- Въведение: преосмисляне на историята
Настоящото изложение се явява една благоприятна възможност за препрочитане и преосмисляне на историята на методизма в България. След падането на комунистическия режим ние, българските методисти, възпоменаваме миналото с дълбоко уважение и понякога историята на собствената ни църква се превръща все повече и повече в агиография, отколкото в истинска история. Показваме устойчива склонност да преувеличаваме постиженията на методистката мисия в нашата страна в периода между 1857 и 1947 г. Без съмнение, усилията на нашите предшественици от това време са важни и ценни. Българските методисти могат да се гордеят с куража, постоянството и верността на предшествениците си. Но в историята има както постижения, така и провали, и ние не трябва да изпускаме от внимание нито една от двете страни. Именно това е повод за по-голяма чувствителност към онези детайли от нашата история, които ни дават една повече реалистична, отколкото идеалистична картина на първите деветдесет години от историята на методистката мисия в България. По тази причина и целта на този текст е да изложи по един критичен начин развитието на методистката мисия в България в периода между 1857 и 1947 г.
В своята книга „Методизмът в Европа: ХІХ и ХХ век“, Патрик Щрайф започва своите бележки за историята на методизма в България със следната констатация: „Напълно изненадващо, българската мисия е най-старата в Централна и Източна Европа“. Защо този факт е толкова изненадващ и има ли и други изследователи, споделящи същото мнение?
Мислите на Пол Бенджамин Мойзес могат да ни бъдат много полезни при отговора на този въпрос. В своята дисертация, озаглавена „История на Конгрешанската и Методистката църкви в България и Югославия“, той пише:
“От самото начало мисията на Методистката епископална църква в България била някак си анахронична и не в синхрон с останалите мисии на Мисионерското общество… Налице била една обща неохота да се влезе в която и да европейска страна, защото всички европейци били номинално християни. Методистките мисионери в България обаче били единствените, които работели сред предимно православно население, и дълги години българската мисия била единствената мисия на Методистката епископална църква на Балканите и сред православните славяни. Практиката на методистките мисионери била да отиват там, където били поканени… В случая с мисионерското начинание в България претенцията била, че „Методистката епископална църква е ангажирана с прогласяването на Евангелието в Европа, защото Европа има нужда от методизма“, но българският опит от първите петдесет години влиза в противоречия с това изявление. Американските методисти чувствали, че българите се нуждаят от тяхната евангелска религия, но е съмнително да е съществувала голяма симпатия от страна на мнозинството българи”. [1]
Българската мисия е първият опит на Мисионерското общество на Методистката епископална църква да работи в православен контекст. Този прецедент изправил мисионерите пред една напълно различна от религиозна гледна точка ситуация. Независимо от предишния опит на Мисионерското общество на мисионерското поприще и добрата богословска подготовка на първите мисионери, България се превърнала в сериозно предизвикателство за обичайните методи на работа. Методизмът бил напълно непознат в страната. По онова време не е имало забележимо число от български имигранти в САЩ или изобщо българи, молещи за идване на методистки мисионери. Решението да се започне мисия в тези непознати условия било направено от чуждестранното мисионерско общество без нужните за такова решение предпоставки. Първоначалната идея да се донесе евангелската реформация на местната Православна църква показва или почти пълно непознаване на самото православие, или един много идеалистичен подход:
“В началото тази мисия не била евангелизационна организация в същия смисъл като останалите отвъдморски мисии на църквата. Нейната насока не била да доведе хората до скъсване на връзките с официалната църква, но както казва Дърбин (кореспондентен секретар на Методисткото мисионерско общество): „да пробуди в българската църква… желание за евангелска религия и желание да подтиква своите хора да се стремят към същото”. [2]
Автор: п-р Даниел Топалски