика
Не е лесно да си представим, че едно обновително движение сред миряните може да бъде едновременно и обновление на сакраменталната практика със сериозен акцент върху Евхаристията. Ранните методисти са обединявали тези два аспекта (духовно съживление и сакраментално обновление) независимо от всички трудности и напрежения, причинени от много и различни фактори, между които се нареждат категоричното отхвърляне от страна на Уесли на идеята за отделяне от Църквата на Англия, както и враждебността на официалните църковни власти и обикновени миряни към методистите.
Джон и Чарлз Уесли, и двамата англикански свещеници, питаели дълбоко уважение към богословието на собствената си църква. Това уважение е ясно отразено в разбирането им за Евхаристията, основно формирано от едновременното отхвърляне на римокатолическата доктрина за транссубстанциацията и силното чувство за Христовото присъствие в Св. Причастие чрез силата на Духа, отразено в член 28 от Тридесет и деветте члена на англиканското верую:
Трапезата на Господа е не само знак на любовта, която християните трябва да имат помежду си, но по-скоро е тайнство на нашето изкупление чрез Христовата смърт: дотолкова, че когато правилно, достойно и с вяра го приемаме, хлябът, който разчупваме, е участие в тялото Христово; и по същия начин – чашата на благословението е участие в Христовата кръв.
Транссубстанциацията (или промяната на субстанцията на хляба и виното) на Трапезата на Господа не може да бъде доказана чрез Свещеното Писание, но е противна на ясните думи на Писанието, … на природата на тайнството и е дала основание за много суеверия.
Тялото Христово е дадено, прието и изядено по време на Трапезата само по един божествен и духовен начин. Средството, чрез което Тялото Христово е прието и изядено по време на Трапезата, е вярата.
Тайнството на Господнята трапеза (имат се предвид елементите – б.м. – Д.Т.) не по Христова заповед е запазвано, обгрижвано, издигано и почитано[5].
Уесли не е създал някакво систематично изложение на своето евхаристийно богословие, но можем да говорим за едно ясно определимо разбиране за Евхаристията, чиито очертания могат да се открият в съчиненията на Джон Уесли и химните на Чарлз Уесли. Това разбиране било англиканската (от ХVІІІ в.) модификация на Калвиновото учение, известно като „виртуализъм“. Според Калвин Христос телесно е в небесата и чрез силата на Светия Дух „нашите души се присъединяват към Христос, издигнати до небесата, където Той е от дясната страна на Отца“[6]. Според Уесли обаче посоката на движение е напълно обърната:
Не е нужно да отидем сега в небесата,
за да доведем долу дълго търсения Спасител…[7]
В действителност реалното присъствие на Христос в Светото Причастие според тази „виртуалистка“ доктрина е не по-малко от присъствието в римокатолическата меса – Христос присъства истински и действено не чрез „чудото“ на транссубстанциацията, но чрез силата (virtue) на Светия Дух, Който единствен може да направи Христос да присъства в душите на събраните вярващи. Няма промяна в субстанцията на хляба и виното. Те си остават, каквото са, но „в отношението си към Него са повече“:
“О, дълбина на Божията любов и благодат неизмерима!
Кой би могъл да каже как хлябът и виното ни изявяват Бога!
Как хлябът Неговата плът ни дава,
как виното предава ни кръвта Му,
изпълвайки сърцата на верните Му люде
на Божия живот със пълнотата.”[8]
Светото Причастие си остава тайнство, което е необяснимо чрез логически построения. Ние можем да кажем с братята Уесли, че хлябът и виното ни „изявяват“ Бога и ни изпълват „на Божия живот с пълнота“ чрез силата на Светия Дух. В същото време не можем да претендираме, отново в съгласие с братята, а и с много други свидетели от различни периоди от църковната история, че сме в състояние да обясним напълно начина на това „изявяване“ или „предаване“ на божественото (или с други думи – реалността на Христовото присъствие):
Нека най-мъдрият сред смъртните покаже как получаваме благодатта,
как елементите крехки даряват ни сила, която не им е присъща.
