Автор: Даниел Топалски
Свещеното Писание на Новия Завет е изпълнено с множество ярки свидетелства, които разкриват характера на Църквата като Христово, като Божие семейство. Апостол Павел ни казва в Посланието си към римляните, че сме приели не дух на робство, а „дух на осиновение”, чрез който сме способни да се обръщаме към Бога с обръщението: „Авва, Отче!”. Божият Дух, Който обитава в нас чрез благодатта Си, свидетелства с нашия дух, че сме „Божии чада”. А щом сме чада, то ние се явяваме Божии наследници и „сънаследници с Христос” (Рим. 8:15-17). Осъзнавате ли колко удивително, възвишено и дълбоко е това, което ни казва апостолът? Бог е наш Отец, ние сме Божи чада, Божи наследници и сънаследници с Христос! Ние, християните, сме Божието семейство; по осиновение (по благодат) ние сме братя и сестри на Христос!
Но обърнете внимание – ап. Павел пише в множествено число – за Божии синове, чада, наследници и сънаследници. Той не казва „ти си”, а „вие сте”, и това съвсем не е случайно. Своята християнска идентичност, новото си качество на родственици на Господа ние получаваме в Църквата. В това семейство ние се раждаме, в него израстваме, на неговите грижи сме поверени, с неговите членове ние сме свързани с много дълбока духовна връзка. Това съвсем не означава, че бидейки част от това семейство, ние се обезличаваме. Членовете на семейството са различни – различни характери, темпераменти, дарби, но всички са събрани около един Баща, свързани са заедно от действието на един Дух, изкупени са чрез жертвата на един Господ, Когото ап. Павел нарича „първороден между много братя” (Рим. 8:29). И не на последно място, всички ние сме събрани около една Трапеза, на която получаваме насъщната храна и питие за своя духовен живот.
Да, Църквата е семейство, без което ние не можем да живеем християнски живот. Църквата е семейство, в което ние се учим на общение, защото затова сме създадени. Църквата е семейство, в което се научаваме да обичаме и да бъдем обичани; да носим слабостите и немощите на другите и да поверяваме собствените си немощи на тези, които могат да ги носят; да прощаваме и да искаме прошка; да ценим и да бъдем ценени. В Църквата Бог е поверил всички на всекиго и всекиго на всички. Така е в истинските семейства. Никой не живее само за себе си, а можем да кажем, че и никой не умира само за себе си. Ако връзките на любовта свързват членовете на църковното семейство, тези връзки не могат да бъдат разкъсани дори и от смъртта. Да не забравяме, че Църквата Христова включва всички, които са слушали и изпълнявали Божието слово, всички, които сега слушат и изпълняват Божието слово, и онези, които ще слушат и изпълняват Божието слово.
Днес има немалко християни, които са убедени, че за да продължат да бъдат такива, е нужно да се отделят от вече съществуващите църкви и да създадат нови, които наистина да представляват истинско Христово семейство. Църковните семейства имат своите проблеми, но те трябва да бъдат задружно и в молитва разрешавани и преодолявани. Проблемите ни изглеждат непреодолими, когато забравяме кой е Главата на нашето църковно семейство и кой е Първородният между много братя.
Църквата е семейство, което се събира около една Трапеза. Тази Трапеза е съсредоточието на църковния живот. Членовете на семейството се събират не само за да възпоменат смъртта на Господаря на Трапезата, но за да бъдат в особено общение с Него, защото Неговото присъствие по време на трапезното общение е реално и действено. Това е също и благоприятното време за примирение помежду ни, за благодатно възстановяване на нарушените взаимоотношения. Трапезата е празник на единството – единство с Господаря на Трапезата и чрез това – единство помежду ни.