Кой ще обясни чудесния начин,
по който чрез тях силата идва?
Те силата предават ни, но без да се променят.
Как духовете към небето се издигат, насищани по земен начин,
така отпивайки божествено питие и вкусвайки безсмъртен хляб?
Питай мъдростта на Бог Отец: сам Христос, що средствата е отредил.
Ангели ограждат нашия олтар и навеждат се да разберат, но напразно е това.
Несъмнена и реална е благодатта, начинът остава непознат;
само среща ни във Твоя път и усъвършенства ни в едно.
Нека да опитаме от небесните сили, Господи, за друго не се молим…
Силата на Светия Дух ни „съобщава“ (предава) реалното присъствие на Христос по уникален начин – чрез видимите, осезаеми и слаби (крехки) елементи на хляба и виното. Съгласно интерпретацията на Роб Стайпълс можем да определим тайнствата като „действени символи“, което означава да потвърдим, че те не само символизират истината, но че чрез тях „Бог извършва благодатно действие на съобщаване на истината“. Тази концепция е един модерен начин да се изрази същата идея като в поетичния евхаристиен виртуализъм на Чарлз Уесли, в който Светият Дух прави „знака истински“:
Ела, Святи Душе, действието Си разпростри
и знака изпълни.
Живота Си във хляба влей
и силата Си – във виното.
Чарлз Уесли включва в своите евхаристийни химни молитви за призоваване на Светия Дух да присъства и действа в опитността на тайнството. Приликите с литургичната епиклеза, която се явява част от повечето традиционни евхаристийни чествания, е очевидна. Духът е призован не само за да „осъществи знака“, но и да просветли човешката памет, съзнание и съвест по време на Трапезата:
Ела, Ти, вечни Душе,
припомни на всеки благодарен ум
извършеното от умиращия Спасител
и всичките Му страдания за човешкия род.[9]
Ударението върху реалното присъствие на Христос в Светото Причастие не води братята Уесли да подценяване на идеята на възпоменанието на Неговите страдания. Чарлз описва Светия Дух като „Божествен Възпоменател“, но едновременно с това той се присъединява към брат си Джон в споделянето на мнението на Даниел Бревинт, че Евхаристията е не просто припомняне на Христовите страдания и смърт:
Главното намерение на Христос следователно не е било да установи възпоменание на Своите страдания, но нещо повече и по-високо: да ни покани на Своето жертвоприношение, не както е извършено и отминало преди много години, но по благодат и милост, които не престават, винаги са нови и все същите, както когато за първи път ни бяха предложени… Това тайнство, надлежно прието, извършва това, което представя, като действително налично за наша употреба и като че ли е наново извършено.[10]
Така евхаристийното възпоменание ни се разкрива като истинска анамнеза – динамично действие, което се „превръща в репрезентация на минали благодатни действия на Бога в настоящето, и то така мощно, че ги прави истински налични (случващи се – б.м. Д.Т.) тук и сега“[11]. Над всички минали събития се извисява възкръсналият Христос, Който е жив и присъства тук и сега. Евхаристията е, следователно, не някакъв вид повторение на Христовата жертва, но динамична репрезентация, тъй като тази жертва е веднъж завинаги дадена за нас.
Евхаристията за Уесли е била свързана не само с Христовото присъствие. Тя е била и „тринитарно ястие“:
Отче, Сине, Святи Душе,
чрез Теб спасени и щастливи
ще наследим Твоя трон:
тук вкусваме небесното си пиршество.[12]
Този тринитарен прочит на Уесли ни помага да преоткрием тринитарната пълнота на евхаристийното богословие: „Отец ни достига чрез любовта на Сина, която присъства и става осезаема чрез хляба и виното (и благодарение на силата на Светия Дух – б.м. – Д.Т.), Неговото тяло и кръв, за да ни насити и обнови“[13].
Ако в Евхаристията Бог действително ни насища и обновява чрез Божествената Си благодат („изпълвайки сърцата на верните Му люде на Божия живот с пълнотата“), няма съмнение, че честото празнуване на тайнството е абсолютно необходимо за онези, които се стремят към християнско съвършенство. В своята поема „Постоянно причастие“ Уесли подчертава, че „истинските последователи“ на Христос в ранната Църква са били онези, които са продължавали редовно да „разчупват хляба“. Те са изпълнили своя дълг „да пазят евхаристийното пиршество“. Ситуацията във времето на Уесли е била напълно различна и той я описва чрез изобличителни въпроси:
Къде е чистият първоначален пламък,
горящ във верните сърца?
Къде са следовниците на Агнеца,
Твоите отдаващи живота си свидетели?
Защо линее верният зародиш
и гасне животът, що иде от Бога?
Престанала е катадневната жертва,
отбягвано е милосърдието небесно.[14]
Ако нашата истинска цел е да станем „участници в божественото естество“ (2 Петр. 1:4) по благодат, то „постът, молитвата, четенето на Писанието, размишлението и честото приемане на Евхаристията са благодатни средства за получаване на животворна, животопроменяща и новосъздаваща сила на Светия Дух, така че образът Божи в нас да може да бъде изцелен и обновен, а ние да станем съвършени в любов“[15]. Джон Уесли е вярвал, че чрез участие в Евхаристията може да бъде изпитана Божията предварителна благодат (Бог ни търси, призовава и води), Божията „осъждаща“ благодат (благодатта, която ни осъжда за нашите грехове и ни зове към покаяние), Божията оправдаваща благодат (чрез нея се чувстваме простени и в правилни отношения с Бога) и Божията освещаваща благодат (благодатта, която ни подтиква и прави способни да израстваме в лична и социална святост като истински Христови ученици)[16]. Уесли настоява за „обръщащия“ характер на Евхаристията, следвайки един от любимите си учители Уилиям Лоу, който пише, че участието в евхаристийното ястие е „нито повече, нито по-малко от това да уповаваш на Христос, да получиш рождение и живот, и насищане и растеж от лозата“. Разбрана по този начин, Евхаристията е не просто едно възможно, едно измежду множеството други благодатни средства, а настояването за постоянно причестяване е не само ексцентрично настояване на един привърженик на „високата църква“. И тук трябва да се съгласим с Раниън, който подчертава: „Постоянното причестяване ясно означава, че това богослужение на благодарност и прослава е предназначено да бъде неразделна част от християнския живот“[17].
В проповедта си „Задължението за постоянно причестяване“ Уесли отхвърля всички общоизвестни възражения против постоянното участие в Господнята трапеза чрез използването на два аргумента – Св. Причастие е заповед от Бога и е милост към човеците:
Беше показано, първо, че ако разглеждаме Господнята трапеза като заповед от Христос, то никой човек не може да има каквато и да е претенция за християнско благочестие, ако не я приема (не веднъж месечно, но) толкова често, колкото може. Второ, че ако разглеждаме установяването на това като милост към самите нас, то никой човек, който не я приема толкова често, колкото може, не може да има каквато и да е претенция за християнско благочестие. Трето, че нито едно от обикновено правените възражения не може да бъде извинение за човек, който не се подчинява при всяка възможност за тази заповед и не приема тази милост. (ІІ.21)[18]
Уесли изяснява, че въпросът за „недостойнството“ не се отнася до хората, които се причестяват, но до начина, по който осветените елементи се приемат (консумират): „Тук няма и дума, казана за това да бъдеш недостоен да ядеш и пиеш. Всъщност [Павел] говори за недостойно ядене и пиене, но това е съвсем различно нещо… В тази глава ни е казано, че недостойно ядене и пиене означава да приемеш Светото тайнство по такъв несъответен и безреден начин, че един да „остава гладен, а друг се напива“ (1 Кор. 11:21)“ (ІІ.8). С други думи, Павел има предвид тези, което не съумяват да разпознаят църквата – Тялото Христово – като общност на вярата, в която всички християни са свързани един с друг и са обединени в любов[19].
Братята Уесли са били убедени, че Божията любов, изпитвана при Св. Причастие, има реалната сила да единява членовете на Христово тяло. Евхаристията има ключова значимост за общността:
Така тук съкровената Му любов единява
членовете с техния Глава.
Уверени в тази значимост и всички преимущества на евхаристийното празненство, методистките проповедници настоявали за правото да предложат тайнството на водените от тях общества, но се сблъскали с твърдия отказ на Уесли. Той разбирал, че отделното отслужване на Причастие в методистките общества е равносилно на отделна методистка църква. Така или иначе, отделянето от Църквата на Англия било въпрос на време.
Довело ли е разбирането на Уесли за Евхаристията до истинско сакраментрално обновление сред неговите последователи? Можем да дадем положителен отговор на този въпрос. Същото прави и Дж. Ърнес Ратънбъри: „Ранните методисти се трупали да празнуват Св. Причастие дотолкова, че свещениците били истински затруднени с тълпата от участници, с които им се налагало да се справят“[20]. В своя Дневник Джон Уесли свидетелства за числото от участници в Причастието, типично за богослуженията, водени от него. Числата (500, 800, 1300) са наистина впечатляващи, независимо от това къде са провеждани богослуженията – в църковните сгради или на открито. Очевидно Уесли и неговите последовател са ценели високо Евхаристията като благодатно средство с многолика природа, което заема уникално място измежду останалите благодатни средства (делата на благочестие и делата на милосърдие). За съжаление, методисткото движение започнало да губи тази висока оценка стъпка по стъпка след превръщането си в отделно църковно тяло (което по-късно се роило във все нови и нови отделни общности), като резултат от изгубването на автентичното Уеслиево разбиране за Евхаристията.
3. Уеслиевото евхаристийно богословие и практика според интерпретацията на Обединената методистка църква
Както вече беше отбелязано, Обединената методистка църква (ОМЦ) е материализирала своето съвременно тълкуване на Уеслиевото евхаристийно наследство в официални богословски и богослужебни (литургични) текстове. Тези текстове отиват отвъд простото повторение на обяснителните коментари върху казаното за Св. Причастие в доктриналните стандарти на ОМЦ – The Articles of Religion of the Methodist Church (Article XVIII, “Of the Lord’s Supper”) и The Confession of Faith of the Evangelical Brethren Church (Article VI, “The Sacraments”).
Сакраменталният ренесанс в ОМЦ започва официално през 1972 г.[21], когато прототипът на сегашния литургичен текст (Word and Table) се появява за първи път. Този прототип, както отбелязва Грант С. Уайт, излага основния принцип, следван от всички следващи ревизии на Евхаристията, а именно наличието на голямата евхаристийна молитва, базирана повече на древните християнски образци, отколкото на англиканско-крамнерианската традиция, която дотогава е била текстуален стандарт, ако не е и стандарт на практика[22]. Процесът на последващо ревизиране кулминира с публикуването на Богослужебника на Обединената методистка църква (The United Methodist Book of Worship) през 1992 г., в чийто предговор можем да прочетем, че богослужебникът „признава нашето англиканско литургично наследство… и свидетелства за нашето наследство от Евангелската обединена братска църква и Методистката църква“[23]. Но всъщност има поне още едно по-важно влияние, което идва от литургична традиция, много по-древна от англиканската via media. Възприетата Евхаристийна молитва (Great Thanksgiving) свързва съвременната литургична практика на ОМЦ с широко популярната западносирийска традиция от V в. Дори беглият поглед установява, че „Великото благодарение“ (Great Thanksgiving) от литургията на ОМЦ има много сходна структура с анафората от литургията на св. Йоан Златоуст. Това решение ни предоставя много добра изходна точка за диалог между ОМЦ и църквите, следващи византийския богослужебен модел.
По мое мнение Великото благодарение (Евхаристийната молитва) изразява всички важни богословски идеи за Евхаристията, които братята Уесли високо ценят. Отличителното пневматологично измерение на християнството от уеслиански тип (особено по отношение на Причастието) е ясно отразено в т.нар. „призоваване на Св. Дух“. Епиклезата, която е кулминация в Евхаристийната молитва, „може действително да бъде видяна като нещо, което прави литургически изрично онова, което винаги е било част от Уеслиевата традиция“[24]. Призоваването на Св. Дух и цялата Евхаристийна молитва е добро средство за възстановяване на автентичното Уеслиево разбиране на това, което нарекохме „многолика природа“ на Св. Причастие. В същото време чрез този литургичен образец обединените методисти признават, че тяхното „сакраментално богословие и практика отвежда отвъд Уесли“[25].
През 2004 г. Обединената методистка църква най-сетне осигури необходимото богословско изложение на своето собствено разбиране за Евхаристията като очаквано допълнение към литургичните реформи. Официалният документ, озаглавен „Това свято тайнство“ (This Holy Mystery– накратко THM), откроява шест главни богословски идеи от Новия Завет, които определят значението на Св. Причастие: 1) акт на благодарение; 2) общение на Църквата – едновременно поместна и вселенска; 3) анамнеза (възпоменание); 4) вид жертва; 5) средство на Божията благодат чрез действието на Св. Дух; 6) есхатологично ястие.
Съгласно THM, Христос „реално присъства“ в Св. Причастие. Неговото истинско присъствие е явено по три начина едновременно: чрез общността на верните, събрана в Исусовото име, чрез писаното и възвестено Слово, и чрез споделените елементи на хляба и виното. Документът ясно показва тринитарния (троичен) характер на Евхаристията: „Чрез Исус Христос и в силата на Св. Дух, Бог ни среща на Трапезата. Бог, Който е дал тайнствата на Църквата, действа във и чрез (Св. Причастие)“[26]. Независимо от всички обяснения, Евхаристията си остава тайна (тайнство). Христос истински присъства, но ние не можем напълно да разберем как това се случва. По-важно е, че можем да изпитаме Неговото присъствие: „Божественото присъствие е жива реалност и може да бъде изпитано от участниците; тя (Господнята трапеза – б.м. – Д.Т.) не е само възпоменание на последната вечеря и разпятието“[27].
ТНМ реагира на „индивидуалистичните“ тълкувания на Евхаристията по много добър начин, подчертавайки, че Христовото присъствие в тайнството е „едно обещание към Църквата и не зависи от разпознаването на това присъствие от отделните членове на местната църква“[28].
ТНМ успешно показва връзката между евхаристийната практика и Уеслиевото ударение върху освещението. Св. Причастие осигурява необходимата духовна храна за нашето християнско пътешествие. Както Уесли отбелязва: „Това е храна за нашите души: дава ни сила да изпълняваме своя християнски дълг и ни води към съвършенство“ („Задължението за постоянно причестяване“, І.3). Чрез действието на Св. Дух (Божествената благодат) ние сме „постъпателно формирани съгласно Христовия образ“ и нашата цялостност се възстановява. Това е един пожизнен процес, в който евхаристийното участие (съучастие) играе съществена роля.
Литургията (Word and Table) и ТНМ (This Holy Mystery) се стремят да предоставят достатъчно литургични и богословски ресурси за преодоляване (и то в духа на Уесли) на противопоставянето между Словото и Трапезата, четеното и проповядвано Слово и знака – действие, духа и тялото, общностното и индивидуалното И двата текста се опитват да тълкуват и представят отново Уеслиевото разбиране на Евхаристията в един модерен еклизиологичен и икуменически контекст. Това е и опит да се възстанови духовността, стояща зад идеите, изразени в двата текста. За съжаление, този опит се сблъсква с един не особено радушен прием. В това отношение напълно споделям заключенията на Уилиям Макдоналд, които могат да се отнесат и до ситуацията в България:
Имаме богословие и литургия, но не сме формирани от тях. Евхаристията е разглеждана като една програма измежду много други, а не като сърцето и душата на църковния живот… Да имаш сакраментално богословие, е едно, но да живееш според него, е нещо съвсем друго. Не сме достигнали до това все още. Но може би, ако се възприеме и обмисли, ТНМ може да бъде една крачка напред към евхаристийното пиршество[29].
4. Рецепция на тълкуването на Обединената методистка църква на Уеслиевото евхаристийно богословие и практика: някои трудности и страхове
Възстановяването на Уеслието разбиране за Евхаристията в живота на Обединената методистка църква може да получи солидна подкрепа, ако вземем присърце внимателното изследване и обмисляне на литургичния текст Word and Table и Това свято тайнство.
Българският превод на литургичния текст (1995 г.) е направен от немски език, следвайки текста, приет от Централната конференция за Централна и Южна Европа. Вече беше споменато, че в българската версия на литургията липсва призоваването на Св. Дух. Пасажът, в който се припомня историята на спасението, имаща своя връх в Христос и дара на Св. Дух, също липсва в българския текст. В този случай едновременното изследване на литургичния текст и ТНМ е сериозно затруднено, благодарение на съкращаването на Евхаристийната молитва. По този начин нашата литургична практика в България продължава да съществува (доколкото съществува въобще) без важни измерения на Уеслиевото разбиране за Причастието (реалното присъствие на Христос, акцент върху действието на Св. Дух, ясен тринитарен характер на евхаристийната трапеза). Тази липса не е единствената в нашия контекст. Ние не можем да видим и приликите между нашето разбиране и практика и тези на Православната църква. Така пропускаме една истинска възможност за контакти и диалог с доминиращата в страната ни православна традиция, която също отхвърля учението за транссубстанциацията и проповядва един евхаристийно центриран християнски живот.
Страховете, че ТНМ и оригиналният литургичен текст са прекалено присъщи за «високото» църковно разбиране на Уеслиевото евхаристийно богословие и практика, са неоправдани. Убеден съм, че и двата текста предоставят много добра основа за смислено и приложимо към българските условия възстановяване на нашия сакраментален живот в съвременните църковни условия, пазейки Уеслиевия «католически дух» (Catholic spirit). Тези текстове, ако се приет сериозно, биха могли да ни помогнат да се сбогуваме с всеки дуализъм, който ни тласка да предпочитаме духовното пред въплътеното, вътрешното и личното пред външното и общностното. Ясно е, че такова възстановяване на сакраменталния ни живот е важна част от процеса на възстановяване на автентичната Уеслиева духовност и етос.
III. Заключение
Някой би могъл да каже, че възстановяването на Уеслиевото евхаристийно богословие след толкова много години на мемориализъм у нас по-скоро ще се провали, отколкото да успее. Аз обаче съм убеден, че българските методисти се нуждаят и очакват повече, когато пристъпват към участие в тайнството по начина, по който то се практикува в нашите църкви. Те искат да срещнат Бог на трапезата чрез Христос и в силата на Св. Дух; те истински желаят именно това и нищо по-малко. Имаме ли някакво право да продължаваме да пазим анемичния мемориализъм при нашите евхаристийни празнувания? Предпочитаме ли да си оставаме гладни, докато стоим пред „хляба на живота“, разчупван за нас и за мнозина? Ако отговорът ни и на двата въпроса е отрицателен, ние разполагаме с два много практични източника, които могат да ни помогнат да преоткрием и обединим отново това, в което вярваме за Евхаристията, и начина, по който я празнуваме – литургичния текст Word and Table и документа „Това свято тайнство“. Можем и да ги пропилеем, но по-добрата идея е да ги използваме за духовното добруване на нашите църкви. Моят скромен опит показва, че това е възможно и усилията си струват.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Kimbrough, Jr., ST. “Wesleyan Ecclesiology: Charles Wesley’s Understanding of the Nature of the Church”, in Orthodox and Wesleyan Ecclesiology, 129-147. Ed. ST Kimbrough, Jr. Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 2007.
Macdonald, William. “Will This Holy Mystery Serve United Methodist Church Well?”, in Quarterly Review, Volume 25, Number 3, Fall 2005, 304-307.
Runyon, Theodore, The New Creation. John Wesley’s Theology for Today. Nashville, TN: Abingdon Press, 1998.
Wesley, John. John Wesley’s Forty-Four Sermons. Epworth Press, 2002
White, Grant S. “The recovery of the Great Eucharistic Prayer in the Wesleyan Tradition, in Orthodox and Wesleyan Scriptural Understanding and Practice”, 277-292. Ed. ST Kimbrough, Jr. Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 2005
The Book of Discipline of the United Methodist Church (Nashville, TN: The United Methodist Publishing House, 2000).
The United Methodist Book of Worship (Nashville, TN: The United Methodist Publishing House, 1995).
This Holy Mystery: A United Methodist Understanding of Holy Communion (Nashville: The General Board of Discipleship of The United Methodist Church, 2004).
[1] Вж. James H. Charlesworth, “Two Similar spiritual Paths: Methodism and Orthodoxy”, in Orthodox and Wesleyan Scriptural Understanding and Practice, S T Kimbrough, Jr., ed. (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 2005), p. 107 – 129
[2] Еcclessiolae in the big ecclesia (The Church of England).
[3] William Macdonald, “Will This Holy Mystery Serve United Methodist Church Well?”, in Quarterly Review, Volume 25, Number 3, Fall 2005, pp. 304, 306.
[4] This Holy Mystery: A United Methodist Understanding of Holy Communion (Nashville: The General Board of Discipleship of The United Methodist Church, 2004), p.6. Документът е цитиран по-долу накратко като THM.
[5] Текстът на английски език е достъпен на: <http://www.anglicancommunion.org/resources/acis/docs/thirty_nine_articles.cfm>.
[6] Theodore Runyon, The New Creation (Nashville: Abingdon Press, 1998), p.129
[7] Ibid., p.130.
[8] Ibid, p.131.
[9] S T Kimbrough, Jr., p.142.
[10] Runyon, p.131.
[11] THM, p. 8.
[12] S T Kimbrough, Jr., p. 142.
[13] Runyon, p.132
[14] S T Kimbrough, Jr., p.140.
[15] Grant Sperry White, “Recovery of the Great Eucharistic Prayer in the Wesleyan Tradition”, in Orthodox and Wesleyan Scriptural Understanding and Practice, S T Kimbrough, Jr., ed. (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 2005), p.286.
[16] Вж. John Wesley, “Means of Grace”, II.1, in John Wesley’s Forty-Four Sermons (Epworth Press, 2002), p.136. Katy Black, “Will This Holy Mystery Serve United Methodist Church Well?”, in Quarterly Review, Volume 25, Number 3, Fall 2005, p.308. THM, p.7.
[17] Runyon, p. 136.
[19] THM, p. 18
[20] J. Earnest Rattenbury е цитиран по Runyon, p.128
[21] The Liturgy of the Lord’s Supper: An Alternative Text.
[22] White, p.279.
[23] The United Methodist Book of Worship (Nashville, TN: The United Methodist Publishing House, 1995).
[24] White, p.281.
[25] McDonald, p.304.
[26] THM, p. 11.
[27] Ibid., p. 11.
[28] Ibid., p.11
[29] MacDonald, p.307.